Добрин Василев

Една велика кралица живееше на морския бряг. Още когато за пръв път тя дойде в малкото крайбрежно градче, което по щастлива случайност и съвсем неочаквано приспадна в нейното царство, тя реши да направи от него завинаги свое любимо и постоянно летовище.

Градчето беше накацало със своите бели каменни къщички по малките ридове и скали, а над него в голяма вдадена навътре дъга малкият залив се опасваше от високите сребристи брегове, примамливи за моряците от юг и изток като бяло видение.

Недалеч от градчето по брега към юг ставаше най-стръмно. Гъста буйна гора заменяваше бялата премяна с чиста зеленина и засеняваше от окото на хората и северните ветрове скрити прелести.

Тук нареди кралицата да се устрои царствения й дом и заповяда да изградят малък летен замък. Китният бряг се превърна в райска градина. Трите малки рекички, които разливаха водите си в безпорядък измежду скалите и малките впадинки, бяха грижливо прибрани в нови зазидани корита и догдето слязат долу до солената вода на морето, няколко водопада с шумен грохот непрекъснато разнасяха над цялата местност своята могъща песен.

Пътеки една над друга и кръстосани една в друга бяха прокарани из гората до най-непристъпните места. Те бяха насипани с чист жълт пясък и всички водеха в замъка. На високите дървета дадоха простор във висинето и изсякоха кривите и хралупести брястове и липи.

Дванадесет тераси разрязваха на равни площадки изкуствената градина, пълна с всевъзможни местни и чуждестранни цветя. А най-ниската се спущаше отвесно в морето, като пристан и опасваше в дъга пъстрокамения залив.

Той сияеше със своята чистота и бялата висока кула, с червеномедно островърхо кубе. Три, изписани изцяло с фрески тремове гледаха към морето. В тях нощно време се сбираха най-красивите нимфи и си разказваха чудновати морски приказки. А в стаите бе тихо. Там множество старовремски украшения, съдове, завеси и надписи грабеха погледа и пренасяха душата в друг свят.

Но преди да бъде съграден замъкът, кралицата заповяда да изгонят всички бивши обитатели. Събориха къщичката на рибарите на самия бряг и развалиха гнездото им, останало от деди и прадеди. А тях жестоко прогониха. Старият градинар, който живееше в своята колибка горе при червената скала, замениха, въпреки молбите му на колене, с верен пазач.

Малката воденица, сгушена между два големи ореха оставиха само за спомен, но воденичаря пратиха насила в градчето. Там той умря от мъка. Остана сама на света неговата дъщеря. Ней не позволяваха дори да вижда бащината си къща, гдето бе видела за пръв път слънцето. И тя се прибра в една малка къщурка, далеч зад гората.

Опасаха гората с бодлива тел и надписи с остри закани, за да не може да приближи нито човек, нито животно. Войници с бляскави натъкнати ножове пазеха ревниво господарското убежище.

Тогава кралицата се посели. Тя се радваше като дете на новия свой дом. Той бе скъпият й подарък и най-голямата награда в нейния живот.

Тя посрещаше в ранна утрин слънцето, изскачащо из дълбините на морето и благославяше с сладка благодарност безценната хубост на тихия залив. Очите й, вперени в светлия изток, се разтваряха широко и в тях морската зеленина отхвърляше дълбоко сенки. Гърдите пиеха свежестта на морския южняк, а царственото сърце забрави останалия нейде далеч назад шумен, скучен и скръбен свят.

Тя изучи и най-малкото дръвче на горичката, опозна и най-малкото камъче по брега. На един бряст стояха издълбани кръстове и сърца - тя заръча да избелят кората до дъно. На една скала над самото море личаха, ясно издълбани дълбоко в камъка четири думи на оня неразбираем език, на който говореха бившите господари на тоя край. Тя заповяда да ги изтрият и на изравнената, изгладена скала да издълбаят с големи букви нейното име.

Но нощно време тя виждаше, че изпод нейното име странните чужди думи трептят с пламък, който не може да се угаси. Неразгадана мъка се загнездяше тогава в нея и по божественото чело на кралицата минаваха сенки на скрито предчувствие.

Тая мъка ставаше още по-голяма и тежка, когато нощем тя съзерцаваше морето. Дълги нощи наред то бе спокойно. То утихваше, вятърът слагаше лека прощална целувка на меките къдри на вълните и се прибираше в усоите на брега.

Луната хвърляше бляскав мост посред тъмнозелената ширина и в средата на тоя мост изплуваха две молещи очи. Те гледаха право в душата на царствената жена.

Или пък, когато севернякът правеше отчаяни набези из смутения залив и издигаше планини от пенлива клокочеща вода и вълните ревяха, подгонени от подводни хищници, там, в черното кълбо на нощта, се носеше чудноват тристожерен кораб. От него бляскаше мълнията на други две големи питащи очи. Корабът се приближаваше до брега, разгръщаше платна и неговият корабник се възкачваше на мостика.

