Кирил Камбарев

откъс от романа

…Времето беше писин читем, според календара на българите. Или индиктион тринадесети, съгласно изчисленията на ромеите.
Беше буреносен ден. Дъждът се лееше като из ведро, сякаш Тангра нарочно беше разтворил небето. Вятърът бучеше страховито. До сутринта из полето тук-там се мяркаха бели петна, остатъци от неразтопения последен сняг, но към обед дъждът беше измил всичко.
Аз бършех и подреждах паници в кухнята под зоркия поглед на Найда, когато стражите удариха копия о щитове. В разгара на свирепата вихрушка тия удари прозвучаха като тътен от подземния свят.
Подадохме глави навън. Едрите капки се спускаха пред очите ни и цопаха в локвите, изпълнили двора на чертога. Дъждът премрежваше погледа и заглушаваше думите, но видяхме стражите да ръкомахат към калния път на изток и ги чухме да крещят, предупреждавайки за самотен конник, препускащ към Плиска в бурята.
- Луда работа - промърмори Найда. - Да се пуснеш на път в такова време!
Не мина дълго преди вратите на чертога да бъдат отворени. В мрачния ден изплуваха жребец и неговият ездач. Мъжът дръпна юздите и скочи на земята. Беше облечен в скъп кожух, преметнал на рамо щит и лък. На глава носеше шлем.
От отсрещния край на чертога към него изтича Сермон, понесъл в ръка тоягата си. Небето просветна, сетне над Плиска прокънтя силен гръм.
- Добре дошъл в Плиска, боиле - извика колобърът.
Мъжът свали шлема си и разтърси сплесканите си коси под дъжда. Гъстата брада го издаде. Беше Аспор.
- Щеше да е по-добре ако не яздех в такава виелица!
- Очаквахме с тебе и Вунд - рече Сермон.
- Вунд са поболя - отвърна Аспор. - На легло е. Тука ли е Крум?
Сермон кимна.
Един от стражите хвана юздите на жребеца и го подкара към конюшните. Животното изцвили.
Колобърът поведе Аспор към спалните и скоро двамата мъже се скриха от погледа ни.
Варненският боил беше първият големец, пристигнал за Съвета.
До неделя след него щяха да дойдат боили от Шумен, Бъдин, Хисар и Червен. Славянските родове, които Крум беше обиколил предното лято, също изпратиха князете си и туй идеше да покаже, че ханът беше спечелил тяхното уважение. Всички се отзоваха на призива, с изключение на браничевци. Хората твърдяха, че знаят целта на туй събиране много добре. Говореше се за поход към Авария. Слуховете бяха тръгнали още в края на есента, а сега, когато зимните снегове си бяха отишли, приказките за война бяха подновени. Настроението в града беше приповдигнато. В Плиска бяха пристигнали най-знатните мъже на България, а туй не се случваше често.
В деня на Съвета жените сякаш изглеждаха по-спретнати, стражите по-напети, а по-късно вечерта храната и виното щяха да са в изобилие. Крум беше събрал големците в тронната зала, а аз се бях качил в тайника над кухнята, откъдето през процепа заедно с мен зяпаха още две дузини любопитни очи. Боилите и князете се бяха настанили около масата, но преди туй се бяха разделили със снаряжението си. В залата се носеше шумът на приглушени разговори, когато Крум откри заседанието.
- Хвала на всички ви - започна той и разговорите заглъхнаха. - Около тая маса никога не е имало толкоз много знатни мъже.
В далечния ъгъл видях грейналото лице на Елемаг. Той сред всички беше най-радостен да види славянските князе редом с българските боили когато се обсъждаха съдбините на държавата. Недалеч от стареца забелязах Диценг, който пък единствен изглеждаше намръщен. Мъжът, който беше отнел любимата ми Велизара, не обичаше славяните. Носът му беше леко сплескан и изкривен. Не беше зарастнал правилно след като го бях строшил в яда си, а аз тайно се израдвах, че нахалството на туй копеле не беше останало безнаказано.
- Знам, че цяла зима се носеха слухове - рече Крум. - Е, затуй реших да ви събера тука. За да разберете, че слуховете са истина. Смятам да поведа войска към Авария. Искам да се убедя, че разполагам с подкрепата ви.
За миг настъпи тишина.
- Ха, истина било значи! - чух зад себе си весел шепот и се обърнах.
Беше Мачун.
- Не си ли на пост? - попитах го тихо.
- Там има достатъчно мъже - рече той. - Да погледам малко и аз.
Пръв от боилите заговори Аспор.
- Защо да ходим на север, ювиги, когато заплахата иде от юг.
- Заплаха от ромеите? - отвърна Крум. - Никифор още се дерка с монасите, а бойците му недоволстват.
- Ако разбере, че сме потеглили към Авария, може да поведе недоволните си бойци с обещания за плячка.
- Не вярвам - рече ханът. - Таквиз спорове не се решават лесно. Пък и арабите все слухтят от изток. Василевсът не ще посмее да припари насам преди да оправи държавата си и да озапти арабите.
- Той се кани на България откак взе престола - намеси се княз Велибъд. - Войските от Мала Азия смята да прехвърли в тракийско, че и тамошните славяни да въоръжи до зъби.
- Туй са само приказки, княже - рече Цок. - Знам ги тия заплахи от край време. Оголи ли Мала Азия, Никифор сам ще вкара вълка в кошарата. Арабите само туй чакат.
