Недялко Чалъков

С поета Георги Свежин се запознах през 1976 година. Гледах пиесата му „Радиация” на сцената на Михайловградския драматичен театър. Публикувах критичен отзив във вестника. Авторът го прочита и остава дълбоко неудовлетворен от него.

После решава да присъства на един от спектаклите, за да се срещне с това провинциално редакторче, което се осмелява да критикува пиесата му.

Още с пристигането си в града настоява да се запознае с мен. Бях в Клуба на дейците на културата. Георги Свежин влезе с голямо самочувствие - беше не само известен автор, но и главен редактор на в. „Пулс”, седмично издание за литература и изкуство на младите творци.

Доведоха го при мен. Запита ме:

- Ти ли си критикувал пиесата ми „Радиация”? - В тона му пролича пренебрежително високомерие.

Отговорих му:

- Да, аз съм авторът на въпросната публикация. Какво Ви притеснява?

- Аз пък съм авторът на пиесата и искам да разговарям с Вас.

Поканих го най-учтиво да седне до мен. Поспорихме в началото. Георги Свежин се поуспокои, погледна ме втренчено и каза:

- Абе, ти ми изглеждаш умно момче. Как можа да ме критикуваш така във вестника?

Замислих се над въпроса му. Може би имаше известно право. Млад бях, възможно бе и аз да съм сгрешил. Обещах да гледам пиесата още веднъж. Спомних си една мисъл на Р. Соболев: „В художествената област може безжалостно да се развенчае онова произведение, което вчера е било модно и популярно или обратното, неочаквано да се утвърдят книга, спектакъл, музикална творба, които при появата си са били посрещнати с недоразбиране”. Може би такова раздвоение първоначално е създала в мен новата пиеса на Георги Свежин.

Продължихме вече спокойно разговора. И си допаднахме с разсъжденията за проблемите в живота и изкуството. Като разбра, че пиша стихове, помоли ме да му занеса няколко стихотворения, заедно с новата рецензия.

Раделихме се с добри чувства и с едно очакване за бъдещо голямо приятелство.
Написах втори отзив с положителна оценка. Взех няколко броя от вестник „Септемврийско слово” заедно с мои стихове и заминах за столицата. Свежин ме прие в кабинета си и с нетърпение зачете рецензията. Остави вестника на бюрото, погледна ме и се засмя.

- Ти можеш да пишеш и хубави неща! Радвам се, че си почувствал замисъла ми чрез главния герой Витанов: „Човешкият живот винаги ще се натъква на радиация, когато търси нови светове. Навярно в това се корени щастието - да преодоляваме радиацията на злото.” - Това твои стихове ли са? - попита ме той.

Зачете се, вдигна глава и каза:

- Знаеш ли, че не са лоши и стиховете ти? Ще ги предложа на редакторите.

По-късно разбрах, че ги е предложил на отговорния секретар, на моя приятел Петър Парижков. Така се появиха на страниците на в. „Пулс”. За мен беше голямо събитие като млад автор.

Един ден отидох в София, за да получа хонорара си и да почерпя за дебюта. Поканих главния редактор, заедно с моите приятели. От хонорара не остана нищо. По-важното за мен бе, че направих пробив в това литературно издание.

Така станах редовен сътрудник. Във в. „Пулс” представих преведени от мен стихове на румънския поет Вирджил Думитреску, с когото поддържах приятелски връзки.

Често ходех до столицата. И винаги намирах време да се отбия в редакцията, за да се срещна с главния редактор, с който вече бяхме много добри приятели.

В една късна вечер го посетих в кабинета му. Посрещна ме като скъп и неочакван гост. Покани ме да седна и започна да ме разпитва за пишещите млади хора от михайловградския край. Телефонът звънна. Свежин го вдигна: „О, Мария, ти ли си?” - обаждаше се съпругата му Мария Агликина от къщи. - „В редакцията съм още. На гости ми е Недялко. Ще закъснея тази вечер”.

После ми обясни защо го търси. Ревнува го. Случайно да не е с някоя млада поетеса. Засмя се.

Излязохме от редакцията. Вечеряхме заедно. И той ме попита:

- Ти къде ще спиш тази нощ?

- Още не зная - отвърнах му аз.

- Остани в кабинета ми, но внимавай, там съм оставил две-три бутилки с ракия, та да не се напиеш - пошегува се той.

Прекарах нощта в редакцията. Четох стихове и после заспах.

На сутринта се видяхме. Благодарих му и тръгнах на път.

След всяка публикация в „Пулс” и в други столични издания, винаги се отбивах при него. За мен беше удоволствие да бъда в компанията му, да слушам разговорите, които водеше. Поетът имаше голяма душа.

С Мария се бяха разделили. Свежин търсеше компанията на младите творци. Може би защото все още се чувстваше духовно млад, жизнен и силен. Боготворяхме го и той чувстваше обичта ни.

Покани ме на премиерата на една от пиесите си, мисля - на „Диви ягоди” във Видин. Беше през зимата. Въпреки големия сняг, уважих го като приятел. Салонът в Драматичния театър беше препълнен. Свежин се ползваше с голяма известност като поет и драматург. Затова публиката очакваше с нетърпение автора и актьорите на сцената.

