Коста Странджев

Тъпча на място върху прясно замръзналата земя и чакам отговор. Наоколо меланхолия - примигващи кандила, тръпчива миризма на застояли цветя и тези врани, които досаждат със своя грак.
Наскоро беше завършен надгробният паметник на Спас Дочев и ето че днес повече от час вървя подир един от техниците на гробището. Подавам му листче, на което съм написал текст, за да бъде изсечен с бронзови букви върху мрамора на паметника. Текстът е: „За здравето на пътника, който е на пъртина тая нощ! Дано му стигне храната! Дано кучетата му издържат! Дано кибритът му винаги да хваща огън!”
- Не може! - казва мъжът и муши зиморничаво едрите си шепи в джобовете на ватенката. - Трябва да бъде нещо кратко и подходящо за случая.
Сърдито нахлупва каскета над челото си и тръгва към канцеларията. Ботушите му - кой знае откога немити - бързат към топлото помещение. И там от прага тежко се извръща към мен:
- Виж другите паметници. Все нещо може да ти хареса…
Вървя сред гробищните гъсталаци - късна есен е, няма и помен от зелената вулканична лава на лятото, когато погребвахме Спас. Оглеждам другите паметници: „Спи спокойно!” „Вечен мир!’”, „Слава на героя!”…
Спомням си първия разговор с този гробищен фактор. Когато му показах листчето с текста, той свъси вежди.
Че за покойника има ли някакво, значение какво ще пише на паметника му?
Мразовито е вече. Сухият пясък скърца под краката ми, между дърветата се мяркат дървени и мраморни кръстове, премигват самотни кандила. Все едно и също и по другите паметници. Има ли смисъл още да вървя!

22 ноември 1916 година!
Група студенти така шумят и се смеят по улицата, че синият простор на Калифорния кънти от младите им гласове. В миг - гробна тишина. Срещу тях тича жена - това е госпожа Лютър Бърбенк. Сграбчила вестник в ръце, тя вика: „Тихо, момчета! За бога, не шумете!… Умрял е Джек Лондон!” Госпожа Бърбенк се спира, а ръката й дълго мачка вестника, в който е отпечатана зловещата вест…
Понякога историята флиртува с мними ценности за сметка на истинските. Но на този 22 ноември тя е истинска Клио, човечеството трябва да сведе глава пред паметта на Джек Лондон. Дори вестниците на Европа, барутни от шовинистичния бяс на Първата световна война, са принудени да бъдат обективни: „Умря писателят Джек Лондон.” Това е на първите им страници, а някъде по-надолу, по-встрани и с по-дребен шрифт се съобщава още, че в този ден е умрял и австро-унгарският монарх Франц Йосиф II.

22 ноември 1916 година!
Доктор Томпсън уморено прибира в лекарската си чанта празните шишенца, захвърлени на пода. На всяко от тях се чете зловещото: „морфинов сулфат” и „атропинов сулфат”. Поглежда към мъртвия и остава смаян. Дори и в смъртта усмивката, обаятелната момчешка усмивка не слиза от това красиво ирландско лице.

Усмивката на Джек Лондон!
С нея той прекоси улицата, която разделяше деветнадесетия от двадесетия век. На 21 декември 1899 г. Джек Лондон подписва договор с бостонското издателство „Хъктон Мифлин” за първата си книга. След девет дни започва новият век. И писателят бърза, страхотно бърза, няма никакво време за губене. Часовниковите удари възвестяват раждането на XX век. Джек навлича един пуловер и подгонва с бясна скорост велосипеда си по пътищата на Калифорния. „Успях! Успях най-сетне! Ние успяхме!” - сълзи парят в гърлото му. Натиска още по-бясно педалите и подканя своя верен велосипед: „Хайде, хайде, давай, дявол да те вземе!”
Само за една година Джек Лондон става звезда. Представителите на „нежния реализъм”, на средните класи на Америка изтръпват: това не е литература, а светотатство. Та този човек казва всичко, което мисли, без никакви сантименталности. Ужасно - той не признава етикецията. Движи се в обществото, облечен само по пуловер, а на гости отива с велосипед.
На сцената на Америка Джек Лондон излиза с воя на кучешките впрягове и с ожулените си ръце, със заледените си мокасини, идва с бялото мъртвешко мълчание на Аляска, с безкрайната полярна нощ, със самочувствието на своята млада класа. В литературата той нахълтва безцеремонно заедно с целия свой дотогавашен свят. Че иначе не би могло да бъде: Джек е възпитан не в пансиони и колежи, а на улицата, край залива с пристанищна олелия и тътнещи работилници и фабрики. Гладува. По-късно той ще се върне към детството си с една тъжна усмивка:„Веднъж в училище така ми се прииска да ям, че отворих чантата на едно момиче, откраднах късче месо и го изядох. Но повече никога не съм крал.”И още:„Аз бях беден. Живеех в крайна нужда. На практика гладувах. Никога нямах играчки като другите деца. Безпросветна нищета, ето всичко, което е останало в паметта ми от детството. Само детското въображение може в пълна мярка да разбере значението на това, което така дълго му е било недостъпно.”
Завършва началното училище, когато е на 12 години, и директорът му поръчва да състави историята на класа. Целта е Джек да произнесе реч на официалната церемония при завършването на випуска. Но намерението си остава намерение. Джек Лондон въобще не се явява на тържеството - костюмът му е окъсан, направо мизерен за подобна церемония. На десетгодишна възраст продава вестници. Работи в консервна фабрика и със спестените долари си купува лодка. На 15 години вече е притежател на едномачтовата гемия „Рязъл-Дязъл” и става крал на пиратите на стриди, а на 16 - полицай в крайбрежната патрулна служба. Сетне - китоловец, огняр, скитник, златотърсач. Какъв ли не е бил Джек! И много, много по-късно - писател. Тогава той вече е на цели… 22 години. Твърде тежка съдба, срещу която той противопоставя само своето категорично: „Трябва да издържа! Трябва!” Налагало му се е да работи непрекъснато по 12-14, дори по 16 часа в денонощие. Скотски, изнурителен, адски труд. Грохва върху леглото след полунощ, а в пет и половина отново е на крака. Майка му го сваля с одеялото на пода, за да го събуди. Джек отваря очи - а те парят, горят. Гълта набързо закуската - парче хляб, чаша черно кафе, и отново бегом към фабриката. А вън северният вятър мете замръзналите улици и замръзналото небе над спящия град. Студ!
Този убийствен режим е без емоции и душевни изживявания. Една работа може да вълнува и да е творческа съдба, но при задължителното условие: да разполагаш със свободно време и материална осигуреност. Инак това е изтезание и безкрайна горчилка.
С полкове от безработни скитници бъдещият велик писател прекосява Американската пустиня - от Атлантическия до Тихия океан. Пътува ден и нощ. Изминава хиляди мили. Спи по пътищата. В джобовете му няма цент. И така - до Ниагарския водопад. Изумен е от фантастичната приказка на природата. Очите му с часове не се откъсват от великото чудо, тази вертикална гърмяща водна линия го приковава. Омагьосва го. Кога се е спуснала нощта - той сам не е разбрал. В зори отново се втурва към водопада. И тогава: „Хей, малкият!. . .” - един полицай! Джек напразно се мъчи да му обясни: Гледам тези бесни води, тази невероятна стихия, това изумление… Арестуван е за скитничество. Съдят го. Всъщност това не е съд, а жалка пародия. Процедурата трае всичко на всичко 15-20 секунди. Скитникът Джек Лондон няма право на адвокат и защитна реч, осъден е на 30 дни затвор. Оковават го във вериги заедно с друг скитник - един негър, и го повеждат през града. Всички негови жители гледат… Работата все пак е там, че единствен Джек вижда истината за този живот, за тази Америка. Съдбата му е отнела толкова неща, но в замяна на това му е дала очи, които умеят да виждат повече и по-истински от другите…
Първият разказ на Джек Лондон - „Тайфун по бреговете на Япония”, му донася неочакван успех - с него той спечелва конкурса на такъв авторитетен вестник като „Сан Франциско Кол”. Момчето се тресе от луд смях: „Моята звезда изгря!” Да, в този час Джек се смее, без да подозира, че съдбата му е изиграла поредната си шега. Ще бъдат нужни още пет години. Пет съсипващи години, преди на небосклона на американската литература да блесне завинаги истинската звезда на Джек Лондон.

