Йордан Пеев

ЙОВ

От много извори тека в река
и тя се влива в мен и в мен извира,
а в нейната клокочеща ръка
е ключ, чрез който правен е всемира,
че Бог е незаслужена любов
и в себе си, подобно Йов, ще страдам,
додето на смиреност съм готов,
и в гордостта си повече не лягам.
Сам тримата до Йов съм и не знам
как словото утеха все ми дава
и туй, което в мен е сбъднат храм,
на друго място в миг се разрушава.
И без да ща ще вярвам, и ще знам,
как мъдростта е повече от сила
и в простота си ще съм голям,
която в мен като вода прелива.
Чрез Божия Син се сродявам с Бог,
тъй както Бог чрез мене продължава…
И ставам като кладенец дълбок,
и своя страх до дъно пресушавам.
Многострадален в мен прошепна Йов:
“Чуй, лошото с най-злото се сражава,
а пък доброто, кърмено с любов,
внезапно враг на най-доброто става!
А ти дори да си от пръст си знак,
че този свят макар да се повтаря
от неговия непрогледен мрак
ще се спасиш единствено чрез вяра,
с която в болката да устоиш!”
И млъкна Йов, а после се стопи
оттатък зримото и по-далече,
а в мен на топка сянката се сви
на болката, в която ме обрече!

КРЪГОВРАТ

С безкрайното си майчино търпение
Земята ни отглежда и очаква
от първия ни миг на сътворение
до онзи, който ни отвежда в мрака.
А всичко някъде е отначало
и всичко пак отново ще се случи,
че туй, което вече сме разбрали,
след нас новородените ще учат.

***

Не съм уютна и квадратна къща,
а тъмна, многоъгълна кутия,
в която като призрак се завръщам
и вместо от света, от мен се крия.
И като паяк в ъглите й лазя
оплитащ с думи мрежи от копнежи.
Единствено от клетвите се пазя,
защото са словесни таралежи.
Напук прекрачих всякаква безгрешност,
че всяка безопасност ми е чужда
и не една тъга лекувах с нежност,
и не една любов заместих с нужда.
Затуй днес в парцаливата ми дреха
наместо тяло, мрачен дух живее
и с глас от най-прощалното си ехо
над този свят и себе си се смее.

***

Животът с въпросителни ни мъчи,
а с многоточия ни доразказва
и щом внезапна радост ни улучи,
зад всеки белег - болка се показва.
Затънали един във друг живеем,
а всеки сам се ражда и умира,
затуй ръката за ръка копнее,
но вместо нея празнота намира.
И в тази пустош с посивели думи
вземи от мен най- топлите ми вопли,
че само смърт накрая ще заслужим,
и само те до нея ще те топлят…
Каквото имах, може да се види
което нямах- няма да го мисля!
И ако преди теб оттук си ида
е проба колко много ще ми липсваш.
По дяволите ангелските роли
щом всеки залез клетвено червен е!
Сам в него с нокти дупка ще изровя
през нея да се изкачиш при мене…

***

В космическите зеници на черното
нагазвах бял до мозъка на костите
и чувах в отънелия си череп
как стене тишина от мен залостена.
Как драска с посинели нокти в мислите,
тъй както по стъклата драскат клоните
на призраци от минали събития.
И се изправят оживели спомени,
в които семената на дърветата
сънуват детство, стоплено в шишарките,
и чуват как ги вика поднебесното
с гласа на славей, но с криле на гарвани.
И слепи от надеждата покълваха.
Във виолетов устрем се изправяха
и сянката си възмъжала хвърляха
милиарди пъти в порива на вялото,
където още стене тишината ми
на стиховете ми с кръвта мастилена.
И този стон ги скърши като вятъра,
преди да бъдат кръст или бесило!

