Димитър Кенанов

…Звезда незаходимая, зарями просвещающая
учении всю Болгарскую страну,
и вся северная и до Океана,
и западная до Илирика.
Из стихира за св. Патриарх Евтимий

Творческите постижения, преустройствените замисли, гражданският пример на Патриарх Евтимий Търновски трайно, векове наред, присъстват в културното развитие на Югоизточна Европа. Делото му намира особено горещ прием в Московска Русия.

Митрополит Киприан и Григорий Цамблак са сред първите, които запознават староруските книжовници с трудовете на бележития си учител и те прилагат художествения му опит и майсторство в своите произведения, правят преработки и извлечения от литературното му наследство.

Пределната идеологизация в неговите съчинения и отдадеността им на догматичните, богооткровените истини в Православието естествено се вплитат в продължителните битки на официалните руски църковници против московсконовгородската ерес, хуситите, католицизма, арменоверието. Словото на св. Евтимий отеква в движението на старообрядците.

През XVI и XVII век във Венеция и Киев се появяват първопечатни издания на житията и службите за св. Петка Търновска и св. Иван/Йоан Рилски. Когато нашите възрожденци св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, Димитър Попски, о. Неофит Рилски, Георги Раковски, Петко Р. Славейков и други, разпалват огъня на Новото време, те се уповават и на Евтимиевата слава.

Агиобиограф на св. Евтимий Търновски е близкият му ученик Григорий Цамблак. В написаното от него похвално слово обаче поради жанровите правила не се посочват календарни дати за отделните периоди на Евтимиевия живот.

Роден в престолния град Търново, любознателният младеж се привързва към св. Теодосий Търновски и проповядваното от него учение на светоотеческия исихазъм. Заедно с учителя си през 1363 г. Евтимий заминава за Константинопол. Настъпва времето на задълбочено общуване с книжовните богатства на византийските библиотеки.

Както някои учени смятат, вероятно в Студийския манастир у младия търновски монах се заражда идеята в духа на високата литературна естетика на исихазма да състави монументални / Велики Търновски Чети-Минеи (Тяхното издание е започнато от проф. Дан Замфиреску). В Света гора Атонска той се запознава отблизо с преводаческите достижения на стареца Йоан и неговата филологическа школа.

Както всички старобългарски писатели, св. Евтимий притежава будна гражданска съвест и никога не застава извън талвега на съдбовните събития на Балканите през втората половина на XIV век.

В 1371 г. умира българският цар Иван Александър, окончателно се разединяват Търновското и Видинското царство. Край Черномен /Чирмен/ азиатските нашественици разбиват южнославянската войска на крал Вълкашин и деспот Углеш.

Вероятно в тая разгромна година през Цариград Евтимий се завръща в родината си, за да я подпомогне в предстоящите много по-страшни изпитания като основоположник на прочутата Търновска книжовна школа и като духовен водач на българите (1375 г.).

Той предусеща двойната опасност от игото на турските завоеватели: политическо господство и налагане на тяхната „права вяра” - мохамеданството, което заплашва поробените християни с отродяване. Ето защо в тогавашната обстановка запазването, устояването на вярата придобива народностно-съхранителен смисъл.

В агиографските повествования за св. Филотея Темнишка, св. Михаил Воин, св. Йоан Поливотски търновският патриарх възвеличава силата на християнството, дори когато негови изповедници са сразени в бой с безбожници. В „Житие на св. Филотея” става чудодейно освобождаване от тъмничен плен на православни, воювали с агаряните.

В „Похвално слово за Йоан Поливотски” благодатната сила на мощите прогонват агаряните, които са искали да ги изгорят. Несъмнено такива моменти са алюзия за мохамеданската опасност и същевременно са внушаване на верски оптимизъм.

Образец за личностно устояване на вярата е показан в образа на св. великомъченица Неделя. Може да се твърди, че у нас Патриарх Евтимий първи открива проблема за вярата като народностно-съхранително оръжие при попадане в робство.

Тази тема ще се разработва дълго време в литературата и фолклора. Същевременно обаче предстоятелят Евтимий не забравя значението на военната мощ като решаващ фактор за съществуването на една държава.

Пример на бойно противопоставяне се дава с битката, която води св. Михаил Воин Българин с „етиопляните и агаряните”. Освен това често се пропагандира военното изкуство на великите български владетели от XIII век - Асен, цар Калоян, Иван Асен.