А дотогава?
Звън на гонг и той навлича боксовите си ръкавици. Няма право да се щади. Намира разнебитена пишеща машина само с главни букви и в свободните от работа дни не вдига глава от нея. По 15 часа в денонощие ехтят клавишите на тази таратайка. И от валяка и излизат едно след друго: разкази, социологически изследвания, статии, очерци, хумористични стихове. Непосилен труд, който не носи нищо. Абсолютно нищо. Освен скотска умора. Редакциите са категорични - ръкописите не заслужават внимание.
Но човек, избирайки съдбата си, сам избира и страданието, което ще го съпровожда.
Джек Лондон избира съдбата си на писател сам! А това значи: фантастичен труд, невероятно упорство, вяра в собствените сили. И над всичко - колосална воля.
Ето един въпрос, на който не мога да намеря отговор: минало ли му е през ум, че ще дойде време, когато от тези свои изстрадани и драматични дни ще печели пари, слава?
Но защо именно този въпрос? Ще се опитам да обясня.
Бях отпечатал в списание „Септември” първата част от документалната повест „Храбростта да живееш”. Занесох книжката на Спас Дочев. Предполагах, че ще ме смъмри за едно или друго, знаех болезнената му страст към свръхсправедливото. Но на другия ден той ми върна списанието и докато палеше поредната си цигара, каза:
- Прочетох това, което си написал около моя живот. Общо взето правилно си отразил здравословното ми състояние. Казано е кога съм благувал в живота си и кога мъката ме е тъпкала… Дааа!
Напразно щракаше своята почти сплескана тенекиена запалка. Подадох му кибрит нервно, в очакване, че след това „дааа” ще дойде укорът!
Изведнъж този напрегнат, възбуден човек се усмихна:
- И за лавката на ВЕЦ „Батак”… Добре е… Значи първата си ракия с мен си изпил? Досега не знаех. . .
- Спасе, не е станало дума за това.
- Не е станало дума, казваш? А ето че стана. Кажи ми, тогава имал ли си едно наум, че от общия ни живот ще печелиш? А?
Усетих, пот ме избива по челото. Струва ми се, че в себе си продължих мисълта му. Струва ми се, че той искаше да ми каже още и следното: Не намираш ли, че има нещо не много нормално в това да събираш грошове, като преразказваш чувствата на хората. Ето, на обекта „Чепински вриз” загина партийният секретар Димитров. Знаеш защо - искаше да спаси другарите си от звеното. Ти беше с нас, когато изровихме тялото му от калта, сетне и на погребението… Написа очерк за Димитров… Бива го!… Но имаш ли право да живееш с това? Струва ми се, че му отвърнах - пак в себе си: Спасе, не съм решил да съчинявам рекламни диплянки за решил да съчинявам решил да съчинявам рекламни диплянки за добродетелите на моя съвременник. Пиша, за да ориентирам себе си в тоя живот, пиша, за да уточня собствената си съдба. Струва ми се, че той ме попита: Сигурен ли си? Струва ми се…
Да, пот ме избиваше, стичаше се по гърба ми. Спас беше надникнал дълбоко в мен. По-дълбоко, отколкото аз самият бях стигнал.
Въпросът му и тези неизречени негови мисли съхраних като тревога - продължителна, остра.
А както се знае, тревогата винаги е мъка.

„Тайфун по бреговете на Япония” задълго остава единствен лъч в преизподнята - живота на Джек. Оттук нататък той ще върти безброй пъти този филм в паметта си. И винаги ще стига до мъчителния въпрос: истина или сън е била наградата на вестника?
С компания от скитници Джек Лондон стига до златотърсаческия лагер на река Хендерсон. Още в първяте дни неземна светлина се излива върху тези мъже. Дявол да го вземе, та те са пред прага на приказно богатство. В краката им са залежи от златоносен пясък. Всички запрятат ръкави. Начева се трескава работа. Трябва да се състави подробна карта на участъка, да се вземат съответните проби, да се узакони собствеността на земята. Едва тогава търсачите ще могат спокойно да пристъпят към своята златоносна находка. Но всичко това им се изплъзва най-безцеремонно - сиянието на пясъка не е от златото, а от… слюда. Комисията, узаконила парцела, избухва в смях. Забил очи в пода, Джек Лондон хапе устни. Навярно се е питал: нима вярата му в писателското поприще е също така илюзорна, както блясъка на слюдата?

