Мирослав Минев

Майсторът, който в багрената звучност на старинното Търново долови страстната и топла легенда на българското минало, сега със същото изкуство и със същата обич ни разкрива багрената красота на стария Пловдив.

Виртуозните платна на Денева отдавна са престанали да съчетават у себе си само суровия материал за портретиране на българската старина, която свенливо се подава из различните кътчета на малки и големи градчета.

Порязаницата небе, или стряхата на някоя малка къщурка, едва висящият мост, който се губи под сянката на върбата, еднакво със спокойната улица, из която пълзи само сянката на отсрещната къщица, или пъстрия и шумен пазар, който дори върху платното шуми от многозвучието на багрите си, са еднакво упоителни песни, които преди да бъдат ограничени от възматовия сребърен тон на дървената рамка, са звучали волно в душата на художника.

Там те са оставили пъстротата на своята звучност, оттам те са взели всяка своята най-подходяща премяна и затова върху платното те са една жива гама от тонове, багрени песни, в които багрите са убедителни като слова, топли от чувства, оцветени от едно интимно отношение към пейзажираната действителност.

От тази искреност Деневският пейзаж винаги печели една наситеност и от бездушната переспективност на линиите лъха красотата и волността на художническата душа.

Чрез тази душа старинната легенда на Търново в търновските пейзажи на Днева получи една мистика, една по-приказна тайнственост и дори в линиите вееше една романтика, от която лъха де по-силно, де по-слабо величие и царственост.

Пловдив, отразен в образи през душата на Денева, е не по-малко видение на багри, немирство на цели хармонии, затова еднакво Деневски както и Търново, без да бъде, романизован, но във всичките си кътчета овладян с колоритната и линии на техника на Денева.

Художникът под южното небе е вкусил от романтиката не само на българската старина, но и на слънцето, и на простора, на онази тревожна ширина, в която покривите на къщурките се люлеят като макове всред нивята, хората са работливи и добри и макар да ги няма по картините на Денева, те се чувстват в широката багрена звучност, в която има петна и от тях.

Все пак тежестта на Деневото творчество си остава в платната, които той с вълшебно майсторство реже из разните краища на българската земя, с още по-голямо вълшебство изпълва с лудите, понякога тъй капризни и тъй странни игри на багрите.

Но Денев в сегашната си изложба дава и няколко десетки рисунки в един тон, които сякаш запълват пътния бележник на един интересен пътешественик.

Тръгнал из една земя, в която всичко му е познато, в която всичко обича, очарован, той прелиства лист след лист от своя бележник, но все още с известно спокойствие пише своите впечатления.

Това спокойствие се заменя с една творческа треска при първия досег с новите впечатления от една природа, която е чужда за окото на художника; останките от една култура, макар и история, все още жива, като Царевград Търново, го увлича и художникът с една нервна линия, в която личи захлас, възторг, тревога, дори и троха завист пред ненадминатата красота на античността, бележи с едно умение своите впечатления.

Тези впечатления ще останат може би най-смелите спомени от кратката дружба на художника с античния свят, който художникът е могъл да види с дълбок и проникновен поглед.

И затова линиите са прочувствани, сърдечно свежи, тръпнещи, а по изпълнение те са някакъв пленителен сън: леки, прибулени зад копнеж и ласка.

И те ще останат ярък знак върху голямото художническо дело на Денева, за да бележат не оригинално виждане, а искрено чувство, смела линия и верен геометрически ритъм, защото само при тези три прозореца можеш да видиш природата и света, па дори той да бъде и античния свят, когото можеш да гледаш както всичко и от собствено отношение към него.

——————————

в. „Литературен час”, 17.04.1935 г.