Георги Майоров

Безмилостно светозарие наричам творчеството на Светозар Казанджиев и в книгата ,,Милост”. Познавам го добре, писал съм за него, но в тази книга, обратно на заглавието, е безмилостеи белетрист.

Тук той гази тъмните кътчета в душата на родопчанина, че оттам да извади Доброто - светено и осветено; Хубостта - увенчана навеки; Достойнството - въздигнато във висша категория. Безмилостен и към себе си.

Тези качества са живи в него. Те са носени в сърцето му десетилетия и флотационната му фабрика на мисълта, / нали е в рудодобивен район/, е спепильосала - смелила е на пепел, на прах, хиляди кубици руда, за да я промие и да поднесе чисто злато на нашите сетива.

Че дори когато човек иска да стане известен, ,,трябва да се потруди”. (,,Любимец на влъхвите”). Че на доброто изкуство цялата природа се усмихва, дори на изкуството на уличния музикант. А срамежливостта от чистота на морала, може да е и грешка на растежа. (,,Женилка- главилка”).

Или за хвалбата на есента, която ,,до вчера отвяваше ръж на хармана, а днес багреше с две ръце зелената антерия на планината”. (,,Парче ябълка”). За честността на момата пък е нанесъл само една мазка: ,,Никой не яде нахапана ябълка”.

Това са синтезирани образи, природа и ситуации, които стигат до степента на сентенцията. Може и реминисценция на народни умотворения да има, но важното е друго - авторът им дава неочаквана обагреност и възвишен живот. Това е постигнато в почти всички разкази.

Природната картина оживява с присъствието или отсъствието, липсата, на човек или дух - в действие, в работа, в динамично състояние. Тук Богът е планината с нейните хора. Действието се развива в реално време и в действителна обстановка - по местонахождение и съществуващи обекти, а не кухо въобразени и с тънка чувствителност към детайла.

След кавга между любимото кученце и стопанина, картината е нарисувана с едри щрихи, но е детайлно иносказателна. Кучето ,,изви езиче и облиза мократа Кирчова буза. Прощаваше му. Обичта им беше непобедима. Злобата, онемяла и гузна, наведе глава и изтече през задната врата на сърцето му”. (,,Мъжът с кученцето”).

А това е мъдро усещане за душевното състояние на героите. ,,Скършването” на чашата на живота в отношенията между мъжа и жената, на пръв поглед е неправдоподобно. Чаша не се скършва, а се троши, строшава. Това е мигновен акт, но авторът не е съгласен с такава трактовка. Скършването е жив акт на живота и не се знае колко дълго е.

Това придава омекотеност на конфликтите. Те не са така драстични. Авторът ги прави по-маловажни, незначителни, които могат лесно да се избегнат. Те приемат известна миловидност, защото и актът на действие е жив дух. И разказът ,,Ламбю и Ламбювица” примерно, сякаш е днешно писмо за отвъдното без адрес.

В общия контекст на българина, моралната устойчивост на родопчанина - каквато и да се издумва за контра, и до днес е свята и възвишена сред общата разкваканост на света. Това кара героите да се превъплъщават дори чрез тяхната мизерна философия, както е в ,,Просякът принц”.

Авторът е колоритен и съвременен в разгръщането на фабулата, с дълбок психологизъм, като че ли всичко е преживял сам. Но А-зът все пак не се възгордява, въпреки че води разказа от първо лице. Това се катадневни разкази, както са безкрайни и в разказването им. Всеки може да ги приеме или не, но въпреки това, те съжителстват красиво и с най-грозните неща в живота.

Интересно е новаторското разгръщане на фабулата в разказа ,,Милост” - за измяна на родината смъртното наказание да се замени с ,,прошка”. Такова събитие-случка сме срещали и при други майстори на словото и не е изключителна новост.

Но епизодът в сюблимния момент - пред дулото на наказателното отделение - обаче е чисто Светозарово. Той ни озарява и заразява с тънкия психологизъм. И не какъв да е, а единствено родопски, чепеларски. Зная Сивковската махала и лятната гора над нея. Добре ми е позната и песента - ,,Мила ми е, мамо, драчка ми е…”.

Тук природа, думи на песента, мелодика и ситуация в разигралия се драматичен момент, са уловени тънко, по родопски правдоподобно, истински. Всички външни хора таксуват песента като жална. Че е жална, жална е, но още по-вярно е, че е и недосегаемо радостна.

Тя разкрива преди всичко голямата песенна привързаност на родопчанина към своя роден край, към хора и добитък, към земя, гора и небе, към всяка жива твар, поради по-продължителната затвореност на младежа в него, в сравнение с други краища на страната.

Не казвам, че това е неговото отечество. Това е неговата голяма любов. Не споменавам също жената и децата. Жената за родопчанина е богиня, жрица и дух над бедното огнище, будителка и негова пазителка както римските обожествени духове - ларите.

Именно изборът на автора - главният герой да поиска нея да изпее в съпровод на гайдата му, е напипан много сполучливо. Песента засилва драматизма, сгъстява мазките, като ,,Сивкоскана чоста гора”, в която всичко цвърчи и пее.

