Банко П. Банков

ПЕТКО БРАТИНОВ: [1] - „Гнездо над пропастта” 1989, [2] - „Почти без изход” 2006, [3] - „Преди сълзата да изстине” 2009, [4] - „До следващия здрач” 2012

Думите в заглавието са знаменателни, те са изречени от Братинов в края на последната му книга, „До следващия здрач”. От тогава поетът мълчи по несправедливата воля на съдбата и навярно наблюдава боричканията и надбягванията ни. Колко ли дребнави му изглеждат?

Той първи от ярките ни поетични таланти пристъпи навремето границите на конформизма и настоя в Съюза на българските писатели да се прилагат обществени практики като изборност, мандатност, финансова отчетност; преди години те плашеха, а днес изглеждат естествени като природни дадености. И тази гражданска почтеност му спечели къде инертно мълчалива, къде високо декларирана верноподаническа съпротива.

От литературно гледище обаче много по-впечатляващ, трайно значим е фактът, че тази смела гражданска прозорливост бе формулирана новаторски, по високо художествен начин в зрелите му поетични сборници.

Ако тръгнем отзад напред - от изразните средства на Братинов, от формата, която при едни творци естествено произтича от вложената мисъл, а при други предпоставената форма е попълвана с наместващо се в нея съдържание, уверено можем да отсъдим:

Братинов е законодател в полето на свободния, бял стих. Не се нуждае, не търси рими, мисловно е пределно събран, препраща идеите си с помощта на изненадващи, ярки метафори в света на възприятията, на цветовете и звуците; или ги пренася в абстрактния свят на философията, на парадоксите и загатванията.

За да ги върне на читателя било като категорично фоирмулирани, дялани от камък житейскиа повели; или като подмамващи с многозначната си недоизказаност внушения.

Той е органичен, роден майстор на вживяване в природата, на символното одушевяване на птици и животни. В неговите стихове гарванът, необязденият жребец и немощният в старостта си сокол, са мълчаливи изповедници в съкровено мъжкия, отгласящ на мачизма свят на поета.

Съдбовната им съпричастност с живота му е графично откроена в стихосбирката „Почти без изход”: „…Моите гарвани плачат за мен…/ …защото мислят, / че могат да ме загубят, / … не са ми напомняли постоянно / за безмислието на честта…” („Долина”).

Соколицата кълве до смърт стария сокол, немощен да последва любовния ? зов („Засада”). Гладните чакали чакат от небето да падне птица като божия милостиня; питомните кучета са подивели, прокудени от притежателите си, очите им са озверели от обида. Обида, настръхнала за отмъщение („Потайности”).

А в „Свидетели на преживяното” от стихосбирката „Преди сълзата да застине”: „…старите елени си припомнят много битки…/ … И нещо ги зове да се запитат: / Каква е ползата от раждането тленно?… / …За ловците ли да бъдем по-красиви?…”

Успоредяването на авторовия словесен свят с природните цъфтежи и листопади, предчувствието за смразяващата белота на идващата зима, копнежът по летежа на птиците и преклонението пред волността на единака са негово любимо, сраснало с ръката му поетично оръжие. Забързана река разрушава бентове, вировете зад тях изчезват: „..И няма ги сега дълбочините… /…. Не е полезна всяка свобода…” („Обратни мисли” из „Гнездо над пропастта”).

Мостът с отрязани парапети е като птица с отрязани крила. Апатията в лятната жега, след обладаване на жена в леглото будят колебанието: „ … Живях ли аз?… Изглежда съм живял. / Но не тъй както исках… / Омръзна ми да търся нещо свято, / когато аз самият / не съм свят…” („Крайбрежие” из „Почти без изход”). Със здравец са обрасли днес гробищата, а с него предците ни са закичвали кърмачета, момчета и момичета, мъже-бунтовници. Дали ще оздравеят мъртвите под здравеца?

Братинов осъзнава, човек живее в изначален грях с природата. Водохващанията утоляват жадни гърла, но превръщат светлите вирове в мътни локви. На мястото на изсечени вековни дъбове засаждаме парникови бързорасляци със слаба дървесина.

