ХРОМОТО
Ясен слънчев ден. Тръгвам към Витоша. Изкачвам се по пътеките за върха. От двете ми страни, огрени от слънцето, се полюшват многоцветните вълни на гората. Из въздуха се носят сребърни паяжини, лепят се по лицето ми. Влизам в гората. Краката ми потъват във вода от скорошния дъжд. Потоците са буйни и бъбриви.
Обикалям храстите. Оглеждам дънерите и камъните. Търся гъби. Скоро намирам светложълтите „пачи крака”. Свалям раница и коленича до тях. Изведнъж чувам особен шум. Трепвам. Обръщам се натам, отдето иде. Виждам разлюлени клоните на боровете. Чувам неспокоен тъничък писък: „Цие, цие, цие”…
Попълзявам. Скривам се зад дънера на полуизсъхнал бор. На близкото дърво подскокна едра сива катеричка. Изправи се и подвикна. От мястото, дето отначало се чу писък, се смъкна голямо черно кълбо и падна на земята. Видях друга катеричка, за опашката на която се люлееше нещо. Катеричката записка:
- Цие, цие, цие…
- Цие, цие, цие - се обади другата от дървото.
Помислих, че са нападнати от неприятел. Грабнах бастона си и се завтекох. Катеричката, която слезе на земята, се покатери на едно дърво и с лек скок се метна над главата ми. Из храстите се повлече нещо, заскимтя. Съблякох дрехата си и я метнах отгоре му. Тогава първата катеричка скочи до мене и силно запищя. Другата поде писъка й, усили го и слезе на земята.
Тяхната тревога ме учуди. Все още притисках хванатото. То се мяташе и крещеше. Улових го с дрехата и я открих. Когато го вдигнах, видях малко слабо катериче.
То трепереше, извиваше се и се мъчеше да ме ухапе. Хванах го леко за главата. То увисна във въздуха. Останах смаян… Катеричето нямаше задни крачка. Обясних си защо не е могло да бяга.
Двете катерички, които бяха негови родители, все така силно подвикваха и ме гледаха безпомощно.
Пуснах хромата им рожба. Катеричката от дървото рипна отгоре й. Опъна рошавата си опашка. Хромото се хвана с предните крачка за нея, захапа я. Катеричката подскочи на близкото клонче, а оттам на друго, на друго.
Втората катеричка с бърз скок се озова при тях. Като се събраха заедно, те започнаха едно продължително и мило „цие, цие, цие”…
Подсвирнах им.
- Цие, цие, цие - отговори едната.
- Цие, цие, цие - обади се другата, изгледа ме благодарствено и се загуби някъде между върхарите.
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 6, 1936-1937 г.