ПОЛУНОЩНА КРЪЧМА

Покрай кръглата маса седим и върти ни надежда,
че отново за нас света в някой ден ще се повтори,
но увяхва денят на Луната под тънката вежда
и задъхан край лампата нещо с мухите говори.
Закъснели за мигове и уморени от чакане,
се топим върху лактите, както стопява се времето,
и потъваме в тъмни тунели, подобно на влакове,
а зад нас нощта сипе звезди от небесната черга.
И къде ли сме гледали, слепи от жажда и взиране,
щом дори не видяхме човека с прегръдка в ръцете си
и наместо пред него, пред сенки на дяволи спирахме,
а пък той от вървене след нас си изтърка нозете.
Трябва още сега да се върнем за него и тихо
да прошепнем в ухото му обич, и тъй да го стоплим,
че очите му вместо в солена вода да се крият,
да потънат в зеления смях на щастливи глаголи.
И на екс, по чирпански, да пием тъгата му стръвна
като люта ракия, а после да седнем до него
и да пеем, додето живота отново покълне
под окото на изгрева, сякаш му е за последно…

***

На Марти

Годините смениха много кожи
и с тях растях, превъртайки числата,
но нямах татко, който да ме сложи,
тъй както другите на рамената си.
И като бог да гледам най-отгоре
под мен света смален как се люлее,
и да ме милва топлия му говор,
а после да го чувам как се смее.
За всичкото си имах само мама,
Светицата до мен с очи от лешник.
И често казвах й:
Щом татко нямам,
то значи съм направил нещо грешно!
А тя превила в себе си дървото,
опитваше утеха да ми бъде
и вместо с мъж лежеше с плач в леглото,
и в самотата й покълна лудост.
Все търсих в мен причината и в нея,
и се стараех по-добър да стана,
и без баща опитвах да живея,
но чувствах как в гърдите ми е рана.
И чувствах как полека в мен набъбва
стоглава бяс към другите момчета,
които жребия със татко сбъдна,
а върху мен посипа черна клетва.
И в сънищата пусках хвърчилата,
които не успях наяве с него.
Високо с тях летях… Под мен земята
притихнала с очите му ме гледаше.
На снимката, която мама крие,
говорех тайно нощем щом се будех,
че даже да е лош и да ме бие,
аз искам него и не искам друго!
Но той е татко другаде. И няма
за мен от тази истина по-тежка,
че чужд за него съм наравно с мама,
като случайна и досадна грешка!

КЕСТЕНЧЕ

На Дончо и дъщеря му Ралица

Аз имам само снимка подир тебе
и кестенче в невръстната ръка,
което ти ми даде и изчезна
като хартийка в бързаща река.
Аз имам само спомен как се лутах
като зверче сред чуждите стени
и как потъвах в тишината глуха
след думите ти: „Сине, остани
тук в този дом и леличките слушай!
Без мене май ще ти е по-добре!”.
А после като дъжд пред дълга суша
отиде си незнайно накъде.
И аз останал в онзи ден самичък
със сол в очите, с кестенче в ръка,
стоя до днес и името ти сричам
от теб без сила да се отрека,
тъй както някога ти се отрече
от мене. И си тръгна изведнъж,
отнасяйки със себе си далече
дете и болка в сянката на мъж.
И ето вече цяла, страшна вечност,
без теб живея, спомняйки си как
извърна се за миг и ме погледна,
с преливащ поглед от сълзи и мрак.
И святата и нежна дума „МАМА”
преглъщах със отсъствие и плач,
и с ласката, която вечно нямах.
И станах сам на себе си палач.
И станах сам на себе си тревога,
и грижа, и надежда, и тъга,
а кестенчето, дето го зарових,
изви над мен разлистена снага.
Сега под сянката му в длани стискам
дланта на малката си дъщеря
и с твойто, нейно име, Мамо, искам
да ти простя и да благодаря!