Прочее, въпросът за облика на държавното управление е съдбовен за балканските страни през епохата на Патриарх Евтимий. Срещу явната пагуба на децентрализацията той подкрепя монархическия (самодържавен) принцип и осъжда враждата между братята по баща цар Иван Срацимир и цар Иван Шишман в художествения подтекст на „Похвално слово за св. Константин Велики и неговата майка св. Елена”.

Така след епизода за премахването на последния Константинов съперник, писателят отбелязва, че с единовластието настъпва „дълбок вселенски мир и тишина”. Призивът за централизиране на властта и обединяване на българските земи е проява на далновидност в политическите възгледи на св. Евтимий Търновски.

Единната верска идеология за него също е път за сплотяване на всички възможни сили - затова той е привърженик на идеята да се изгради балкански християнски фронт срещу азиатските поробители (поради политическо съперничество не се постига съюз между Византия, България и Сърбия).

Обединяването на България за светителя Евтимий е немислимо без наличието на общ литературен език и на общ духовен живот. Организираната всеобхватна реформа е преди всичко идейно и художествено превъоръжаване на официалната култура, за да се освежи нейната власт над съзнанието на човека.

В областта на агиографията Евтимий се разграничава изобщо от грубия и просторечен стил, узаконява усложнения реторически, възвишен стил „плетение словес” като го обвързва с почитта на словото и сърцето във византийско-българския благодатен исихазъм.

Преосмислят се литургическите традиции, в храмовите богослужения се търси синтез на изкуствата: по- целенасочено и съгласувано е въздействието на източената към небето храмова архитектура, на предметно-стенописния интериор, иконите, запалените лампади, погасявани в определени моменти, вокално-речитативната музика, гласа на проповедника, мириса на запалени благовонни вещества, ритуалните символични движения и т.н.

Патриарх Евтимий осъзнава народностното, родолюбивото значение на литературата - актуализира се почитането на светии, свързани с българската история, допълва се Бориловият синодик от XIII век. Нова енергия се придава на Кирило-Методиевото дело.

Преди да заеме патриаршеския учителски престол, Евтимий се изявява първом като учредител на манастира „Света Троица”в Търновград и монашески наставник, равночестен последовател и подражател на прочутия синайски настоятел св. Йоан Лествичник.

Като него, „новоявилия се Моисей”, той се грижи не да доставя веществена храна за иноческото братство, а за тях в книги да натрупа безценната духовна храна на учението Божие, да преобрази и просветли душите човешки.

Любословието, филологическите трудове на Евтимий са посветени единствено на съкровищата (книгите) от Божиите житници, чиито думи (слова) като духовно препитание по сладост и чистота превъзхождат хлебното жито на египетския препитател Йосиф съгласно метода на символическото съпоставяне с ветхозаветното събитие.

Евтимиевата филологическа реформа за Григорий Цамблак е изправяне (кодифициране) и събиране на книгите-съкровища от Божията житница.

Преводаческата работа означава не радикално нови преводи, а изучаване, сверяване и изправяне на старите преводи, когато те са налице.

По тая логика изцяло нов превод на библейска книга може да се извърши само при едно условие - ако не е установено съществуването на неин предходен превод.

Привързаността към живата традиция изключва напр. нов превод на Моисеевото „Петокнижие” - Кирило-Методиевият превод и Преславската му редакция само се сверяват с авторитетния гръкоезичен (Септуагинтов) текст, който единствено може да наложи някои промени.

Към безпримесната чистота на словото Божие всеотдайно се стреми Евтимий с „ум, просветлен от озарението на Духа”, когато се залавя да изправи преводите на богослужебните книги, да изчисти всички църковни четива от езиковите и съдържателните примеси, добавени поради незнание, невежество и немара, словесно неумение или от еретическо зловредие.

Старите преводи се оказват остарели по език (лексика, синтаксис, правопис), те са груби и повърхностни спрямо възвишения език и изкусното (реторическо) съчетаване на думите в гръцките оригинали.

Да се претвори точно съдържанието е ключов принцип от Кирило-Методиевата епоха, но само с пословното превеждане, дума по дума, може да се запази натовареният с художествени задачи усложнен синтаксис, може да се пренесат благозвучните тонове, ритмиката, красивите плетеници в „словесното везмо” на гръкоезичните автори.