Пищовите-барабланлии на дядовците харамии без патрони са само старо желязо.
В мощния поток от многозначни метафори поетът споделя безхитростно представата за себе си: „…Така ме вкамениха, / че съм заприличал на скала. / Откъртена от кремъчния бряг. / И паднала на тясната пътека. / На всички преча …” („Свлачище” из „Почти без изход”). И тази горчивина оцветява къде прозирно, къде с графична рязкост стиховете му в разглежданите сборници.

Понякога при Братинов оттласкването от видимото към метафора не е съвсем точно „прицелено”. Така сложността на посланието тук-там го замъглява („Оценка в час по зооолгия”, „В памет на покоя”, „От балкона на крепостта”, „Преди първата слана” из „Гнездо над пропастта”); прекалено разчупената мозаечната структура пречи да се съпреживее авторовата емоция („Траурен романс”, „Опит за бягство”, „Импресия”, „Болница” из „Преди сълзата да застине”).

Но патосът, мъжествената откритост, експлозивната сгъстеност на посланието неизменно подмамват читателя в глъбините на поетовите зигзаги.

Какви са основните смислови търсения, жалонните направления в стиховете на този знаков творец от годините на прехода?

Проследявайки хронологично последното най-зряло десетилетие в творчеството на Братинов, като започнем със стихосбирката „Гнездо над пропастта”, се натъкваме на вълнения, несъгласия и въпроси, които, извън територията на поетичното, биха затруднили и професионално подготвени философи.

Накъде ни отвеждат промените? Не е ли била пеперудата космата какавида, преди да затрепти с пъстри криле; в какво да вярваме, в преобразяването или в същността му? Какво остава от идеята, когато се превърне в ореол около нечия глава? Докога светът ще е глух за предупрежденията на поета, какво ще му струва глухотата?

„…Не чакам никаква промяна. Вече зная, / че няма да пристигне корабът / от златната планета…/ …Светът отрича моите сигнали. Заглушава ги / …” („Осъмване след жертвите”).

Заедно или едни срещу други са поколенията в стремежа си да променят света? И ние ли ще заболеем от „…Страстта на старците да ни притежават. / Да ни отлагат. / Да ни разпъват. / И нищо друго да не си позволяваме, / освен да вървим подир техните стъпки….” („Криле под пясъка”).

Тревожни са преценките на поета. Защо се заблуждаваме, че летим, когато всъщност подскачаме като зайци? Мигар ще затлъстяваме като смирени лалугери, докато ни отеснеят дупките? Кой цинично ни съветва да стреляме по птицата, точно когато размахва крила да полети?

Не по-малко сепващи са предупрежденията му. Когато лунатиците прогледат, че сълзата на поета върху дървото на живота се е превърнала в бисер, пръв ще дотича бижутера с наточена секира („Предсказание” из „Почти без изход”) „…И ние всичките, / враждували коварно помежду си, / ще трябва да измрем до крак… / …И чак тогава изворът полека ще възкръсне…” . Защото е залязло времето на рицарските битки и прекалено честния го дебне гибел.

В „Гнездо над пропастта” конкретиката, разказът все още са важен структурен елемент в поетиката на Братинов. Но това е многопластов, символен разказ. Пет века отечеството ни го няма на географска карта в европейски музей и преглътнатата сълза обрича поета на тревожещи намерения („Завръщане от Германия”).

Едно отсечено дърво край Росица напомня - преждевременните загуби погребват бъдещето. Надигаща се язовирна вода залива високо дърво и бодливи храсти по околните хълмове се виждат по-високи от удавника. Първият зимен сняг и внезапният юлски такъв пророкуват да не разчитаме на времето, в него дремят разрушителни промени.

Еделвайсите в монголската степ са обикновена трева (след време същото ще отбележи Георги Константинов), скъпоценното е нищожно, когато всеки открие, че може да го притежава.

