Георги Майоров

Има нещо общо между поколението на Боян Ангелов, Димитър Христов и Иван Гранитски. То изживя и изживява отвращението от ПРЕДИТО и омерзението от днешното ПРЕБИТО.

Това пролича и в общия тригласен рецитал в салона на БАН от новите им книги - ,,В сянката на хоругвите”, ,,Хармония” и ,,Стрелата на времето”, та сякаш препускат в един впряг.

И тримата имат голямата отговорност - с творчество и дела да обединяват усилията на ярки радетели на българското мелодично слово: академици, писатели, художници и музикални творци, за Ново Възраждане на българското общество.

И тримата противостоят на псевдоусилията на модерни отцеругатели да загърбим националните ни традиции в литературата. Дори хвърлят кал срещу единствено автентичния Съюз на българските писатели. Зачернят всичко българско.

И точно в днешното разглобено време, тези апостоли на българските букви поетично свързват двата бряга на разлома, заличават ровините на къртиците и разорителите на високата българска литература. Затова и заглавието ,,В сенките на хоругвите” на Боян Ангелов е симптоматично. То буди любопитството и на масовия читател - какви са и накъде ни водят тези духовни знамена?!

Науката доказва, че душата е материална, дори имала определено тегло. Аз не вярвах да е абсолютна истина, докато творчеството на Боян Ангелов не ме убеди, че той пише поезия с душата си. Неговите стихове отдавна ми казаха това, но да разгърнем и последните му две книги.

Истина е! Само душата може да носи тези тежко раздиплени духовни знамена - хоругвите. Авторът се намира всред мрак и светлина до осъзнаване на света чрез впускане в историята и мъдростта на вековете от велики личности, за да извлече ,,простор и вятър” - невидимите закони за движението на света и живота.

Това е силно въображение, което експериментира в неутвърдени посоки, сред живот ,,бяло страдание / след гримаси намръщени” /,,Укритие”/. Жадува да отпива от изгрева, че в умората от пакостите на света може да се укрие единствено в мисълта. И да се покаже цялостно.

Метафорите на Боян Ангелов изглеждат смирени и кротки, но те не са мекотели. Те препускат с времето и захапват най-острите проблеми на човека и човечеството.

Пасторалните картини се сливат с миловидното дихание на живота, но чрез външния изглед на нещата и природата той прониква в дълбокия смисъл на това, което човек прави. Не прилича на никого, превъзмогва безразличието и руши каменните стени на студенината.

Затова посяда на ,,прага на посоките”, за да опровергае предубеждението ни, че съпротивата и борбата ни е загубила своето очарование и привлекателност. Непорочно убиваме красотата, но и отмъщението ще намери своя край.

Подобна мисъл изказва и Николай Петев, също от това поколение писатели, който в книгата ,,Не ме ли помниш” е седнал ,,на ръба на човечеството, на ръба на времето” и с уморени очи е загледан в Бездната на Бъдното, на Голямата Отговорност, на Надеждата, които му казват: не мисли, че вече гледаш примирено как безсмислието надвива съзиданието. Ти можеш повече!

Правя този паралел не за някакво влияние между двамата, а да видим паралелното мащабно градивно мислене на това поколение - за бъдното на език и литература, за общество и държава, за глобализацията и света.

Към това поколение има още много заслужили имена, но да присъединим, примерно още и Единакът, очертал се като грижовен персонаж, който не мисли само за себе си, а вози във Файтона стотици дарования. И още едно защо! Защото имаше едно отколешно поколение, което пък, за съжаление, мислеше до края на живота си само за собствената слава. И още не можем твърдо да си отговорим: позор ли беше, или слава!

Такава мисия поръча времето на това днешно поколение писатели и поети. И Боян Ангелов иска черният кръст, с който зачеркваме всичко, да покаже своята светла вътрешност. А невидимата вътрешност не е ли най-значимото, най-същественото у човека? Затова толкова много ни струва целувката за капка свобода? Дори когато животът ни от света си отива!

Вървял още от рождението си под Крилатите Хоругви на Оборище, на строгата обреченост на Апостолите, на извезаните от Райна Княгиня кръщелни заклинания ,,Свобода или смърт”, на порещата задуха на Империята сабя на Бенковски, на искрящите пламъци от копитата на Хвърковатата чета, на Пепелищата след бунта. И Боян Ангелов не можеше да не драсне:

Тръпнех за свободата,
а я намирах захвърлена
някъде по средата
между кибрита и въглена.

