СТАРИЯТ УЧИТЕЛ
Някога в читанките ни имаше един хубав разказ. Ние го четяхме и се радвахме, защото това, за което се разказваше, се беше случило в нашия град.
Разчуло се, че се връща в роден край един прочут учен. Събрали се старите хора и решили: трябва да се посрещне, както подобава. Ще излезем накрая с хляб и сол, а жените да преметат пътищата пред дворищата. Не бива да се посрамим пред прочутия гостенин!
Направили, както намислили. Слязъл великият учен от файтона, ръкувал се с всички весел и усмихнат и тръгнал по преметените улици.
Посрещачите си помислили, че ще иде у дома да види стар баща и мила майка. Да се зарадват и те, че такъв син са отгледали.
Но той тръгнал по друг път. Минал река Луда Янтра, която пеела като момиче, и кривите улички, с надвисналите над тях овошки го повели към вехтото училище. Децата чуруликали на двора. Между тях бил старият учител, толкова остарял, че дори клепачите му били побелели. Уплашил се той, като видял облечения хубаво непознат чужденец и се навел да му се поклони.
- Не ти, а аз трябва да ти се поклоня - казал прочутият учен. - Добър ден, учителю! - И той се навел и целунал набръчканата ръка.
Старият учител се стъписал. И едвам сега той се сетил кой е гостенинът.
- Добре дошел, синко! - Повече не могъл да каже, защото се просълзил.
Учениците гледали дълбоко учудени и не могли да разберат защо този прочут човек целува ръка на техния учител.
- Мили деца - обърнал се той към тях - това е моят стар учител. Той ме научи да обичам моята родина повече от себе си, вдъхна ми любов към науката и ако сполучих да се издигна, дължа го само нему. Учете се и вие и слушайте вашия учител.
Той говорил още много. На раздяла пак се навел и още един път целунал ръката на своя учител.
Този прочут учен бил професор Марин Дринов.
——————————
в. „Барабанче”, бр. 26, 1938-1939 г.