Но за да налучка пътеката към върха, творецът трябва да измине дълъг път на себеосъзнаване, да навлезе в себе си като дете в пещера и да открие силата на словото, за да преброди мрака. Налага се да се примири, че е осъден на мисия в мъдра самота и трябва да търси опора в миналото, в спомените, където спи семето на бъдещи промени.

Не носи броня, макар да е навъсен, даже страшноват. Напротив, вътрешно е толкова крехък, че капнала птича сълза го наранява. Негово оръжие е словото, а то е кръв, то е светулка в тъмното човешко същество.

Нищо, че размножили се скакалци се надпреварват да подскачат около Парнас. Че висините са пренаселени от безочливи присъствия и свраките са най-едрите птици под изненаданото небе.

Братинов-творецът е покрит с рани, отрича го времето му и той отдавна го отрича, същността на поета е скрита в сърцето на нощта. И все пак, макар че пораженията са неизбежни, загубеното сражение не е загубена война.

Толкова много живот е затворен във всеки от нас, нито един порив не е последен, макар да е обречен. Поетът ще изгрее в друго време, защото единствено настървените зъби на враговете му са светли и те ща продължат да се самоизяждат. Но краят им ще е начало на неговата свобода.

А до тогава - „…Самотен съм, / когато падна / върху бялата земя. / Но още по-самотен съм, / когато се изправя…” („Надпис на снега” из „Преди сълзата да изстине”).

Усещането за недовършеност на усилието го подтиква да се изтръгне от бедрата на близостта, да яхне необязден жребец за да избяга от днешното време в бъдещето. Там оправданието ще настигне беглеца.

С парадоксален поглед върху мисията на поета и общественика, Братинов дръзко пренарежда традиционни стойности, опровергава банални аксиоми.

И макар че изповядва: „…Ние те четем от снизхождение. / Ти ни препрочиташ от ненавист…”, осъзнава: „…Какво очакваме да стане с нас / след залеза на другите? / … Те бяха силни врагове, … / … Сега кого ще побеждаваме? …” („Първобитна песен за страха” из „Гнездо над пропастта”).

Неговите поетични проникновения илюстрират диалектическия принцип за единство на противоположностите по изненадващ художествен и същевременно - достъпен начин.

В „Близост” той с графична яснота припомня: дърво израсло върху сипей се крепи в ронещия се скат, но и крепи ската, сипеят и коренът са венчани. А зейналата пропаст не е бездна без свличащия се сипей. И стига до нагарчащото предричане: „Не ми се отмъщава / на придворните, / които… стъпваха / по чуждите стенания… / Омразата към тях / ще продължи. / И тя ще се превърне / в техен паметник…” („Апатия” из „До следващия здрач” ).

Религията рядко е в центъра на битките и примиренията на поета. Той не се нуждае от посредници при общуването си със създателя. И ако все пак изповядва нужда от църква, където да падне на колене пред самотата си, църква със светли камбани в поетичните му видения е свенливо момиче, независимо дали го прегръща той или друг („Религия” из „Преди сълзата за застине”).

За много от въпросите на съществуването Братинов търси ключ в първичната човешка и биологична общности, в семейството, в птичия орляк - (цикъла „Природни знаци” от стихосбирката „Почти без изход”).

Ще потрепери ли ръката му, когато заколи петела по Петковден, а кокошките се сборичкат да кълват петльовата кръв му по дръвника? Алчни вълчи глутници нагло се разминават по заледения Дунав, но какво ги чака, когато реката се размрази?

Любов към ближния ли е прегръдката или страстта да притежаваш другия е страх да не останеш сам? („Камбаните на зрелостта” из „Преди сълзата да засъхне”).

В същата стихосбирка Братинов признава - плътското желание у поета често сублимира в търсене на красиви думи, на стерилни поетични сравнения? („Природа”). И дали винаги е разрушително за обществото да прекрачиш семейния контракт? („Брегове”).

Особено вълнуващ е стремежът за взаимопроникване на поколение в поколение през наситеното със сложна образност обръщение на сина към бащата (В „По светлото поречие с баща ми” из „Гнездо над пропастта” бащата събира парчетата счупено огледало, в което сина е целял противник, а е прострелял себе си).

