(Петнадесет години без него)

Георги Майоров

Ако трябва да определим какво представлява лесничеят, писателят, академикът, човекът Николай Хайтов ще ни бъде много трудно. Трябва ни сравнение, с което да го реферираме. Идва ми да кажа, че беше планина.

Но не коя да е, а само Родопите. Ниска, но трудно проходима. Къде по-висок е хребетът на Стара планина, но има дванадесет прохода, а Родопите - на половина по-малко. Древният Хемус е камшик, понесем удара и отминем. Яхнем ли седлото на вироглавия Хем, повече няма към какво да се стремим, освен да слезем от другата му страна.

Разстелим ли, обаче, халището на Родопите, пред взора ни се открояват безкрайни дипли. Качим се на едно седло, напред ни очакват най-малко още двайсетина. Трудно се преброждат и през по-малко места. Човек трябва да бъде много издръжлив и упорит, за да ги обязди всичките.

Такъв е и характерът на Хайтов - трудно достъпен, трудно обозрим. Горски дух. Иди да го видиш, срещнеш и хванеш. Няма спиране, няма улавяне. Докато Старата планина е дълъг кожух, Родопите са широка завивка. Докато Стара планина е въздишка за топло, Родопите са Беломорско дихание. Ако Стара планина е шеметна плесница, Родопите са гальовна милувка.

Ако Стара планина е сабя дамаскиня, Родопите са древен щит. Двете планини се доближават само в литературата. В новата ни ера старият Хем роди колоса Йордан Йовков, а Родопите - колоса Николай Хайтов. И ако Йовков е кахлена камина, то Хайтов е комитско огнище. Ако Йовков е Старопланински ДЕКАМЕРОН, Хайтов е Родопска, истински новобългарска БИБЛИЯ.

Още в отделенията на училището Николай Хайтов забелязва, че някоя ламя е изяла една гласна буква от родното му село и то от Яворово принудително е приело името Яврово. Така Хайтов цял живот прогонва духа, който се опитва да подяжда българската азбука. И селото си остава като яворова врата над Асеновата крепост за вход към гъсталака на Родопите. Чак в Добралък застигаме душата на Хайтов - Добра и като
Лък обтегната.

И през триумфалната арка на Хайтов не можем да преминем неграмотни. С перипетиите в неговото лесничействане се нахаква дълбоко не в Родопския, а в човешкия гъсталак. Тъкмо там открива своето подадине. В академията на човешкия пущинак се научава откъде извират думите и как майсторски се редят.

Пак там - къде със заплаха, къде с поплак и отзвук, го грабват горските духове, здраво завихрят неговото въображение и, ферментирало, издумва библейско слово. Така Николай Хайтов започва да пише ,,Писма от пущинаците” и да ги изпраща на литературните референти, те да видят дали от този пущинак ще изскочи заек.

Защото в пъпчивата си възраст не е мислил за филология. Неговата филология е тук - в брадвата, в чукчето с марката и в боята, за маркиране на добива. И понеже подминава директорите на горските стопанства, те го тормозят и преследват. Защото и ,,лесничей” е горда дума. Ще рече инженер по опазване на гората. Гората слово, гората традиция, гората душевност, гората мома самодива.

На литературните референти Хайтов им се вижда като нешлифован диамант. Защото и изровените ,,писма” са нешлифовани от учебникарска шкурка диаманти, а са самородни тетраедри - четиристенни, с триъгълни страни.

Тях, накъдето да ги търкулнеш, имат триъгълна страна с три опорни точки върху които тетраедърът винаги застава устойчиво. И читателите още тогава го виждат наяве. Виждат как гората го е отгледала не само като неин лесничей, но и като лесничей на словото.

И от Родопската пустош заизлизаха духовете на ,,Шумки от габър”. Духове, които говорят само за себе си колко са въздигнати сред храсталака на българската словесност. Но нали си е хайта, Хайтата не спира дотук. Той влезе в дяволската пещера на литературата, разбута пещерните наслоявания - сталактитите и сталагмитите на рутината.

Едните бодат очите отгоре надолу, другите ни въздигат отдолу нагоре. Оттам изведе голямото Орфическо наследство - като прорицание на светлината в ,,Диви разкази”. Диви - с дивотиите на ,,Дервишово семе” - да осветят непреходността на родословието; с ,,Мерак” - да опитомят либидото; с ,,Изпит” - да проверят моженето на чираците в словото, след който не всички се дипломират.

От своя страна ,,Козият рог” пък прободе хайталъка на турското деребейство. ,,Мъжки/те/ времена” доказаха как се краде голямата любов. ,,Пътеки/те/” - как се проправя вървище към върха на самосъзнанието. ,,Шибучицата” - как се шиба по градската разглезеност. ,,Хвъркатото корито” - как се излита от детството. Няма родопски морален маркер, който Николай Хайтов да не постави на полагащото му се място.

Така писателят-магьосник събу цървулите на българина и му сложи папуци. Съблече му потурите и го облече в съвременната българска носия. И го огледа във ,,Вълшебното огледало”. В него ни поднесе и ,,гръцкото кафе” на естетиката и етикецията на туристическата услуга в нашата южна съседка, в която се сервира и пие само ,,гръцко кафе”. А у нас за приказна толерантност все още се прехласваме и се кланяме на ,,турското кафе”. А да не би Гърция да има свои кафени плантации?! Няма, но си има своето национално кафе.

Хайтов огледа и дестинациите на душата в ,,Африкански разкази”; ,,Родопските властелини” - в титани без власт. Капитанът на българското родолюбие - в ,,…Петко Войвода”. Преброди географските ширини на душата в селищата Асеновград, Девин, Манастир. С фенера на Диоген търси гроба на Васил Левски. Със свой термометър измери глаголната температура на чиновниците в българската филология. Не забрави да ни окичи с ,,Бодливата роза” чрез поразиите на модерния бит.

Показа колко корави са страниците в дневниците му за нанесените болки, страдания и рани от спорове и нападения в гръб. Неимоверни сблъсъци за опазване на българската реч, на българското достолепие и гордост. И се въздигна като колос в литературата, културата и духовната история на България. Няма тема, в която да не потопи перото си.

Няма идея, която да не защити до победния край. Като Апостол не остави селище и читалище непосетено и неосветено с неговото слово. Колос, но преди всичко беше Човек! Макар скъп на похвали, при нашите срещи веднъж все пак се изтърва да каже:

,,И в теб има нещо от Родопите!”. Справедливо! С нищо не съм заслужил за повече, но му благодаря и го благославям! Той извиси Българското слово до неимоверни висоти.

Както дядо Вазов бе наречен ,,народен” и той заслужава това свято име. И с право неговото име със златни български букви е записано в Безкрая. Колосът - писател, академик и Човек - Николай Хайтов!