Умалителната форма на прилагателното ,,драга” - като ,,драчка”, до такава степен уплътнява и напряга чувството за търсене на справедливост, че от жалейка жалбата се превръща в драгост - ето, героят чепеларенец, с песен на уста и с гайдата, ще се срещне, той вече се среща с неговото най-мило и драго, за което се бие и което защитава.

И сега защо, струва ли си, да се намира пред дулото на войната. Нейната продължителност на позиционност преобръща войнското съзнание. То не е виновно, че се е отвратило от войната. Не са виновни и командирите. И те изпълняват своя свещен дълг.

Виновни са тези, които са предизвикали и запалили войната. Виновна е и самата философия на воюването въобще. Тази въображаема среща на осъдените на смърт войници с тяхното най-мило и драго, въздига драматизма до върхово напрежение и преображение на виновността.

Вината за измяна на родината се превръща в невинност. Те не са изменили на своята родина, а са обърнали гръб само на несправедливостта на войната. И идва възвишената, истински моралната, а не законова присъда: ,,Съдът наказва обречените на прошка”.

И всички в разгънатия строй на полка пеят и козируват не на съдията, не на командващия разстрела, а на песента, която е ,,победила смъртта”. Постигната е радостна и трагична градация: Отечество - дълг - смърт!

Отечеството е върховната - материална и духовна, категория. То е над всичко. Следва дългът към него. Той обаче е само духовна категория. Духът-дълг блуждае и се блъска в стените на Отечеството и Смъртта.

Но той има избор, когато му е дадена тази възможност. Последно Смъртта пък е нисша категория от материалност и дух. Тя се избира само когато дългът натежава към Отечеството, за Отечеството. В конкретната обстановка на позиционна война, тя не може да надделее. Напразно е да се жертва живот.

И авторът Светозар Казанджиев психологически, морално и най-правдоподобно решава дилемата - живот или смърт. За толкова мило и скъпо отечество човек заслужава да живее, да продължи да се радва. Затова съдът произнася най-справедливата присъда - прошка, опрощаване на изключително тежкото престъпление, което по устав, закон и морал е смърт.

Тези драматични решения в композицията и развитието на фабулата правят разказите на автора истински, стойностни, градивни. И в това е най-големият майсторлък на виталния прозаик.

Намирам го и като най-съществено за открояване. Другото - какво казва и разказва Светозар, читателят сам ще проумее. Точно в това е чисто неговото светозарие. В книгата има и други разкази с подобни трудно решими колизии, някои от които вече споменах.

Понеже в недалечното минало се водеше, а и сега негласно се води, спор ,,за” или ,,не” употребата на диалектни думи, забелязвам, че Светозар Казанджиев ги влага с мярка, много рядко вплита диалектни родопски думи и само такива, които са чудодейно биле за разказа, които внасят аромат в душевния еликсир - четивото. Ще посоча и обясня само някои.

Глаголът ,,засущвам” - нсв, от сущи - смет, означава ,,убивам”. И с това ,,засущвам” придобива омекотен, безболезнен, не чак толкова жесток акт - нещо като само покривам със смет, сякаш животът отдолу си остава, продължава.

Другият глагол - ,,напососвам” - навързвам, съдържа скрития подтекст - навързвам на върволица за движение в дадена посока , а не като укротяване на някого на место. Още подобни думи са: ,,суганисвам” - плача едва чуто, невинно; ,,енкас” - на ужким, на шега; ,,разкеврям се” - разхленчвам се; ,,скитаксам” - съглеждаом, забелязвам; ,,пригрибам” - прегръщам и др.

Трябва да се отбележи и факта, че повечето от тези думи ги няма в ,,Български тълковен речник” на Андрейчин още от 1955-а година и в ,,Речник на чуждите думи в българския език” на БАН от 1982-а година. Има ги само в Найден-Геровия речник от 1897-а година.

И ми се струва, че неоправдало, безизвестно и безотговорно се изтървава и затрива част от духовното богатство на диалектите. А в още много други думи също има небивала звучност, мелодика, багрилка, акварелност, цвето и свето усещане.

Каквито бисерни думи има и в прекрасния и малко известен ,,Речниик на широколъшкия говор” на филолога Христо Глухов, издаден преди повече от десет години и намиращ се само в Националната библиотека ,,Св.Кирил и Методий”.

Така в своите разкази за разказване - отминали и сегашни, авторът Светозар Казанджиев влага ангажирани, искрени чувства и неизтъркани метафори като ,,разгалено/то/ утро” - миловидно, наситено от нощното блаженство, разкрито цялостно до разголване, разкършващо се, протягащо се и протегнало ръце към небето за благодарност утро, което малко срамежливо, но пак се престрашава да покаже своето вълшебство и божествена красота.

Така авторът във всички обстоятелства не бичува пороците, а ги разгалва, че сами да се отрекат и поправят. А това иска голямо търпение и вглъбяване.

Нещата, които отбелязвам, карат читателя да възприема текстовете с удоволствие. Иначе съвремието все по-малко чете. До осъзнаване на голямата грешка по вторачването само в аудовизуалната лековато възприемана заблуда.

Аз не я отричам, но времето, с прекипялата действителност, само зове - да не прекаляваме с нея. Иначе ще признаем, че вече не сме човеци, а някакви хибриди на роботите.

И писателят Светозар Казанджиев е загрижен за избистряне и лекуване на това заробващо човека явление с неговото чудодейно слово.