ПОМЕН ЗА ДИМО КЬОРЧЕВ
Вече тринадесет години се изминаха от деня, в който от Париж съобщиха, че Димо Кьорчев не е вече жив. Тая вест се отекна болезнено в сърцето на цялата българска общественост.
За това свидетелства българският печат от ония дни и литературни оценки и отзиви, които оттогава досега се явяват за делото и личността на Димо Кьорчев.
Като проучваме едните и другите, дохождаме до заключение, че Димо Кьорчев е една голяма фигура в политическия живот на България и един забележителен естет и критик в областта на нашата литература и изкуство.
Но това би било малко да обясни причините, по които неговата ранна смърт се посрещна с толкова скръб от съвременниците му и с толкова съжаление от младото поколение, което изучава живота и делото на значителните синове на своя народ.
Голямото качество, което направи богато одарения Димо Кьорчев любим на българската общественост - политическа и литературна - това е, че той беше една цялостна нравствена личност, скроена с мащаб за пространствата на света, а принудена да се смалява, за да даде с една малка част от достоянието си светлина на страната, в която се роди и живя.
Това е трагедията на всички даровити синове на България от Възраждането и до днес и Кьорчев не можеше да я избегне. Затова те падат до един със счупени криле, поломени от ударите си в тесните клетки.
Димо Кьорчев, блестящият оратор, топлото слово на когото намираше веднага пътища към сърцата на ония, го слушаха, би бил лесно забравен, ако не беше оставил, освен спомена на живото си слово, едно огромно писано наследие от литературни студии, от философски размишления и от политически статии.
Този голям материал ще бъде проучван грижливо от младите сили, които идат да заместят Кьорчев и дейците от неговото поколение в нашия обществен живот, защото идеите, които Димо Кьорчев вложи в своето политическо и литературно дело, не са никак отживели, а напротив - изглеждаха преждевременни в дните на своето появяване.
Тук ще споменем, че М-вото на просветата преди години направи добре, че издаде, макар и крайно нескопосно, главните литературни, философски и политически работи на Димо Кьорчев.
Но това издание на Министерството можем да считаме за нестанало, защото книгите останаха в книгохранилището на Министерството и не излязоха на пазара, за да паднат в ръцете на читателите.
Има двадесет години от живота на българската държава, които се отличават с това, че дадоха забележителен разцвет на материалните и духовни сили на България. Те започнаха от 1890 година и продължават до Балканската война, след която започнаха погромите и нечовешките усилия на всички живи синове на България да спасяват независимостта на своя народ.
Когато бъдещият историк на нашата културна история ще разгледа развитието на литературата ни след освобождението, той ще отбележи, че точно в тия плодоносни години българската поезия и изкуство престанаха да пълзят като едно бозайниче дете, проходиха и даже се наредиха в голямото шествие на европейския културен живот.
През това щастливо за отечеството ни време изгряха върху българското небе звездите на Пенчо Славейков, П. Яворов, Петко Тодоров, Цанко Церковски, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, Антон Страшимиров, Никола Петров - художника, и още много други, които не споменуваме тука, защото, за щастие, те са живи.
В тая блестяща редица от големи имена стои и името на Димо Кьорчев, който заедно с ония, които споменахме и с ония, които останаха от това време и още продължават да творят, чрез своето литературно и философско дело образуваха блясъка на тези двадесет години, които не са надминати досега.
След големия държавен разгром през 1913 г. живите синове на България оставиха всичко друго настрана и се хвърлиха в политическите усилия да се спаси страната ни. Един от тия живи синове беше и Димо Кьорчев. Той пое пътищата на политиката, които го изведоха до водаческото място поради неговите бляскави ораторски, журналистически и човешки качества.
Но тия стръмни пътища на българската политика, тия груби партизански трапища, тия неравни схватки и отвратителни засади - всичката ужасна действителност на българската политическа съдба - сломиха крилете и отнеха силите на един човек, толкова нежен, какъвто беше Димо Кьорчев. Той падна като един войник, който защитава родната си страна.
Той напусна щастливата Аркадия на своите литературни, философски и естетически мечтания от епохата преди Балканската война и хвана страшните пътища на политиката, защото изранената България извика тогава за помощ и на нейния вик се отзоваха всичките, които бяха живи.
Само полумъртвите кокошки писаха върху своите литературно-естетически полози, треперящи да не осквернят олтарите си в политиката, мечтателно устремили очи към безплодните си утроби.
България - ето кой има право на всичките жертви. Димо Кьорчев сложи пред нея всичко, което беше голямо в него. Той й даде изкуството, идеите, мечтанията си за доброто на човека, финеса на своята мисъл, тънкия и естетичен усет - това до Балканската война.
Когато, обаче, тя биде наранена и осакатена през 1913 г., той без съжаление остави настрана щастието си, отзова се на нейния вик за помощ и почина като я защитаваше.
Това искахме да спомним в тоя малък помен за Димо Кьорчев.
——————————
в. „Вестник на вестниците”, бр. 139, 9.11.1941 г.