Хиляда думи на ден! Две хиляди! Три… Пет часа сън на денонощие. Пет и нито секунда повече. Джек Лондон е принуден да бърза, има да казва толкова много. Светът трябва да научи за Мейлмют Кид, Пийкок, главатаря Боб, Големия Виктор, за Дебелия Олафи Бил Аризонеца, за великодушните като деца мъже на Юкон, от „Софи Къндърланд”, от Клондайк и от пътищата на Аляска. Редакторите на многобройните списания мълчат. Те чакат други разкази - чистички, шумящи от нежност, напъхани като кукли в целофанена обвивка. А това момче!… Това момче заявява дръзко: „От хората трябва да се изисква на първо място и при всички случаи да обладават мъжество.” „Как тъй? - недоумяват редакторите. - Ами възпитанието на чувствата? … Ами етикецията? …” И те му обръщат категорично гръб.
Пощата буквално е затрупана от всекидневните ръкописи на Джек Лондон. И все пак - никой не дава пет пари за ръкописите на момчето от Оукланд. Проточват се дълги гладни месеци. Велосипедът, костюмът, ботушите, мушамата, едно по едно всичко отива в заложната къща. Няма що, ако върви така, Джек Лондон скоро ще стигне до единственото, което му остава - самоубийството. Силната ръка на писателя все по-бавно и по-бавно се движи между последните бели листове. Но върху тях ние няма да зачетем удивителните истории от Аляска и Юкон. Потънал в дима на последните цигари, той пише прощалните си писма. Това навярно вече е било последният кръг на ада. И ето че тъкмо тогава редакцията на списание „Овърланд Мънтли” протяга длан върху рамото на мършавото и настръхнало от глад момче. Срещу пет долара списанието е откупило разказа „За здравето на пътника”. Щастливо списание! Срещу мизерните пет долара то остава завинаги в историята на американската литература. Малко по-късно пристига и вторият запис - 40 долара, от списанието „Черната котка”.
Край на сизифовските мъки. Писателят ликува. Радва се, без да може все още да надвие смесените пристъпи на удивление и тревога.
И така: един скитник, Джек Лондон, извежда американската литература от будоарите на улицата. Събужда в нея глад към истинския и силен живот. Учи я да се смее и да говори безстрашно, да цени не показните добродетели, а мъжката воля, да се хвърля на смъртоносен бой със „сухоземните акули”. Разказите на Джек Лондон нямат нищо общо с официалната американска литература от онова време, литература на полуистините. „Теорията на изтънчеността”, филистерството и снобизмът са убедени: литературата трябва да бъде гъвкава, изящна, хрускава, нещо подобно на чаена бисквита. Литературата, която носи в себе си горещината и страстите на живия живот, отегчава. Тя е обречена на бавна агония. Животът е сгърчен от грозни болести и затова литературата е длъжна да създава съчинения далеч от правдата на човешките взаимоотношения, далеч от истинския цвят на живата кръв. С една дума - вместо жестоката, но истинска правда - розова вода. А ето че книгите на Джек Лондон са други. В тях животът тече с цялата си сложност, не заобикаля трагическото, горчивото, дори жестокото у човека. Книги, в които сякаш е казано всичко. Техен девиз е: „Живот или нищо”!
„Винаги съм твърдял - пише на едно място той, - че главното литературно достойнство е искреността. Ако не съм прав в това свое схващане, ако светът ме обори, ще кажа: „Сбогом, горд свят!”, ще се оттегля във фермата и ще отглеждам картофи и пилета, за да поддържам стомаха си пълен. Успехите си дължа на това, че винаги съм отказвал да приемам съвети за предпазливост.”
Анна Струнска:
„Тогава пред мен стоеше млад човек, около двадесет и две годишен, с големи сини очи и красива уста, щедра на усмивки. Веждите, носът, очертанията на страните, здравият врат бяха класически. Фигурата му свидетелствуваше за атлетическа сила, макар Лондон да бе по-нисък от средноамериканския ръст. Беше със сив панталон и мек бял пуловер.
Лондон бе самата младост, самото приключение. Беше поет и мислител, верен другар и умееше силно да люби.
Като сега го виждам, с една ръка държи кормилото на велосипеда, а в другата стиска огромен букет - жълти рози, които току-що е накъсал от своята градина; шапката се е смъкнала назад върху гъстите кафяви коси… Изключително мъжествен и красив юноша, добродушието и мъдростта на погледа му не отговарят на младостта. .. Виждам го през майско утро, опрян на перилата на верандата, цялата покрита с орлов нокът. Наблюдава две чуруликащи птиченца. Беше пленник на красотата - красотата на птиците и цветята, морето и небето, мразовитите пустини на Арктика. Никой не би могъл да твърди с по-голямо основание от него: „О, аз живях…”
На 24 години Джек Лондон вече се е наложил и в най-автентичните списания. Неговите разкази се търсят и от читатели, и от редактори. През пролетта на 1900 година излиза първата му книга - сборник разкази „Синът на вълка”. Истинска бомба! С тази книга съвременният американски разказ излиза на старт.
Започва гигантска битка на литературното полесражение. Нито една усмивка на самодоволство. Нито един жест на умора: „Аз пиша около 1000 думи дневно от един роман и бих прекъснал писането си само заради тръбите на второто пришествие.” Негов идеал е истината, цялата истина, истината докрай. Хората, лъжат от страх, а Джек Лондон не се страхува - никога и от никого. Героите му са силни мъже - с остри, поразяващи характери, силен дух и яки ръце, те не умеят да крият презрението в очите си.
Америка няма друг писател, който да е показал така правдиво мъжеството у обикновения човек, неговите сякаш безкрайни възможности в двубоя със злото, упорството му в борбата. Той е романтик, но неговият романтизъм не разоръжава читателя пред лицето на сериозните изпитания и превратностите на съдбата. Не е бягство от гражданския дълг.
До последния миг на живота си Джек Лондон не забравя невероятната мизерия, в която е израсъл, не забравя, че е преминал лондонското гето Ийст Енд, че самият той е един от „хората на бездната”. Беседите, лекциите, пътуванията, публичните спорове (неговата стихия), статиите му го нареждат сред най-изтъкнатите специалисти на Америка. Лъвския пай от парите, които получава за книгите си, изпраща на арестувани социалистически дейци и стачкуващи работници. На различните социалистически и работнически организации. На затворниците от Фолсъм и Сан Куентин. Изразходва ги за многобройните гости, които прииждат от Европа и от всички краища на Америка. В изборите Социалистическата партия го кандидатира за президент на Америка. Живот с поразяваща динамика. Разказвайки за Джек Лондон, един от неговите съвременници казва: „Никога не съм срещал толкова привлекателен човек. Ако проповедниците имаха сърце като неговото, целият свят щеше да стане религиозен. Той беше прекрасен, като говореше, очите му ставаха големи, устата - изразителни и думите му се лееха от тях. Мисълта му работеше с шестдесет мили в час, човек не можеше да я следи. За каквото и да говореше, хуморът бликаше от него и всеки се смееше от сърце.” Джек Лондон сам признава - ако има нещо, което го опиянява, това не са парите, още по-малко е славата. Не дори и победата. Неговата вечна мечта е борбата. Единственият му копнеж е да бъде борец. По-късно той ще въздъхне чистосърдечно: „У революционерите аз видях възвишената вяра в човека, гореща преданост на идеалите, познах радостта на безкористието, самоотричането и мъченичеството - всичко онова, което окриля душата и я подтиква към нови подвизи. Животът тук беше чист, благороден, жив. Животът тук си бе възстановил правата и бе станал изумителен и великолепен, а аз се радвах, че живея. Общувах с хора с горещо сърце, които поставяха човека, душата и тялото му над доларите и центовете и които се вълнуваха от плача на гладното дете повече, отколкото от брътвежите и шумотевицата по повод на търговската експанзия и световно владичество.” В края на живота си, когато той е разочарован от пораженството и социалшовинизма на Втория интернационал, когато в произведенията му се засилва влиянието на буржоазната идеология и вече става все по-явна творческата му криза, заявява: „Напускам Социалистическата партия, понеже в нея няма огън и борба. Понеже напрежението й в класовата борба е спаднало…” Но и тази декларация той завършва с познатото: „Ваш в името на революцията - Джек Лондон.” В името на революцията - ваш съм! До последния си дъх, до последната си капка кръв! Ваш - на хамалите и рибарите, на скитниците и китоловците, на златотърсачите и миньорите.

