Мара Белчева

***
В душата ми хайдушки се примъкват
нехармонични звукове отвън;
и в нейната света светих замръкват
и късат те цвета на нейний сън.

И от сиянието й озарени
- вълни смирени в лунна светлина -
затихват звуковете победени
в непобедимата й тишина.

***
На старата стена
червени рози, бели -
една се през една,
една се в друга вплели.

Звънарницата чак
до върха те обвиват
и в привечерний мрак
самия звон прикриват.

И сякаш те поят
сънят на звона тъмен:
дъха им по светът
да пръсне в час разсъмен.

***
Сама в вечерний път вървя.
Светулки светят из тревата,
- кат спомените ми в тъмата:
изпущам ги и пак ловя.

И в мойто сиротно дома
в ръце си нищо не отнасям…
И бързо аз свещта угасям -
да се не гледам пак сама.

***
Чешмата за кого тече? Калина
обкитила е нейния напев
с мерджан. Голямо, малко я отмина -
кое ли ги подмами в своя зев?

И нейното корито все прелива -
ни стъпка около й, ни звънче.
Мъгла залутана сал мълчаливо
снове. Чешмата за кого тече…

***
Нощта с светкавични криле
се спусна низ гората.
В стъменото веч дефиле
угасна и скалата -

и пътят ми умря… Къде?
Назад, напред - все бездна.
Тоз, който в мрака ме свладе,
и той в мрака изчезна.

***
Пак звона на раздялата звъни!
Сама се пак в живота тя завръща.
В денят, небото който й разгръща,
тя вижда все заровените дни.

През зимний сън - кат спомена далек -
раздира кърваво око мъглите,
и нижат се забулени елите:
свещеници зад неговий ковчег.

***
Денят е чер, денят е бял,
денят е без листа.
И тъжно е денят запял
по голите бърда.

Самотний ден, в самотен кът,
без слънце, без другар;
отшелник ден с лавини в гръд,
денят ми - стар гробар.

***
Нощта ме гледа с твоите очи:
дълбока, тиха нощ.
Възточна песен ми в сърце звучи
с вълшебната си мощ.

И мен ми е като да отлетя
на нейните криле,
и да целуна всякой кът в света,
където сме биле.

***
Тях някога дъгата е венчала,
там вихри пели са венчалний хор,
и на криле на обичта си смяла
те отлетяха в тихия простор.

Една във друга сенките им слени,
кат южна песен в златний лъх летят,
от синори и време негнетени -
във царството вълшебно на сънят.

***
Равнина и сняг. Далеч ме води
ясната за щастие мечта -
все напред, небето и земята
в тиха бяла самота

дето се прегръщат. Равнината
в сепнато очаквание бди…
Тъмна се верига подир мене
вият моите следи.

***
Издъхна вихра. Планините бели
глави издигат. Облаци-стада
денят към запад морни са повели
по кървава бразда.

И среща, сред елите укротени,
- като усмивка - спрели на ридът
на бъдещето, стрехите червени
в съня си тих димят.

***
Пладня и мълчане. Под елите
бистро изворче в мъха тече;
папрати над пътя му извити
вслушват се какво ще им рече.

Тихо изворче, като скръбта ми,
бликаш ти самотно в тоя кът.
Мекий трепет, балсам за уста ми,
пия аз от твоя свят съсъд.

***
В дълбокото око на Мусала
поглеждат юлските зори. Прозирни
от върх скалата мраморни була
се диплят по вълните мирни.

Ни зной, ни вихър ледна глъбина
веч не вълнува. В рамка туркоази,
черней се мраморната тишина -
гледец в лазурени талази.

***
Огнище. Пламъка котела лиже,
и скачат искри в черния оджак.
Главнята лебединна песен ниже…
И глед изви тя в ъгълния мрак,

де чучурът бакърите разхлажда
с току-що издоеното млеко -
и в прозорчето дето се обажда
на кравата набожното око.

——————————

сп. „Златорог”, г. 1, кн. 2, 1920 г.