Той даваше заповеди, махаше с ръце, сочеше замъка и израстваше все по-страшен. Гласът му трепереше, в него звучеше молба и клетва, която се слагаше като черна огромна лапа над залива и брега.

Тогава кралицата разбуждаше цялата стража, излизаше сама на терасата и командуваше на войниците да стрелят направо в кораба, направо в корабника. Пукот оглашаваше залива и го заливаше с остър писък. Градчето се разбуждаше в тревожно недоумение, непрекъснатото ехо от изстрелите се носеше като зловещ глъч и засядаше в душата на кралицата.

Корабът изгаряше в пламъка на стрелбата, потъваше във водата, но над вълните се носеше бяло видение. Там ходеше младеж с трънен венец на главата и с дигната за проповед ръка. На бялото чело чернееха две дупки от куршуми. От тях струеше кръв. Очите горяха в огромния червен пламък на страданието.

- Убийте го - крещеше кралицата, ужасена, сломена, безпомощна.

Войниците сипаха железен огън. Водата около призрака заприличваше на решето от падащите куршуми. Но момъкът стоеше на едно място, по-голям и по-светъл.

- Убийте го!

Кралицата припадаше. Нея занасяха в покоите смазана, унищожена, полумъртва.

Една бурна нощ, когато морето от ярост се вгъна в грамаден улей и небето падна в него, съборено от страшната буря, стражата видя как една лодка, люшкана от вълните, се блъсна о блоковете на крайбрежната тераса. Два войника стиснаха пушките си и с насочени ножове се хвърлиха върху човека, който излезе от лодката.

- Кой си ти? - извикаха те.

- Аз съм човекът, когото вие стреляте в морето.

Тогава те видяха, че от него течеше вода и кърви. Те го държаха, но ръцете им трепереха. Призракът, който ги бе наплашил и смущавал толкова нощи наред, бе между тях и те разбираха, че ако той избяга, те не ще могат да го удържат…

Дойде десятникът.

- Кой си? - извика той.

- Искам да приказвам с кралицата - каза момъкът.

Началникът на охраната знаеше, че за нищо не бива да събужда посред нощ своята господарка, но от друга страна тя бе изказала толкова пъти желанието, заповедта, да се хване страшният призрак на морето и тя саморъчно да го накаже. Тогава той се реши да наруши съня й. Призракът можеше всеки миг да убегне. Отиде кралската придружница. Кралицата дойде зъзнеща. Тя идеше с жестоката радост да отмъсти за мъките си.

Но се спря.

Стана светло. Много светло. Зад момъка светна огромна лампада. Затрептя бяло сияние.

Бурята утихна. Войниците пуснаха безсъзнателно пленника.

Той стоеше изправен, горд.

Кралицата застана пред него. Тя мълчеше и стискаше пестници.

Очите на младежа горяха като две слънца. Такива, каквито изгряваха всяка утрин от морето. На челото кръвта чертаеше неразгадани думи. Ръцете се протегнаха на кръст към гърдите за милост. Те бяха пробити и кървави.

- Какво искаш? - попита строго кралицата.

- Милост и убежище.

- Ще ги имаш - каза тя неочаквано.

- И една молба. Горе над тая гора има една малка колибка. Там живее малка мома. Заповядайте да я доведат.

Кралицата махна с ръка. Двама войника заминаха веднага да изпълнят заповедта.

Когато доведоха босоногата девойка, с разплетена коса, тя се хвърли върху младежа.

- Ето това е моята любима - каза младежът.

Ние и двамата сме родени тука - тя горе във воденицата, която сега е безлюдна, а аз в малката рибарска колибка, която вие заповядахте да съборят, а нашия род прогонихте. Това е нашата земя, нашето море. Когато бяхме деца още, дадохме клетва за обич до живот. Там, на тая скала издълбахме четири думи на родния ни език, те значат: „Ние се обичаме навеки”. Погледнете, тях никой не може да заличи.

Всички обърнаха поглед. Черните букви на кралското име бяха заличени. Там горяха в бял пламък четирите вечни думи, които разтълкува момъкът.

- Ние искаме да умрем наедно, редът ни е дошъл вече. Тук, на тия наши канари. Дайте царската си заповед да ни убият!

Кралицата се замисли. Тя погледна младежа.

Той бе същия Исус.

Тя потрепера.

- Освободете ги веднага - прозвуча заповедта.

И като тръгна сама за замъка, за пръв път в живота й, нейното сърце се бе разтворило. Тя видя, че бе сторила зло, голямо зло на човеци, които нищо не искаха от нея и в нищо не бяха виновни.

сп. „Морски сговор”, г. VI. бр. 3, 1929 г.