Много неща ми напомнят за моята първа среща с Джек Лондон…
Беше ужасно студено през ония януарски дни… Северният вятър брулеше безмилостно и небето побеляваше от мраз. Дебели снежни преспи се бяха вкопчили за намръщените борови гори, за вцепенените от студа пътища на Родопите. Имах чувството, че светът беше само от сняг и лед. На Трети прозорец обявиха събрание за Ленин. Тръгнах за обекта току на разсъмване. Камионът, с който пътувах, ме остави на Картела и по-нататък продължих пеш. Сред огромните снежни преспи едва-едва открих селището. И то само по къделите пушек, които като безкрайни тъмни знамена се диплеха над бараките.
В ония дни на Трети прозорец беше дяволски трудно. Бурята не млъкваше ни ден, ни нощ. Дървените жилища скърцаха от студ. Нощем вятърът виеше сърдито и пълнеше света с остри звуци и стонове. Една сутрин обектът осъмна в мрак - бурята беше накъсала електрическата инсталация. Без ток помпите в тунела млъкнаха и водата се юрна напред към портала. Какво можеше да се направи? Спасението беше само едно - агрегатът да произведе електрически ток и да задвижи помпите. Да, но нафта? Нито капка! Пък и нямаше как да се докара по тия заледени пътища. Миньорите се тюхкаха, тунелът пропадаше пред очите им. Тогава един от тях - Ангел Кръстев, пое сам в планината. Снегът го бръснеше в лицето, та ще го задуши, а той обхождаше хижи и горски стопанства, военни поделения и мандри. Замръкваше на разклоненията, където свирещият вятър го правеше на шушулка. Сутрин, още преди зори, поемаше по стръмните и хлъзгави пътища, по тази огромна бяла пустиня. И по няколко пъти на ден, с кабардисали от студа ръце, мъкнеше цинкови кофи, пълни с нафта. Така - две денонощия… През това време колко пъти бе протягал пълзешком ръце към сухите жилави храсти, по обед бе ослепявал от блясъка на планината, пламнала от белота. До ремонта на електрическата инсталация агрегатът не млъкна. Не стихнаха и водните помпи.

После свършиха дървата на обекта. Зимните нощи станаха бели и дълги, безкрайно дълги. В планината се вкопчи мъртъв студ. Леденото дихание сковаваше опушените бараки. Заедно с неколцина младежи за дърва тръгна и Илия Найденов. Всъщност той ги поведе. Не личеше нито пътека, нито път, планината стенеше и свили глави, момчетата вървяха напред. По обед, натоварени със съчки, счупени клони и окастрени хвойни, се прибраха в селището. Печките в бараките веднага се нажежиха до зачервяване.
Запознах се с тези двама мъже от Трети прозорец, които дотогава не бях срещал. На събранието за Ленин им изказаха похвала. Помня онова събрание. Докладът за Ленин беше съвсем обикновен - циклостилно издание, каквито изпращаха по онова време тогавашните околийски комитети на партията. Сетне един рошав младеж - знаех, че беше напуснал доброволно ВИТИЗ, за да дойде на строежа - се изправи на сцената от чамови дъски в дъното на стола. Каза със самочувствие, че Ленин много харесвал разказите на Джек Лондон, поклони се и с патос, с щедри жестове прочете „Жажда за живот”.
Срещнах се за първи път с Джек Лондон и бях поразен преди всичко от жестоката, от поразяващата правда на разказа му.
Повечето от книгите на Джек Лондон не могат да се четат с безразличие. Техните герои са смели, самоотвержени хора. Хора, които заради простотата, искреността и смелостта са готови да воюват и с небето.