Премиерата имаше голям успех. Той даде гала вечеря в един от ресторантите на града, доколкото си спомням „Венециански складове”. Свежин се радваше на успеха. Бяха дошли много гости и негови почитатели. Вечерятя продължи до късно през нощта. Водиха се разговори за театъра, за поезията, за проблемите в живота… Авторът беше на голяма почит и уважение от всички присъстващи.

В ранната утрин погледнах през прозореца на хотелската стая. Навън валеше сняг. Стърчаха ледени висулки. Дърветата бяха заскрежени, а улиците - безлюдни. Тръгнахме си с голямо закъснение. По време на пътуването мислех за тази красива зимна утрин и за незабравимата Видинска нощ…

В Михайловград бях председател на Окръжния клуб на младата художествено-творческа интелигенция. Екип от редакцията на „Пулс”, заедно с главния редактор, ни гостуваха през есента на 1977 г.

„Мостовете между столицата и провинцията се скъсяват, - заяви главният редактор. - нашите страници винаги са били и ще бъдат отворени за всички талантливи творци, независимо от това къде живеят те.”

Свежин говори за приемствеността между поколенията в българската литература, за необходимостта от безкомпромисна борба със „сивия поток”. Темата: “Съвременност и художествено претворяване” предизвика остри дебати сред младите автори.

Разговорът се пренесе в Клуба на културните дейци и продължи с литературно четене и представяне на младите поети. Както в редакцията, така и на тези срещи, поетът Георги Свежин проявяваше изключителна тактичност и уважение към младите творци. Той ги обичаше от цялата си душа и ги подкрепяше в своето израстване. Тогава сподели много горчиви истини за съвремието ни. Не се боеше да ги изрече, защото беше честен и справедлив.

Един ден го отстраниха от длъжността главен редактор на в. „Пулс”. Това уволнение той преживя много тежко. Затвори се вкъщи и не излизаше никъде. Живееше самотен в скромното си жилище. Реших да го посетя. Като ме видя, се изненада. Прегърна ме просълзен и каза:

- Ти остана мой, истински приятел. Другите ме предадоха и изоставиха.

Изведох го от дома, за да разсея тъгата му. Отидохме на гости в семейство Градинарови. Свежин купи от пазара красив букет цветя. Когато ни отвориха вратата, поетът с галантен жест го подари на любезната домакиня, целувайки й ръка.

Посрещнаха ни и почерпиха. Очите му отново придобиха блясък. Тези срещи продължиха дълго време. Така той се разтоварваше от гнева и болката. И забравяше самотата.

Когато започнах работа във Велико Търново, в Телевизионното студио, налагаше се да ходя за няколко дни до столицата, за да монтирам филмите си в Националната телевизия. Имах възможност да се срещам по-често с него.

По-късно Георги Свежин стана директор на Националния музей на българската литература. Помоли ме да му организирам една среща в гр. Лясковец. И да представя творчеството му: поезия, драматургия, сатира.

Прегледах поетичните му книги, поемите: „Полесражение”, „За този ден”, „Но пасаран”, сатиричните издания и пиесите: „Камилски птици”, „Неаполитанска песен”, „Съдби човешки”, „Радиация”, „Диви ягоди”.

Последната му книга „Избрано творчество” в два тома бе изчерпано по книжарниците, свидетелство за проявения читателски интерес. Интимната лирика, социалната поезия и особено поемата „Но пасаран” му отреждат достойно място в българската литература.

В едно интервю поетът отбелязва:

„Литературната истина е в същност истината за живота, - писателят трябва да я казва, колкото и горчива да е тя. Този, който бяга, който си затваря очите, който застава с гръб към проблемите на деня, той не остава в литературата, на него не му вярват.

Народът винаги е разбирал големите и истински творци. Народната поговорка казва: „Народ не се лъже и море не се мъти”. Той с право иска от нас - творците, една литература, достойна за него, за отношението му към света, към бъдещето му. Но аз не мога с равнодушие да отмина някои явления, които са със съвременен характер: кариеризмът, бездушието, угодничеството, потребителските страсти, социалната апатия у някои хора.

Защитавам се чрез перото, мисля, че поетът е неуловим с творчеството си. В това е неговият имунитет. Това е нещо като мое джудо - да се защитавам от всичко псевдо - и в живото, и в самия мен.”

Какво остана
да изпитам още?
Страхът ли?
Знам какво е страх.
Любов ли не изпитах?
В черни нощи
от ревност ли не побелях;
не вих ли
като хищник наранен,
когато свой
замахваше по мен?
Над щастието само
нямах пълномощие…
Какво остана
да изпитам още?
„Но пасаран!”

Това е една тъжна изповед на поета за времето, разочарование от разминаване с идеалите, самооценка на личния му живот.

Когато поемата беше изпълнена пред голяма аудитория с публика, залата онемя. И в това мълчание усещах истината. Голямата истина, която вълнуваше хората. Поетът Георги Свежин се бе докоснал до болката им. И те му повярваха.