За да стигнем до контрапункта в „Синът ми по следите на кръвта”, където поетът, вече баща, търси думи, с които да предаде на сина си осмисления си, дълбоко изстрадан жизнен опит, синтезиран лаконично в признанието „… Отричам, но не мразя!…”

Логично в последната засега книга на поета „До следващия здрач” неговият избистрен до орлова острота поглед, е впит с болка в общностните ни проблеми. В политическо вдетиняване - старите някогашни ястреби хвърлят трохи на гълъби и си въобразяват, че са светци.

Престъпници помагат за въздигане на храмове и църквата ги титулова. Славогонци се домогват до светилища по обиколни пътища, но стръмните стъпала виждат и помнят. Бойци-наивници сънуват сънищата на Че Гевара. Оцелели щастливци в света на всеобща отчужденост не схващат, че камбаните звънят не за утринна, а за вечерня. Първопроходецът плаща със забрава.

И отново Братинов ни изправя пред енигма - в порива на тленното към вечното никой не може да избере посоката; посоката сама го избира („Разделение” из „До следващия здрач”). А навременното прощаване с удоволствията на живота е венец на мъжествеността. Защото природният кръговрат е първообраз на общественото и лично въздигане и пропадане.

Поетът сънува, че животът е плашещ самолет, претъпкан като Ноев ковчег със животни, влечуги и хора. Кръжи над континенти и морета, но не го приемат никъде, горивото ще се свърши, всички ще пропаднат. И от кошмара го събужда гладно врабче, почукало по стъклото. Хора, хвърлете му троха, защото може да е последна в погрешно сътворения ни свят.

Родната къща е последният бункер, последната лечебница за разжалвания от времето, но оцелял поет.

Случайно или не, последният от разглежданите поетични сборници завършва с изповедната поема „Крайности”: „Време е / да започна да се прощавам. / Последователно. / Без нито една сълза. / Той - целият ми живот / беше една сълза…”.

Братинов се разделя с неотсеченото дърво - символ на природата, захвърля войнишката си униформа, осъждайки престъпните си командири, целува невинно по душата жената - майка, сестра и любовница. Отива си от света, където предрича, че ще избухват черни зрелища (не станахме ли свидетели на тях?).

Цялото многозначно творчество на Братинов е пропито от проникновени мисли, себеанализи и тревога за съдбата на човека. Поезията му, вдъхновено одушевяваща природата и символно въвеждаща зверове и птици, е родена в особено Братиновско сечение на мъжкия и женски подсветове.

Поетът очевидно би си навлякъл резервите, да не кажем - гнева на постмодерни феминистки и ултралиберали. Защото неразривно слива тела и души на дъщери и синове на праотците в съкровени моменти, а после ги отграничава в противостоящи психофизични сфери.

Но стиховете му излъчват могъща притегателност точно с откровеното докосване до конфликтната моторика на съживот между жената и мъжа; с вникването в магнетичната власт на подчиняващата привидна женска слабост. И в плашещото привличане от мъжката настойчивост, от грубата, но топла десница; от непристъпностите в мъжката душа.

Ето картинен опит да се разгадае природата на загадката-жена: „…жената е една внезапна нощ. / Или нощта е истинска жена. / Но винаги / и в двете се потъва / с едно и също чувство за обреченост…” („Припомняне” из „Гнездо над пропастта”).

Още по-категорично е отграничаването в стихосбирката „Преди сълзата да застине”. В „Съжаление в небесносиньо” поетът изповедно признава и предупреждава :

„…Коя си ти, / жена, проникнала в олтара ми?… Внимателно! / Това е мястото, / където аз живея… Забранено е / да влизаш тук / с порочната си плът на прелъстителка суетна. / Обичам тялото ти гъвкаво, / но тялото не стига. /… Защото идваш късно!../… Когато като смок се гърчех / с непревита, но с премазана снага /…къде се губеше тогава ти..?”.