В много от разказите се срещаме с една от обичайните ситуации на Джек Лондон: героят е на граничната бразда - между живота и смъртта. Това всъщност не е никакво откритие. Джек Лондон сам на няколко пъти признава, че човешкият живот получава особена острота, когато виси на косъм.
„За здравето на пътника” не е само обикновено заглавие. Забележете - героите на почти всички негови разкази са все на път, непрекъснато вървят. Отиват или се връщат. Вселената бучи и стене, не се вижда и педя напред, а човекът върви. Свил глава в шубата, влачи заледените си мокасини. Дейвид Расмънсен пътува със своите хиляда дузини яйца за далечния Север, синът на стария Ебитс умира, а очите му остават отворени от жаждата да пътува. Пътува Хейторн, в движение е Меснър. Сентенцията „Човек не се лъже, когато върви, тогава най-много да обърка пътя” не е на Джек Лондон. Но тя е душевна истина за всеки един от героите му. Здрави и читави, с куцукане, на носилки или върху яките плещи на другаря си, на шейни с кучета или пеш, с прогизнали от вода мокасини, пълзешком или в див бяг, хората вървят.
Всички вървят и това е една от големите цели на живота им. Понякога те объркват пътя, загубват кучетата си, отсядат в чужд бивак, но пак вървят. Никога, никога не се лъжат, защото: „Светът не е за тези, които мълчат, които чрез мълчанието си лъжат, мамят и се гаврят с любовта.”
Героят на Джек Лондон, се бори - за своето достойнство. Той знае - главното е да победиш страха.
И още: героят на Джек Лондон пламти от жажда за живот. От жажда да се реализира и утвърждава. Той сам е една безкрайна, една вечна борба за победата на правдата. Критиката по онова време е единодушна: този писател откри Севера и в това отношение той няма предшественик в литературата. Севера!… То се знае, че става дума не за географското понятие Север, а за човека от Севера. Той превърна Севера в една нова и изумително интересна човешка планета.
Всеки един от тези негови герои отговаря на собствения си проклет въпрос - дявол да го вземе, в края на краищата колко струвам аз като мъж? Всеки от тези северни герои иска да докаже преди всичко на самия себе си, че може да преодолява. Защото иначе не би могъл да живее. Защото иначе не би имал моралното право да се нарича Джек-Лондонов герой.Това са хора, които са в една постоянна треска. В неудържима страст. Във вечно движение. И когато не са на работа, те са длъжни да се движат - да не заспят в белите преспи, да не се оставят на дивите зверове, та дори и за да се сгреят. Винаги са нащрек. Когато спят - пак са нащрек. Светът на Джек Лондон е населен от хора, които си знаят цената. Най-хубавите негови страници са посветени на мъжа, който преодолява. Който се е заловил с две ръце за стегнатия възел на времето си. Те никога не се помиряват с оскърблението. За нищо на света не биха допуснали да живеят някъде на завет, отвъд щорите на живота. Реализират се в победата срещу неправдата и страданието, срещу страха. Та погледнете лицето на самия Джек Лондон: лъчезарно лице. Младо момче, което се усмихва светло, неотразимо, и зъбите му проблясват срещу пороя от слънчеви лъчи. Изумителна, фантастична, чудна, усмивка, която не можеш да не запомниш завинаги.
И разбираш, че пътищата на ония тъмни ледени нощи на Севера са били осветявани не само от луната и звездите, но и от вечните огньове - жаждата на скитници и златотърсачи, на индианци и пирати, всички, които непрекъснато се движат, движат се между двата полюса на човешката природа - живота и смъртта. Когато умира, героят на Джек Лондон не се гърчи, не хленчи, не подсмърча. Дори и тогава той триумфира. Никога не се е примирявал: така ми е било писано! Никога не си е казвал: трябва да се оставя на течението!
Жаждата да живеят, страстта да побеждават, това чувство е по-силно от всички останали чувства на Джек-Лондоновите герои. То се извисява, превръща се в стожер на техния характер. Подобно на високите дървета то първо обира всичките слънчеви лъчи. Впива корените си дълбоко в земята и изсмуква земните сокове. А всичко друго расте дребосък, едва забележимо, болнаво.
Колко малко обича този, който обича с мярка - който е съчинил тази сентенция, сякаш е имал предвид героите на Джек Лондон. Защото именно у тях чувства и страсти колкото щеш, имат ги дори в излишък - любов и омраза, радост и ненавист, вярност и изневяра, - всичко е доведено до мига на нажежаването. До точката на кипенето. Затова героите му живеят запъхтяно. Винаги са на ръба на едно страшно изпитание, на една бездна, от която свят ти се завива. Живеят пълно, с всичките си чувства, без да ги отмерват с десетична точка. И тежко и горко на оня от тях, който направи компромис с любовта или омразата си. До истината има само един път - като концентрираш всичките си страсти и мускули, всичките си нерви и стремежи. Като живееш смело, рисковано, бързо и ненаситно.
Това е чистата и горда Джек-Лондонова кръв. Затова болка ни сграбчва за сърцето, когато се срещаме с другите негови герои: опустошени душевно и преситени от живота, предали изцяло революционната си стихия на Златния телец. Матроското сърце се задушава от смрадливия задух на материалното благополучие. И ние вече сме лице в лице с един друг Джек Лондон - раздвоен, противоречащ сам на себе си.
Джек Лондон пише за Бил, за вълка и морските пирати, за любовта на индианката и за кораба „Белфорд”, но мечтите му са категорични: „Социализмът е най-великото нещо на света! Аз вярвам в работническата класа!” И затова той така безпределно обича мъжете, които признават за единствен свой бог Труда. Ъптон Синклер с пълно основание твърди, че произведенията на Джек Лондон, посветени на работническата класа, „го поставят в един ред с великите революционери на нашата епоха”.
И преди Джек Лондон има американски писатели, които са писали за работническата класа. Но това са били евангелистко-християнски идеи, това е библейското наставление да подложиш и втората си буза за плесницата на силния. Тези писатели с престорена откровеност ратуват за всеобщото опрощение в името на небесния отец. Убедени са, че светът ще просъществува в пълна хармония, ако бедни и богати отдават сърцата си на Христовата идея. Защото само тази идея е в състояние да смекчи сърцата на капиталистите и да предизвика тяхната любвеобилност, тяхното очовечаване. Каква литература е било това - приглаждане на класовите противоречия, на омразата и възторга, на страданието и любовта.
Изведнъж идва Джек Лондон. Втурва се славният Джек и подсвирква с уста на тези пригладени християнски писатели. Хайде! - нарежда им той и пуска на сцената своите герои, които и на бесилката, и на барикадата знаят едно и също: светът ще стане по-хубав само ако експлоатираните се вдигнат и унищожат света на експлоататорите! Точка! В литературата навлиза работникът, обладан от ненавист към Желязната пета. Той носи живата болка на своята класа и нейната непоколебимост: да установи по-справедлив обществен строй.