Евтимий става приемник на всеобхватно филологическо движение, чиято цел е българският книжовен език да се изравни по изразителност със съвършената красота на гръцкия богослужебен език. И като преводач, и като писател св. Евтимий копнее за Божия дар на ангелското небесногласие, понеже само с него може да се разкаже уместно за подвига на христолюбците, за блажената пълнота в отвъдния, в бъдещия живот, отреден за праведниците.

Натрупаният заварен опит на предходните (стари, първи) преводачи не се отхвърля, напротив - внимателно се изучава и се сверява с гръкоезичните изводи на книгите. Новите преводи-редакции се надстрояват върху старите преводи - остарялото и погрешното в тях се обновява, верните преводачески решения се запазват.

Изправянето на богослужебните книги е победа на православния традиционализъм, на приемствеността в богослужебния старобългарски език и победа на нов по сила и изразителност художествен език и стил (усложнен, емоционално-експресивен стил „плетение словес/словесно везмо”).

Преводачите от Евтимиевия кръг просветляват вещественото, телесното покривало на думите (материални скрижали от писмена и звукове), за да се преобразят в духовни скрижали-носители на Христовото учение и чрез тях да се именува точно, да се възхожда, узнава и прозрява красотата на невидимия духовен мир, на Божията незаходима и невходима Светлина.

Като превеждат или изследват божествените писания с Благодатта на Св. Дух, заедно с достойните си предшественици от давни времена и години, наедно със св. Патриарх Евтимий, търновските книжовници са заслужили Вишно въздание - техните имена може да не се знаят от човеците, но са записани от Бога в книгите на духом живите, на жителите в Горния Йерусалим.

Така, както свидетелства Григорий Цамблак, Православната славяноезична Църква приема в дар книги за богослужение, които не са само духовен плод на човешката мъдрост. Писани или превеждани непосредствено със съдействието на Светия Дух, те са „истинско небесно съкровище”, „непоколебими по сила на догматите” и скрижали благовестни, „с Евангелието съгласни”.

По истинните им повеления много народи преоткриват св. таинства на Христовото учение. Православното учение за Св. Троица изцяло и пълно е пресъздадено на старобългарски литературен език в Евтимиевите, в търновските книги.

Спрямо Стария Завет те са христоцентрични, съгласни с Евангелието, тъй като се основават върху гръкоезичния превод на Седемдесет и двамата тълковници.

В този смисъл за общославянска Септуагинта може да се смята старобългарският превод на Стария Завет от св. братя Кирил и Методий с Великопреславската му и Търновско-Евтимиева редакция.

Като резултат от Евтимиевата езикова реформа, от благодатното изправление на „божествените книги”, по обновените богослужебни книги и до днес спасително просветление моли и славослови Света Троица всеки православен народ, сроден с българския по реч.

… Широкият реформаторски процес е възпрян от кървавия меч на робството. В изпепелената престолнина, в пределите на своето заточение, търновският предстоятел продължава родолюбивите си трудове до края на жизнения си жребий.

Патриарх Евтимий построява духовна защитна стена срещу домогванията на поробителите след като улавя и далеко във времето вижда линията на балканското политическо и културно развитие.

С пламъка на Кирило-Методиевите завети, на Симеоновия „Златен век” неговата школа е обърната към съдбините на православните народи от Югоизточна Европа, Великото княжество Литовско, Московска Русия.

Когато се разкрият в пълнота реформаторските и творческите му заслуги, тогава още по-правдиво ще звучат крилатите думи, изречени от митрополит Йоасаф Бдински: ,,По-добре беше слънцето да загаснеше, нежели да замлъкне Евтимиевият език”!

——————————

ЛИТЕРАТУРА:

Иванова, Кл. Патриарх Евтимий, НП, С., 1986.
Калужняцки, Е. Съчинения на Българския Патриарх Евтимий (1375-1393). Предисловие, послесловие и приложение от Д. Кенанов, Издат.”ПИК”, УИ, Велико Търново, 2011.
Кенанов, Д. Ораторската проза на Патриарх Евтимий. Издат. ,,ПИК”, Велико Търново, 1995.
Кенанов, Д. Евтимиева метафрастика. Път и мисия във времето. ИК „ЖАНЕТ-45″, Издат. „ПИК”, Пловдив - Велико Търново, 1999.
Харалампиев, Ив. Езикът и езиковата реформа на Евтимий Търновски, НИ, С., 1990.