***

Мамо,
нарисувах те отляво
в мен, където смърт не ще те стигне
и нощта е с рокля от тинтява
с лунни устни и сребристи мигли.
Ти, недей за мен да се тревожиш
как живея и дали щастлив съм
в своята лирична невъзможност.
Мамо,
ако знаеш как ми липсваш!
Виждам те да сядаш до леглото,
да ме гледаш тиха, светла, бяла…
Моля те, подай ръка, защото
искам от съня ми да не бягаш!
В него среброкрили ще ме вдигат
нежни, лилиеви пеперуди
и сред изумруден свят ще видя
туй, което щом съм буден - губя.
От мелодията на сърцето,
дето с чистота е озарено,
става лавандулово небето
в залез, който връща те при мене.
Улови дланта ми и я стискай
да усетя в нея топлината,
да почувствам, че си много близко,
и далеч от просълзени дати!
И се сгушвам в теб, а ти си в мене.
Боже, как ухаеш и се смееш,
а очите ти са пак зелени,
и преди да се родя живееш.
И зараства всяка моя рана.

Мамо,
имам нуждата от време,
за да мога с тебе да остана…
Сам сред утрото е тъй студено!
Имам нуждата да сториш чудо
и наяве пак да ме целуваш,
но побързай, че щом се събудя,
със съня от мен ще отпътуваш!

(С) ПОМЕН

Какво от туй, че беше
кръвта ми - кръв от тебе?
По равно ни тежеше
в очите да се гледаме.
Еднакво бяхме чужди,
изгубени и празни,
и без да има нужда
потънахме в омраза.
И без да има смисъл
в настръхналите кожи
стояхме зли и диви
с очи като ножове.
Изминаха години…
И стръвния ни вътък
наместо да отмине
обви ни като пъкъл.
Изсмука ни до кости,
изпи ни до забрава
и всеки се залости,
в което му остава.
От двете ми петлета
по-малкото не знае
как с погледи в небето
изписвам запетаи,
че живите са мъртви,
а мъртвите - са живи!
И като сърп под кърпа
тъгата в мен се впива.
Извитата й челюст
до дъно ме огриза
и слага черен белег
на бялата ми риза.
Изгубени взаимно,
в Отца и Сина грешни,
чак щом смъртта ни стигне
ще си простим и срещнем.
И в бездната, оттатък
гръбнака на небето,
за теб ще съм бащата,
а ти ще си момчето!…

* * *

„…Ако след тебе бавната вълна
остави върху пясъка крайбрежен
студена пяна, сол и светлина”
Иван Пейчев

Не вярвайте на проститутките,
когато ви говорят за любов.
Небето има хиляди пробойни
от пламнали и паднали звезди.
И аз мълча заровен в тишината си,
в която срещам кораби с разкъсани платна,
приличащи на грохнали коне.
Докосвам старите им, осолени корпуси,
които ми разказват за далечното,
изгубено и стенещо море…
Сънувам мъртвите им капитани
и пия с тях по палубите ром.
Къде ме водиш, мой живот, къде?
Отдавна сушата за мен е мащеха,
с ръце от кал.
А толкова копнеех да отплувам
със корабите с опнати платна
към тайните на други брегове,
към тъмните къдрици на момичета
с очи от абанос и нежна кожа,
далеч от този бряг и проститутките,
които ми говорят за любов
Не вярвайте, когато ви упрекват,
че тези светове са само сънища.
И щом усетите и миг съмнение,
загледайте се в призрачните кораби,
закотвени в тъгата на годините,
додето върху палубите видите
едно момче, което ще ви маха
с ръка,
преди оттук да отпътува…