Светът на капитала хвърля ръкавица на Джек Лондон още след първите му разкази. Жълтата преса не спира атаките си срещу него. Това е пороен дъжд от обвинения. От клевети и лъжи. Съчиняват срещу Джек мръсни сплетни, иронични епиграми. Джек Лондон не се предава. Той използва всяка възможност, за да натрие носа на буржоазията. Но и тя не му прощава. Срещу Джек се сипят обвинения след обвинения: плагиат, безчовечен писател, аморален американец.
И след смъртта му, стане ли дума за него, повечето от академиците свиват устни. Съчиняват авторитетни формули за грубия „репортерски стил” за „ограничените изразни възможности на този автор”, „неспособен да отрази деликатните нюанси на човешката душа”, „примитивизъм у героите”. И така нататък, и така нататък. Заговаря се за музей на Джек Лондон в САЩ. Реакцията отново се сплотява. Години наред тя възпрепятствува откриването на такъв музей. В Оукланд издигат бюст на Джек Лондон. Още същата нощ бюстът от горе до долу е боядисан в червена боя. Абсолютно нищо ново и нищо оригинално.
Истината се лекува с истина. По време на най-разярения спор около творчеството на Джек Лондон вестник „Диспечер” - орган на Профсъюза на докерите и складовете от Западното крайбрежие на САЩ, пише: „Джек Лондон се отличаваше от останалите писатели по това, че беше работник, пишеше за работниците и го четяха работниците. Въплътил в себе си войнствеността на работническата класа, той наследи нейната сила и упоритост. Името на Джек Лондон е жива легенда по цялото Западно крайбрежие. Докери, моряци и рибари, дървари, а във вътрешността на материка рудничари, миньори - всички го смятат за свой. Ето вече дълги години името му е символ на другарството и бойния дух на работническата класа.”
Има литература, която е присъда на епохата. Мартин Идън е спасил много слаби, като им е дал надежда. Измъкнал ги е от лепкавите мрежи на онова противно чувство, което се нарича безполезност в живота.
Оттогава насам, където и да съм, стане ли дума за миньора Спас Дочев, виждам все тази буря, все това намусено рилско небе. Спас току-що се беше завърнал от белмекенските обекти, където беше ходил да търси взрив за своя тунел. Нямаше земя, нямаше планини, нямаше пътища. Всичко започваше и свършваше с твърд сняг и лед. Спас се беше простудил. Още щом влезе в дървената барака, помоли да загреят печката. Загърна се презглава с няколко одеяла, но и в съня си продължаваше да мърмори срещу бурята и изморителния път. А сетне в мрака на настъпващата вечер изведнъж забълнува.
Тогава никой от миньорите в бараката не допускаше, че това е началото на края.
Опитам ли се да възстановя този ден в паметта си, усещам как мисълта ми се раздвоява, виждам бурята. Виждам и онази прегъната страница от Джек Лондоновата книга „Хиляда дузини”. В нея Спас беше подчертал с молив: „Да ме пази бог от тези обикновени хора, които могат да бъдат наречени добри, защото от тях вее хлад, от тези, които не пушат, не пият, не ругаят, но затова пък нищо не ще осъдят, никога няма да извършат смела постъпка. Това са все малодушни хорица, които заглушават в себе си зова на,живота и не се осмеляват да скъсат с паяжината на бита. Вие няма да ги видите в кръчмата, но не ще ги срещнете и на барикадите. Тях не ги привличат необозримите далечини, те не са способни да заобичат до забрава. Те си имат свои грижи: да не си измокрят краката, да не преуморят сърцето си, да не пропуснат възможността за своя малък еснафски успех, да осъществят своите незначителни таланти. . .”
Добрите хорица, за които говори Джек Лондон, срещнах много преди да прочета тези негови думи. Те прииждаха на строежа незабелязано, безшумно, едва ли не на пръсти. И още в първия ден заявяваха на всеослушание: Искаме да отдадем силите си за делото на социализма.
Нека бъдем справедливи.
Добри хора можеше да има, защото по същото онова време имаше лоши. Така както дяволи съществуват само защото има и ангели. Те, лошите, бяха център на внимание, на грижи за превъзпитание.
А в същото време „добрият човек” се разхождаше край нас. Все така - на пръсти, невидимо, незабележимо. Загръщаше се в топлия и сигурен пашкул на собствения си егоизъм. Егоизма на еснафа…
Връщам в паметта си онова време, онези хора, които бяха проблем номер едно във възпитателната работа. И ги виждам. Един по един. Спас Дочев - пиян, с ловна пушка гонеше по селището на ВЕЦ „Батак” жена си - кака Мара, и малкия си син. Тодор Маринов - когато умря единственото му дете, така се напи, че легна в коритото на селската чешма и остана там близо денонощие. Димитър Максимов - хвана един джебчия и вместо да го предаде на милицията, заключи го в своята барака и го млати с юмруците си, докато онзи се попика. Разбира се, всичко това имаше последици: Спас Дочев със сълзи на очи прие решението на партийния комитет - последно предупреждение за изключване от партията, Тодор Маринов беше изключен от партийната организация, Димитър Максимов - мъмрен. Усилията имаха точен адрес: преодоляването на тези чепати характери, според утвърдения вече израз.
Колебая се да не кажа голяма приказка, но имам чувството, че тогава ние грешахме. Бъркахме. Защото тези спасдочевци, тодормариновци и димитърмаксимовци работеха мъжки. Здравата. Ругаеха, сърдеха се, понякога се отдаваха изцяло на стихията на чувствата си. Не бяха и не можеха да бъдат противници на новите социални принципи. У тях промяната стана много по-органично, защото те душевно бяха готови за нея. И тримата - Спас Дочев, Тодор Маринов и Димитър Максимов, станаха герои на социалистическия труд.
И си казвам: ако тези хора ги уволниш от обекта, пак ще правят онова, което са вършили досега - ще строят. Каквото и да ги правиш - те ще строят! Защото иначе не биха могли да живеят.
Без да ща, отново си мисля за Спас Дочев. Бригадата му привърши строителството на подземната ВЕЦ „Батак”. Тежка и трудна работа. Ама дяволски тежка и трудна! Първата подземна централа за нашата страна. Опит - никакъв, техника - почти никаква. Та привършиха работа миньорите и решиха - грабват си куфарите, пъхват в джоба кесиите, натежали от пари, пък тръгват, накъдето очите им видят. Тогава повикаха Спас Дочев в партийния комитет и му казаха: Централата е готова, но ако не пробиете участъка на Трети прозорец, все едно, турбините няма да тръгнат. „Спасе - рекоха му там, - ти си комунист. В бригадата ти има и други комунисти, трябва да дадете тон на останалите.” По-късно Спас, когато се връщаше на този случай, ми обясни как дал тон. „Извиках жената и й рекох: „Маро, я върви да изтеглиш малко пари от книжката.” С автобуса на дирекцията откарахме бригадата в Пловдив за някой и друг ден. В „Тримонциум” се настанихме в най-скъпите стаи. Два пъти на ден се къпехме, а сетне като котараци примижавахме в белите чаршафи. Виках на Мара: „Не стискай парите. .. Давай, дорде има…”

