Мара Белчева

***
„Строши съсъда, вече не плачи!”
И ей зора усмихне се в прозори,
детински гласове събудят двори,
в огнището ми огън зафучи.

Из шапката магесна на денят
- кордели - се занижат часовете;
нов дълг към мен протяга си ръцете
и нови дни-лъжи се заредят.

***
Студени капят часовете
в заспалото село.
Нито една звезда не свети
над моето легло.

Аз ставам, лягам, в огън тръпна,
гася и паля свещ -
гори ме вечно, неотстъпно,
все погледа горещ.

Не гасне в сълзите, не спира
наяве, а в сънят
над мене бди, във мен се взира
и устни в сън горят!

***
Овчари и царе една звезда
упъти в мракa към детето -
и с поклон пред усмивката света,
отблeснала се всекиму в сърцето,
детето всеки с дар дари. Един
слепеца там, с усмивка бледа
душата си изпя пред Божи Син,
и в песента си той прогледа.

***
Селото зимна приказка сънува.
Час изумруден в свода претрептял,
и върхът, черен сфинкс, като че плува
в море от разтопен метал.

Глава издигнал гордо над вълните
и стъпкал под нозете си деня,
той на нощта застава пред вратите -
подобно жрец пред храма на съня.

***
Тя спа години, векове,
увита в вечни ледове.

Над нея вихъра бушува,
насън я слънцето целува.

Не видя светлите звезди,
не чу сърце си като бди.

И пръстите на битието,
кога я дигнаха в небето -

и пак на твърдата земя
я пуснаха сред мрак сама,

пробуди се во тишината
на мойта родина душата.

——————————

сп. „Златорог”, г. 1, кн. 10, 1920 г.