Вера Бояджиева-Фол

НАДУТАТА КОКОШКА

Едно време и кокошката била гласовита като петела. Надувала се тя пред другите птици и цял ден пеела.

Веднъж петелът й рекъл:

- Само твоят глас се чува. Господ ни нареди сутрин да пеем и да събуждаме хората, а вечер да ги приспиваме. Цял ден нямам мира от тебе.

Кокошката се развикала:

- Пее ми се, ще пея. Не кряскам като тебе я. Защо пък да ги събуждам. Сами да си стават.

- А какво ще каже Дядо Господ?

- Хич не искам да знам.

И кокошката не будела вече хората. Па и на Петля не давала да се обади. Започнали хората да стават късно - успивали се. Когато се събуждали, слънцето отдавна било изгряло, овцете отивали на паша неиздоени, тревата прегоряла от слънцето, посевите презрявали и се изронвали. Селяните не успявали да свършат всичко на време. А кокошката се перчела по двора и не спирала песента си.

Вечер, когато хората си лягали, молили се на Бога:

- Господи, защо отне песента на петела? И днес не довършихме работата си.

Тогаз Дядо Господ рекъл:

- От днес нататък само петелът ще пее и ще буди хората. А ти - обърнал се към кокошката - да занемееш!

На другата сутрин петелът рано-рано изкукуригал. И кокошката се напънала да запее. Ала звук не могла да издаде. Ядосала се, разтичала се из двора. Пийнала водица да й се оправи гърлото, ама пак не могла да запее.

И от тогаз и до днес кокошката моли дядо Господа да й възвърне гласа. Клъвне зрънце, погледне към небето; пийне глътка водица, пак вдигне глава. Но Господ не чува молбите й.

——————————

сп. „Светулка”, кн. 5, 1927-1928 г.

——————————

ДЕТЕ И МЕСЕЦ

Колко си мил и добър, месечко. Ти светиш хиляди, хиляди години над земята. Нали си вече много стар? Но я ми кажи, плащат ли ти задето светиш? Защото хората казват, че никой не работи без пари. А ти ни светиш! Светиш и когато спим и ноще може да се ходи като през деня.

Моят брат те гледа вечер през една дълга тръба и ми разправя, че на тебе нямало въздух. И да викна, нямало да ме чуят. Тогава аз не мога да пея хубавите си песни.

Бил си много студен, никакво дръвче не растяло на тебе, цветя не цъфтели и нито една птичка не прелитвала над стръмните ти скали. Вярно ли е това? И да дойда горе, аз няма с кого да си играя!

Но едно нещо тихичко ще те попитам: Истина ли е, че горе нямало никак вода? Виж, това много ми се харесва, и ако е вярно, то аз чудно ще си живея с тебе, добрий месечко. Защото няма на тоя студ мамка да ме кара всяка сутрин да си мия врата…

——————————

сп. „Светулка”, кн. 6, 1931-1932 г.