МОРЕ
(Импресия)
Когато сутрин потърся извора на живота светлите лъчи на слънцето ме водят на изток, откъдето се ражда вечната жажда да бъдем.
Там морето е заляно с буря и с покой източника на дните, там на хоризонта очите се спират, а душата прехвърля светлата ивица и плува към безкрая.
Тишина се разплита от бряг до невидим бряг; диша един огромен, зелен, къдрав, белопенест сфинкс, който крие тайни неразгледани от никого.
Идaт леки вълни и целуват брега, шепнат с тих възторг за своя подвиг.
Когато слънцето залее с лави от светлина земята, морето свети като най-хубавия бисер, като голямото око на всемира.
То свети, говори и приказва, разкрива големите тайни на онова, което е винаги бивало, винаги ще пребъде едно и също.
То говори за подвига на мнозина, за гибелта на хиляди, за завета на милиони - в борба да превъзмогнат и победят смъртта и победили да се приютят в нейните гърди.
Морето разкрива тайните на земята и мен се струва, че през него се вижда нейното сърце - сърцето на земята, която обича и която мрази.
Когато вечер олекне над земята и със сенки обхожда по най-потайни пътеки, морето със сълзи на очи плаче.
То приема всичко онова, което през деня е отблъсквало, приема своите гости. Неговите гости са големите човешки тайни - големите човешки мъки.
Нему хората поверяват своите незстрадани копнежи и тъги, нему слагат пред огромната гръд най-чистите свои блянове и мечти.
И когато се загледам в безбройните къдри на вълните, в бляскащите дъна на зелената вода, в белите пенливи точици, разливащи се по пясъка, аз виждам огромния извор на скръбта.
Тогава и аз вклаждам в някоя вълничка своята голяма човешка тайна и безпределна мъка и със сълзи на очи, невидими в нощта за никого, моля вълната да я отнесе надалеч по широкия свят да се лее с воплите на всички нещастни и страдащи.
——————————
сп. „Морски ратник”, г. 2, бр. 53, 1 август 1928 г.