Това е Спас Дочев - славна работа, особен човек, възлеста душа, която мъчно се пречупва. Господи, какво ще превъзпитаваш у Спас Дочев? Та у него има толкова духовна щедрост.
Добрият човек!… Сега той е солиден и трудно би му се въздействало с жестове и добри намерения. Той е преуспяващият човек на нашето време. Строг и добър, нежен и злобен с точност, способна да бъде изчислена с логаритмична линия. Той се наслаждава преди всичко на себе си. Неговото най-голямо страдание настъпва, когато трябва да се раздели с някой свой предмет. Избягва острите и открити спорове, скандалите, всичко онова, което може да предизвика вълнения. Защото той пази чувствата единствено за себе си. Еснафът може да се влюби - безумно, безгранично, всеотдайно. Но има един-единствен обект на любовта си - той самия.
Ненавиждам този добър човек!
Този „добър човек” умее да се усмихва, да слуша и служи покорно, да пречупва с еднаква лекота гръбнак и принципи. Той доброволно е съгласен да живее в душевна принуда. Но него, безразличния, на драго сърце бих отнесъл към арсенала на идеологическата диверсия.
Затова предпочитам и вярвам на „хората с остри ъгли”. Нищо че понякога могат да ме изругаят или да ми се озъбят! Нищо! При тях всичко е видимо. Те са ясни. От техните редове никога не биха се родили Юда или Ненко Балдьовеца. От тях никога няма да получа удар от засада. Те може да са ни симпатични или не - но все едно, никога няма да ги отминем, без да ги погледнем. Хора със съдържание, стъпили на своя територия в живота, хора със страсти. А това, че днес или утре ще ти се озъбят и скръцнат със зъби - слава богу, че в тоя свят има и такива хора, които умеят, които не се страхуват да се озъбят, когато трябва… И честно да призная: заговори ли се за великата сила на човешката доброта, имам предвид именно тези хора. Te ca, които умеят да изразят и чувствата, и добротата си не в думите, а в действието. В желанието и усилията да се помогне, без оглед на риска да се защити истината.
Разбирам, че се увличам. Нещо повече - разбирам, че тази моя декларация може да учуди и дори да разгневи един или друг добросъвестен читател. Но съм убеден, че за тези неща трябва да се говори ясно.