- Стига сме се плашили от византийците - рече твърдо Крум. - Само да заздравим границите си и да се позамогнем, сами ще ударим на тях. Никой народ не е оцелял, ако само се гуши в земите си. Имаме сили за повече. Но затуй ми трябва вашата опора.
Ханът заговори с въодушевление, което бързо се пренесе у слушателите му. Край масата се разнесоха одобрителни гласове.
- Че защо на аварско налиташ, ювиги? Да ударим направо ромеите. Завладеем ли Тракия, сами ще дадат Сердика без бой. - Заговорил беше един от боилите, чието име не знаех. Беше дошъл от Червен. Имаше орлов нос и продълговато лице, на което носеше тънка брада.
- Смели думи - рече Крум, - ама ромеите може да почакат. Сега е време да ударим аварите. По-сгоден случай няма да намерим.
- Че за какво ни е притрябвало?
- Богатства има там, боиле. Не е зле да сложим ръка върху тях.
- Богатства? - усъмни се Аспор. - Франките сигурно всичко са прилапали. Ще бъхтем път дотам залудо, че и жертви ще дадем.
- Франките нищо не знаят - изсумтя Иратаис. Кавханът седеше безмълвен, потропвайки тихичко с пръсти върху масата, но ето че беше решил да се намеси в разговора. - Богатствата на аварите са горе, в планините. Франките взеха Панония, ама там няма нищо. Пусти равнини. Верно, избиха много народ, и още толкоз плениха, ама кракът им не е стъпвал в Свещените планини. Там трябва да ударим.
Мачун ме потупа по рамото.
- Ще воюваме май. Хайде, че мечът ми вече ръждяса!
Той се подпря на издатината до мен и без да иска откърти парче от скалата, което тупна на земята. Обърнах се към него.
- Шшт! - скарах му се.
- Не се впрягай - Мачун ме плясна по темето.
Близо до мен гладна мишка се ровеше край пукнатините в скалата. Протегнах крак и я ритнах. Тя изцвърча и се шмугна в първата тясна дупка.
- И какви са тия богатства, боиле? - попита Любозар, младият тимочански княз.
Крум кимна към един от войниците, завардили входа, и той му поднесе две торбички. Ханът ги сложи върху масата и ги развърза. Сетне бръкна в едната и разпиля върху масата шепа жълтици.
- Злато - рече ханът. - Ромейско злато. С купища жълтици са се разделили василевсите, за да поддържат мира с аварите. Хаганите още пазят съкровището. Е, претопили са туй-онуй в украшения; жените им все нагиздени ходят. Ама другото още го крият в планините на Дакия. Не са много хората дето знаят къде е. Ама аз знам кои са. Знам и как да ги попитам.
Крум разтвори втората торбичка и вътре нещо се бялна.
- Знаеш ли що е туй, боиле? - той провлачи торбичката по масата и я бутна под носа на Аспор, който седеше през един човек вляво от него.
Боилът бръкна вътре с показалец, сетне извади пръста си и го облиза.
- Пфу! - Той се изплю. - Сол!
- Сол?! - попитаха едновременно няколко мъже.
Ханът се засмя.
- Тъй, тъй, сол. Там я имат в изобилие. Цяла Плиска могат да зарият. И е чудна на вкус. Абе аз не разбирам, ама съм виждал франки и ромеи сума пари да дават за аварската сол.
- Брей! - възкликна един от боилите, седящи с гръб към мен. - Нивга не ми е минавало през ум, че от сол ще богатеем!
- Не е само туй - рече Крум. - Планините им са пълни с руда.
- Рудници и ние си имаме в Хемус, ювиги. Само дето никой не се хваща да ги работи.
- Не се хваща - отвърна ханът, - щото никой не плаща. Ти обещай на майсторите малко имот, цял живот ще се трудят за тебе. И рудниците ще копаят, и оръжия ще ти правят. Че и на децата си работа ще намерят. Ама да ви кажа аз една случка. Дойдоха преди години в Дакия мъже и жени от някакво странно племе. Сакси им викаха. - Крум спря за миг и погледна въпросително мъжете край масата, но никой освен Иратаис не беше чувал за тоя народ. Той продължи. - Големи особняци. На гърдите си дървени кръстове носеха, с разпетия Исус, пък вечер се молеха на някакви незнайни богове. Да им се чудиш. След неделя изчезнаха в планините. Заселиха се край рудниците, а скоро майсторлъкът им се разчу в цяла Авария. Туй брадви, ножове, мечове. Какво ли не. Ама не като нашите мечове, дето като ги кръстосаш два пъти, на третия я дръжката се строши, я острието. Здрави мечове. И някак си по-леки, да ти е удобно да ги носиш. Ей тия мъже искам аз да ни коват оръжията, че и нашите майстори да понаучат. Ако трябва, ще ги купя със златото на аварите.
Крум говореше разпалено. Накрая дори взе да ръкомаха. И колкото по-разпален ставаше, толкоз повече наостряха уши мъжете край тронната маса. Особено доволни изглеждаха славянските князе. Присъствието им на тоя разговор ги караше да се чувстват равни с боилите. Преди те винаги научаваха за намеренията на хана и приближените му от вестоносци, а често дори от слухове, които се разнасяха из българските земи. Сега обаче князете бяха тук, в залата, в която ханът чертаеше държавната политика. Сега научаваха всичко от първа ръка.
- След два дни потегляме на поход - заяви ханът. - Очаквам помощ от всички ви…