СНИМКА

Стопанинът на къщата умря.
И до един роднините се втурнаха
да идат къщата му да разгледат,
където приживе не му гостуваха,
и в нея той с жена си преживя.
И само ден, след който го изнесоха
с притихналия, натежал сандък,
започнаха от къщата да вадят
олющени прозорци, стари шкафове,
и в мястото им нови да поставят.
Пред снимката жена му като яребица
застана сякаш, за да го последва
притихнала от болката и навика.
И втренчено в очите му се вгледа.
И тази, дето цял един живот
след него вместо сянка все вървеше
превита, както е дърво от плод,
разцъфна като влюбена череша.
И в миг осанката й засия
за ужас на съседите в квартала,
че онзи, с който досега живя
от цяла вечност не я беше галил.
И времето, което му дари
на младостта в любовния си полет,
той беше скрил под вещи и пари,
без чувството за обич и за пролет.
И тя в последната си свобода,
след всичките изгубени години,
като перо се люшна във вода
преди оттук след него да замине.
Роднините я гледаха без звук,
а тя пред снимката така цъфтеше,
че мъртвия отишъл си оттук
виновно от звездата си трептеше.
И закъснял в очите й се взря,
и от небето призрачно протегна
невидимата си, добра ръка,
с която да я стигне за последно.
Но тя да я усети не успя,
че снимката на своя мъж обърна .
И онзи дом внезапно ослепя
от туй, че нищо няма да се върне…
И като люспа на летяща риба
гърба на снимката му заблестя.
И аз видях как силуета му отвътре
надничаше зад чувства и причини
щастлив, че вече беше мъртъв,
когато туй успя да види…

СЪН

Сън е, Йордане, което до днес си видял,
сън е, което живял си и сън ще остане,
щом твойта крачеща, морна и съхнеща кал
си облече от звездите ушита пижама.
Сън са илюзиите ти, мечтите, страстта,
върху които вървя сякаш върху въжета.
Нервите даже са сън, от които изтля.
Сън е и птицата, дето потъна в небето.
Сън е словесната маска, с която прикри
белезите върху своята стъклена кожа.
Сън е тъгата, която от нея искри,
сън са очите, в които сълзите си сложи.
И подир всичкото искам така да заспя,
че да се върна в утробата топла на мама,
и в Рождеството ми щом подредят се числа,
тя да е още девица, а мен да ме няма!

* * *

на Галина Ташева

Защо ме викаш, Боже?
Аз имам още жътва
и в болката си сложна
безкрай да се измъчвам.

Защо ме искаш, Боже?
Отдавна съм причина
в дланта ми трън да сложиш
и тихо да отминеш…

Защо ме търсиш, Боже?
След всичко сам ще дойда
и всяка невъзможност
ще бъде с дъх на хвойна.

Защо ме сложи, Боже,
на този кръст от думи
и стъклената кожа
изпълни с нежна лудост?

Защо ме чакаш, Боже?
Аз вечно пътя губя
и в бездната оловна
отчаяно съм влюбен.

Прости и вярвай, Боже,
в мен даже да съм плесен
по каменната плоча
на късната ми есен!

***

Върху гърба на стръвен вятър
отнасям се далеч, където
небето слиза на земята
по стълбата на дъждовете.
И там отново се надявам,
и покрай нови ъгли скитам,
в които се разполовявам
в криле, а след това излитам.
И пак намирам стръвен вятър,
който ме вдига и ме връща
към туй, в което още вярвам,
макар да е едно и също!
И всяко дъно на водата
е граница на тук с оттатък,
където чезна без остатък
под сянката на кръговрата!

РЕПЕТИЦИЯ ЗА СМЪРТ

Миньорите в подземните мини имат ритуал,
при който всеки новопостъпил на работа го опяват приживе.

В този погребален ритуал
бъдещите мъртви се събуждат,
без да чувстват болка или жал,
че на този свят пак ще възкръснат.
Всеки с нови дрехи е дошъл,
а лицата им в синхрон са тъжни
и най-ценните неща е взел
Черната да може, да излъже.
Само тя дано не разбере,
че това, което наблюдава
е наивен опит да се спре
туй, което жив не се минава.
И дано усети миг на жал
или на незрящ да се направи,
и пред всяка топка жива кал
още малко време да остави…

* * *

В дланта си сбрах и подредих трохите
на всичките си минали безмълвия,
но само да надзърнеш във очите ми
ще видиш тишина, пришита с мълнии.
Ще видиш ярост, а зад нея сенките
на облаци в душата ми надвесени.
Ще чуеш как кръвта ми тихо стене
след късни пролети и ранни есени.
Навярно чак тогава ще събудя
внезапното желание за прошка,
което в теб с криле на пеперуди
ще ме повика в мрака да ме стоплиш…