Къде да търсим тази скрита символика?! Можем да я отнесем към ,,кибрита” на Бунта и ,,въглена” на изпепеления порив, но можем да я прозрем и в обратното - в борбата за свобода от далнината на запаления първи въглен от питекантропа до днешния прогрес с ,,кибрита”, сам преминал през вековечните - протест, съпротива, борба и прогрес с постоянен трепет за свободата. Тревожи го отминалото и днешното състояние на свободата. Пак има питекантропи по света, готови на подли предателства, на вражда и злоба, на отмъщение. Дори в творческия ни ден! А отговорността на твореца и днес е борба в делника, за да прозрем заблудите и да творим светлината.

Дали пък това не е елитарна поезия?! От невидимо и видимо!

Дълбока философия е закодирана и в другата му нова книга, и в по предишната му далнинна поезия. Тук се срещаме с естетическите категории на любовното дихание в заревото на надеждата, в тежестта на предателството за лична облага, в трепетите на творческия растеж, в оскъдицата от морал.

Това са стихове лишени от високи емоции, сякаш са изгорени отломки от разслоеното и раздробено общество. Затова Боян Ангелов търси философията на тези невероятни преображения. Като че ли всички сме онемели пред необозримите нелепости. Нашето общество, светът, не разбира темите на деня, обикновените тегла и радости на човека.

И взаимно се отдалечаваме. Стигаме до моралната категория, че свободата ,,е спряла…в стъкълцето на ретината”. Чак в ретината и пак е невидима, търсим я. И идва голямото обяснение и обобщаващо заглавие на книгата - ,,Помръкнала е реката”, която е помъкнала ,,телата / на нашия срам отминал…”.

Поетът се опитва да намери отговор къде се изгуби честта и чистотата ни, окъпани ,,в тела усойни” на нимфи, превърнати ,,в бурна стихия неусмирена”. И не се виждат бреговете на голямата жалейка - живота.

Така потопени, ние ,,бяхме неуязвими…за пурпурното блато”, където представата за живота ,,с незабравата се слива”. Търсейки вътрешния смисъл на съществуването ни въобще, смисълът за поета ,,е да осмисля своя ден / и да представя простите неща / като предвестници на вечността”…за която ,,още стих не съм (не е) написал”.

Това терзание за личната отговорност на твореца е така завоалирано търсено в простите житейски неща, че и тук обикновеният читател трудно ги осмисля, а това е симптом за философска поезия. По човешки елитарна. И като не сме разбирани и разбрани, идва отчаянието, че ,,приятелите ми / ме отминават, / приятелите ми / ме изоставят - / приятелите ми. / Миньорът, / аз…”.

Как можем да мислим така?! Нали отиваме към елитарност на цялото общество! Или към тотално оскотяване и разделяне! Такава, за жалост, е съдбата на ,,миньора”, който добива и носи блага на всички - по-висока култура. Но в нашето обкръжение не се случва и малкото: ,,Поне да ме разбираха, поне…”.

Може би защото живеем в паралелни светове, в необясними грижи, които ,,се вият като лиани / изтерзани / от изтезания”, до сетния ни дъх. Защото не можем да отговорим адекватно на всички очаквания.

И партийните велможи и депутати не се срамуват от своите престъпни цели дори пред строгия поглед на Апостола на Свободата Васил Левски. И на поета тежи неизвървяното време. Безпокои го ненастъпващия мир в уж така смирения ни свят.

Озарява ,,неоткритото”, защото още е ,,красив, недоизречен”. Мисълта му прониква в истината и търси паралела за днешния нескончаем преход към застиналия в очакване нов обществен свят и онзи отвъден и ,,незнаен от никого преход”, като вход към безкрая. А този екзистенциализъм в живота и творчеството е истинската заплаха.

Поетът намира отговора в езика ,,незрим на мъртвите” негови близки. Сякаш е жив сред тази непрогледна Бездна, та моли Злодея на смъртта ,,за дни на заем”, за да излезе от нея. И се надява, не си взема сбогом с живота, защото има силен дух и здрава плът за ясна мисъл. Понеже

,,Далеч от земните злини
в недосегаемия час
извира музика и тя
е по-могъща от смъртта.”

Музика, която се влива в неговата поезия от невидимата глъбина на мисълта. И прозираме, че дори в час на меланхолия, поетът Боян Ангелов е влюбен и ,,живота продължава”. И творчеството, естествено!