Когато завършва романа си „Три сърца”, Джек Лондон казва: „Този роман е юбилеен. С него отбелязвам четиридесетгодишния си рожден ден, петдесетата си книга, с него ознаменувам и шестнадесетгодишната си писателска кариера…”
Той има пълно основание да заяви: „Винаги съм бил борец. Никога не съм казвал или написвал такова нещо, от което бих се отказал по-късно.”
Биографите на Джек Лондон констатират, че през пролетта на 1913 година той е най-добре платеният, най-известният и популярен писател в света. И въпреки това човек има чувството, че последните години от живота на Джек Лондон са натежали от мъка, просмукани са от много тъга. Такава тъга, която се ражда единствено от човешката самота. Нещастията го следват едно подир друго: при раждане умира детето, което той е очаквал така много - дъщеря
от втория брак. Пожар превръща Къщата на Вълка в пепелище. Тежко заболяване на бъбреците свлича все по-често писателя на болничния одър. В същото време издателските фирми настояват за нови и нови ръкописи. Тези настоявания плющят като камшик над уморения Джек. Над много, много уморения Джек Лондон, който казва с тъжна усмивка: „Идва краят на света на приключенията. Пурпурните пристанища на седемте морета станаха банални…”

Сега би трябвало да дойде Анна Струнска: И си представям тази тяхна среща:
- Здравей, Джек!
- Здравей, мила!
- Ти си тъжен хлапак, Джек - ще каже весело Анна.
- Не. Само съм уморен.
- Ти си онзи, когото аз зная: с големи сиви очи и красива уста, щедра на усмивки, със сив панталон и мек бял пуловер… Който държи кормилото на велосипеда, а в другата ръка стиска огромен букет от жълти рози. Ти си хлапак, Джек, нали?
- Добре, съгласен съм!
Сетне ще млъкнат, а Анна дълго ще го гледа със светлите си очи. Ще приседне до него. Ще се възхищава от него, защото знае, че една жена всякога се възхищава от мъжа, когото обича.
Как го е съчинил мъдрецът Готие: „Писателят трябва да се държи настрана от жените, те го карат да губи времето си… и пр.” Прав ли е? Според мене - не! Сто пъти не е прав. Защото любовта убива пустотата, дава ти цел и скорост в живота, скорост, която в друго време би приел за безразсъдство. Любовта обединява личността на писателя, измъква го от диплите на самотата. Любовта е сладка само в естрадните песни. Иначе тя е страдание. Тя горчи. Нима можеш да преживееш без едно такова страдание? Как ще пишеш ако не си имал една единствена, внезапна и чакана, тази, която за дълго ще виждаш в сънищата си, чието име ще пишеш с показалец върху масата
„Понякога ми се струва - казва един от героите на „Скитникът между звездите”, - че историята на човека е история на любовта към жената. Винаги аз съм я любил. Сънищата ми, са пълни с образа й. Моите фантазии, откъдето и да започват, ме довеждат до жената. Аз не мога да я избягна. Аз, както и всички поколения философи преди мен, зная цената на жената, нейните слабости. Но аз виждам и тоя вечен неопровержим факт - нейните нозе са красиви, очите й са прелестни, ръцете й, гръдта й са рай, нейната очарователност е по-силна от всичко на земята, което някога е ослепявало мъжете! И както полюсът привлича магнитната стрелка, така и жената привлича към себе си мъжа въпреки волята му. Защото жената е красива за мъжа. Тя е сладост за неговите устни, аромат за неговите ноздри. Тя е огън в неговата кръв. Тя може да разтърси душата му, която стои непоколебима в присъствието на титани, на светлина и мрак. Всички мои трудове и изобретения са довеждали до нея. “Всички мои мечти и блянове са стигали най-после до жената.”
Джек ще приведе лице към Анна Струнска.
- Уморен съм. Дяволски съм уморен.
- Зная. Затова те чакам. Сега оставаш завинаги при мен.
- Завинаги?
- А как иначе?

Удря неизбежността! Това е фаталният 22 ноември 1916 година!
Доктор Томпсън влиза в работния кабинет и констатира: Джек Лондон е мъртъв. Край! И тогава обикновената американка госпожа Лютър Бърбенк изтичва срещу шумната студентска група, вдига ръце и само една нейна фраза респектира улицата: Момчета, не се смейте! Джек Лондон умря!
Ървинг Стоун пише: „Джек винаги е казвал, че иска животът му да бъде кратък, но весел… Той искаше да гори силно и ярко, да изгори бързо, за да не би смъртта да го настигне, преди да е изхарчил и последния си долар, преди да е предал на човечеството и последната си мисъл…” Тази мечта на великия американец се осъществява. В някакви си 40 години той успява да побере безброй много неща - книги, революционна дейност, победи и покруси, надежди и разочарования, влюбвания и омраза, безброй приятели и врагове. И… една папка с бележки, записки, нахвърляни мисли и епизоди - основа на бъдеща, никога незавършена автобиографична книга, която той се надявал да напише един ден, като я озаглави „Морякът на кон”.

22 ноември 1916 година…
На другата нощ тялото на Джек Лондон е изгорено, а пепелта му препратена пак във „Фермата на красотата”. Само две седмици преди смъртта си, както предава Стоун, Джек яздил по един величествен хълм, спрял коня си и казал: „Искам, като умра, прахът ми да бъде заровен на този хълм.” Елиза изпълнила завета му. Прибрала праха му в една кутия, изкачила се на върха на Лунната долина, заровила там кутийката, а отгоре поставила огромен къс от червена скала, останал от Къщата на Вълка.
На този камък с неумел резец са издълбани само две думи: „Джек Лондон”.

Бих могъл да кажа още доста неща за Джек Лондон. Едни от тях ще бъдат убедителни, други ще предизвикват удивление, трети навярно ще се приемат скептично. Но едва ли ще мога да открия нещо ново и неизвестно.
Затова казвам: хайде, време ти е! Защото утре отново те чака път!
Така е, утре отново ще се надбягвам с опустелите и пометени от есенния вятър шосета по всички посоки на земята. И знам, че стига да пожелая, притворя ли очи, ще видя мислено как „Рязъл-Дязъл” се гуши в морските вълни. Ще поканя на масата си в някое попътно ханче Мелмют Кид и Франк Дейвис Франсиз и Лизи Сонелон, Бърнинг Дейлайт или момчето Джери. И всички онези Джек-Лондонови хора, в които така причудливо се преплитат доброто и злото, мъжеството и отчаянието, душевната мъка и радостта, ненавистта и страстта да се победи страданието и дявол знае още какво. Хубаво ще ни е тогава в това крайпътно ханче. Ще се чукнем с тези скитници и златотърсачи и заедно с тях ще вдигнем тост за онзи, който нощем е на път с кучетата си и се тревожи дали ще успее, да си хване огън.
Малко ли е това?
Много, най-много! Достатъчно, за да тръгнеш. И да си сигурен, че пътуваш ли, никога, никога няма да сбъркаш. Да си сигурен, че отказваш ли да приемаш съвети за предпазливост, непременно ще дойде ден, в който ще заявиш гордо: „Успехите си дължа…” Ще пътуваш! Ще издържиш и няма да изостанеш по средата на пътя.
Така, както правеше славният Джек. Великият скитник, писателят, морякът на кон - Джек Лондон.

Свършвам. Време е вече да се сбогувам с Джек Лондон и неговите уроци. Но ето че откривам още нещо в своята памет, което, чудно, досега бях забравил.
В онзи ден как ли не убеждавах гробищните фактори относно текста на Спасовия паметник. Въртях се из тесните и замръзнали ален до късно следобед. Тръгнах си малко преди да се смрачи. Денят притихваше и гълъбите по небето вече се събираха.
Същата вечер написах:
„Зад прозореца се стеле дълбока планинска нощ. Само пред гаража шарят светлините на камион, който се готви да тръгне. Щастлив път, човече! И нека тая нощ грее най-хубавата луна, да осветява завоите! Нека кантонерите по шосето днес да са белосали всички километрични камъни! Нека гумите ти да издържат по камънаците! Фаровете ти да не угаснат! Нека…”
Сутринта рано-рано отидох в печатницата. Линотипните машини набираха последните страници от документалната повест „Храбростта да живееш”, посветена на Спас Дочев.
Помолих това, което бях написал вечерта, да бъде финал на повестта. Да бъдат нейните последни редове.
Дежурният линотипер прочете текста и ми смигна:
- Малко а ла Джек Лондон, а?
- А ла Джек Лондон.
Младото момче се усмихна светло, неотразимо, фантастично, а зъбите му грейнаха в пороя от светлина.
На стената на линотипната машина играеше слънчев квадрат.

——————————

Предговор към сборника с разкази на Джек Лондон „Хиляда дузини”.