Поетът „повдига” прозряното разминаване в по-висока, разсъдъчна плоскост - той дълго е преследвал и обладавал свободата, но тя не става негова законна жена, остава си поетова мистична любовница. Защото „загубената кръв не се събира”.

Гордостта е последната броня във войната на Нея и Него отвъд бездната от издъхнали клетви. Оправданието е, че поетът е създаден да се влюбва непрекъснато, да търси несъществуващия идеал. А жената, която хипнотизирана прониква в него, не осъзнава, че е съблазнена не от мъжа, от твореца. Поетът може да я приюти, но мъжът не обещава нищо свято.

Върхова картинност в привличането и разминаването между двамата рисува „Видение” из „Гнездо над пропастта”. Невинно гола жена събира късно слънце върху скала на речен бряг. Не подозира, че някой я обгръща с чувствен поглед, сблъскват се нетърпелив боязън и колебание, мъдра сдържаност и напираща агресия.

Мъжът е орисан да посява плод с любов и без любов, затова е наказан със съмнението дали самият той е плод на истинско чувство или е тъмна грешка на страст.

Знакови стихове на Братинов са проникнати от това рядко срещано в българската поезия, (но характерно за стойностното американско кино) сплавяване на чувствена отдаденост, на деликатност у мъжа към жената - спътница. И същевременно - с твърда реакция към враждебни посегателства върху мъжкия му свят.

Поетът търси любовта плашещ, самотен и скръбно ревнив, дано целебният ? дъх стопи смразената му кръв. Желае да пази жената от заплахи, но как да я запази от себе си? Така възсъздаден символно напомня фолклорния образ на змея-горянин.

Като се лута в търсене на нравствени опори, поетът боледува от самотност дори „между бедрата на близостта”, спонтанно осъзнава, че трябва да преосмисли ценности в микросвета си.

Но жената, която безразсъдно се разголва, не му помага, липсата на тайнства задушава нежната лудост в плътта му. Мъжът е преситен от яснота, горчиво подозира, че по природна предопределеност му се пада да бъде само прилежен полов изпълнител.

Изходът е да възседне необяздения жребец на бъдещето и да препусне напред. Защото в самотата има целебна сила, стига да имаш ухо за безмълвия. Този мотив за спасителното единачество се повтаря:

„…И гордо ще преплувам като вълк / последната река / на своя жребий. / … А някъде мъниците ще пеят, / предчувствали смъртта на моя свят.” (в поемата „Хълмове” из „Почти без изход”).

Навярно там, на другия бряг споменно ще осъзнае, че в младостта чувствата подчиняват тялото, а на възраст - тялото подчинява чувствата. Мъдро е да ги удържиш хармонични в началото, да се примириш с угасването им в края. Да се простиш с предишната си страст за превъзходство.

Същата обреченост на самота години след това изповядва друг талантлив „мъжкар” в поезията ни - Велин Георгиев (в „Часът на единака”).

Вода ли е животът или пясък от съмнения, та така се изплъзва между пръстите на поета? Обърне ли се назад, не вижда никой да го следва в потъмнялото мълчание. Но никога не ще заплаче, защото „обидата е падане от коня”. Жребият на истинския мъж е в риска, за него и камъкът трябва да е плод.

Този скръбен скептицизъм оцветява съдбовната раздяла на Братинов с нас, със суетливото ни време. Поетът е трептял, като свещ разлюляна от вятъра, между бременно от предателства минало и истерично бъдеще („Война” из „До следващия здрач”).

Защото връзката между днешния и утрешен ден се къса, утрешният ден няма да разпознае ценностите на днешния - („Невежество”). Изкаченият връх води в безпътица, а от тук - накъде? - („Тишина”).

И стигаме отново до поетовото признание, озаглавило дължимите ни думи към него:

„…Аз бях един самотен войник…”. За да завършим с горчивия му себеукор: „…мислех да победя самостоятелно…”. (от поемата „Крайности” из „До следващия здрач”).

Къде бяхме ние по време на неговите битки със здрача?