НЕВЪЗМОЖНА РЕАЛНОСТ
Из „Воалите на любовта”
* * *
Ти си тихата ми надежда за оцеляване.
Изборът между вчера и утре.
Тайната мисъл.
Овладеният страх, обсебил душата.
Казваш: - Времето всичко ще подреди…
Казваш: - С теб съм… Не бой се…
А аз трептя в свойта несигурност тук и сега,
в очакване… на справедливост.
* * *
- Ако една врата се затвори -
друга ще се отвори - ми каза.
И още: - Харесвам те… - И замълча…
Познавам моето сърце -
тъжно, самотно и лесно ранимо е,
но не познавам твоето - криеш го.
Ако тръгна по следите на мислите ти
ще стигна ли до сърцевината на същността
или ще пропадна в бездната на безразличието?
По-добре е да спра. Нека отмине отдалечаването.
Илюзиите раждат илюзии.
И ще сгреша…
* * *
- Не ме познаваш - каза ти.
- Не те познавам - казах.
И нищо друго важно в този ден не ни се случи.
Нищо друго…
Седяхме в кръчмата, до виното,
до хляба, до супата гореща…
Не помръдвахме.
Мълчахме и се гледахме.
Телата ни се вкамениха.
И ръцете, и краката, и устните…
Превърнахме се във отломки.
Ако някой беше ни погледнал отстрани
щяхме да му заприличаме на статуи.
Докато сърцата ни изгаряха в копнежа.
Докато в душите ни бушуваше желание за сливане,
а пламъците на привличането избухваха в зениците ни…
- Не ме познаваш - шепнех аз.
- Не те познавам - прошепна ти.
И нищо друго важно в този ден не ни се случи…
* * *
Между нас видима близост няма.
Всичко е скрито в утробата.
Там, в зародиша на въображението,
в плода на ума,
в тъмното,
където набъбват думите,
където узряват чувствата,
където расте любовта
или по-точно - привличането.
Не знам…
Знам само, че в невидимото
се случват много неща,
а когато то се превърне във видимо,
се ражда болката от общуването
и от живота…
* * *
Когато ми каза: - Желая те -
спотаеното в мен оживя
и пропука пространството.
Всички защитни стени,
които бях изградила
се срутиха.
И оголя душата ми…
И обосяха дните ми…
И ме погълна тъгата…
Защото беше игра…
…Беше само игра…
* * *
- Знаеш, че „онова” неизбежно ще се случи,
само че по-бавно… - ми каза.
И още ми каза: - Не съм твоят човек…
Не беше покана за влюбване.
Не беше надеждата за взаимност.
Не беше очакваното от мен…
Не беше…
Беше твоето елегантно домогване
до тялото, не до душата.
* * *
Винаги, когато ми се обаждаш
гласът ти трепти като нишка на паяк
простряна между твоята мисъл и моята.
Няма как по нея да стигна до теб -
опасно е - ще връхлети буря
и ще разкъса моето „Аз” и твоето.
Всеки миг има свое значение, затова
търпеливо ще стискам в ръка желанията си
докато някой ден се превърна
в твоя необходимост.
* * *
Всички пътища започват от сърцето ми.
Цялото е покрито с белези -
зараснали рани от стария ми живот.
Сега отново гледам напред и често си мисля за теб.
Дали нещо помежду ни ще се получи?
За какво си мечтаеш?
Възможно ли е да не си този, който си?…
Напредва времето и в очите ми ляга тъга.
Знам, че без теб нямаше да стигна до тук,
но не знам дали ще бъдем такива,
каквито искаме да сме
някога - в непознатото бъдеще.
* * *
Трябва да ти обясня доста неща за себе си
докато гледам истината в очите -
може би ще ти е интересно.
Не ти трябват много думи, за да ме убедиш
в своята добронамереност.
Необходима ми е само една -
тази, която имам нужда да чуя.
* * *
Вече не принадлежа на миналото си.
Такава, каквато бях преди сега не искам да бъда.
Направих много грешки
заради илюзии за по-щастливи дни,
които никога не дойдоха.
Опитвам сама да се грижа за себе си,
но трябва време на обезверената ми душа.
Ще започна да живея така,
както живеят другите - за мига,
но не зная дали ще успея.
Ти как мислиш?
* * *
Всички връзки започват с нещо незначително,
а завършват с разочарование и самота.
Моите са малко, но трагични…
И продължителни…
Съдбоносни…
А твоите?
* * *
Душата ти е все още детска и палава.
Защо я подтискаш? Харесвам я.
В нея има нещо особено…
Знам какво изпитвам към теб
и ти знаеш какво изпитваш към мен.
Не винаги е лесно да се разкриеш,
но се опитай да превъзмогнеш себе си -
сега е моментът да ми се довериш.
Съгласен ли си?
* * *
Когато съм край теб ми е добре.
Понякога ме караш да се чувствам романтична.
Не знам какво се случва с мен…
Ами ако си въобразявам нещо,
което не съществува помежду ни?
Ако в теб не припламва искрица за бъдеща близост?…
Трудно ще е да се откажа от мечтата си.
* * *
Споменът за морето бавно потъва в забравата.
Образът ти мълчаливо отплува отвъд хоризонта.
В мен заседнаха думите, които винаги са били
стремителни и подвижни като полета на стрела
пронизала сърцевината на същността ми.
Моля те, не изваждай стрелата, защото
още не зная какво да направя със себе си.
* * *
Вече се преборих с изкушението
и не съм така уязвима, както бях.
Върнах се към собствения си живот.
Не знам защо, но нещата, които ми каза тогава,
начинът по който ме гледаше,
ме караха да се чувствам
щастлива и тъжна едновременно.
Липсват ми…
Не успяхме да се възползваме от мига,
който имахме…
* * *
Това, което мислех да направя за теб - вече е направено.
Това, което исках да ти кажа - вече ти е казано.
Това, което можех да ти дам - вече ти е дадено.
За мен остана мълчанието…
И Словото…
* * *
Дори мълчанието не е достатъчно.
Дори и Словото не е достатъчно…
Всяка пролет върху гърдите ти ще пониква трева,
пеперуди ще кацат по челото ти
и с хоботчета ще целуват твоите устни…
Всяко лято бързи гущери ще притичват над теб,
и мравки ще свиват убежища в скута ти…
Дойде ли есен, жълти листа ще валят върху теб,
а катерици ще гонят отронени жълъди във леглото ти…
Ако питаш за мен - аз съм добре -
масата вече съм сложила - супата, хляба, виното,
цигарата ми димяща…
И… столът ти…
* * *
Всяка вечер, преди да си легна,
се събличам пред картината ти
и обличам нощницата -
картината ме гледа.
Сутрин, когато ставам,
се събличам пред картината ти
и обличам дрехата -
картината ме гледа.
Искам ти да си при мен,
ти да ме гледаш…
Но теб отдавна те няма.