Димитър Кенанов

Честито, свидно детство - цъфтяща, рай долина …
П. К. Яворов, Из „Великден”

От родния си край човек започва своето пътешествие по света, а образът на свидното детство се съхранява в словесното пространство на поезията, където  често се повтарят свързани с него ключови понятия като бащин край, отечество, татковина, бащино огнище.

Първите ми години от детството преминаха буквално на огнището - стая на гола земя, разпалено огнище, което служеше и за отопление, и за сготвяне на ястия. При силни ветрове от комина се издигаха страховити пламъци. Вън, в неоградената част на двора, под разперената корона на черницата се сбираха и пладнуваха овци и кози.

При гроздобер се появяваше огромна бъчва, в  която се изсипваше драгоценния дар на лозето. Пуснат в напълнената бъчва, с крачета извличах соковете от гроздовете. Във втората къща от детството ми беше отредена стая, до която се стигаше по стълби с асма и дъсчен под, който служеше за покрив на приземен обор. Другата стая е била служебно помещение, там съм виждал книги в твърда подвързия, в която беше врязан лик (или ликове) на партийни деятели.

Запомнил съм септемврийските гроздобери навярно, защото са началото на тих преход към един от четирите сезони - есента. Към тази тема съм се връщал често в стиховете си в средношколските години, които бяха четени по Радио София или отпечатани във вестниците „Средношколско знаме” и „Хасковска трибуна”, в списание „Родна реч”. Привеждам двукуплетните ми стихове от На юг - вестник „Народна младеж” от 14 август 1977 г.:

Часът на гроздобера. От скриптежа бавен
на пълните каруци се унася клена:
какво усилно лято днес си заминава
от мирна сладост и вършитби упоено!

Прощално синевата прекосява жерав
след вик пастирски - в жега потопен до вчера.
Прозрачен кръг над прашните пети се стели,
преди във есента с дъжда да се преселим…

Ето още четири мои двустишия за друг сезонен преход  - от есента към зимата - вестник „Пулс”, 18 ноември 1975 г.:

Призивно в обеда кълвач дълбае,
светлее мъх, по дънерите притаен.

Лисици рижи въздуха запалват
и гасне в леност топлия им ден.

Със дива сладост зреят плодовете,
гласа на извор корени руши:

наситени са сетивата, в часовете
очакване за снегове кръжи…

След време при Салваторе Куазимодо намерих обяснение защо родният край е градивен стожер на живота и неизчерпаем източник на светло, сюблимно вдъхновение: „Може би защото поетичните образи говорят винаги на своя роден език, затова и въображаемият ми събеседник обитава моите долини, крачи край бреговете на моите реки… Кой поет не е поставял своя плет като граница на света, като предел, до който неговият поглед достига най-ясно? Моят плет е Сицилия”.

С поезията на големия италиански поет Салваторе Куазимодо ме запозна Янаки Петров през лятото на 1967 г., когато летувахме като отличени участници в литературен конкурс за средношколци в Централната лагер школа „Малчика” над град Батак. Есента аз продължих учението си в Хасково, а Янаки Петров започна да изпълнява воинския си дълг като матрос в Созопол. Писмата  продължиха нашето приятелство. На 28 юни 1968 г., от „някъде в морето”, Янаки Петров спонтанно ми отговаря за съобщената от мене скръбна вест за жизнения край на Салваторе Куазимодо: А колкото до това, че Салваторе Куазимодо е починал, те съветвам да не си правиш подобни шеги. Макар че съм откъснат от всичко, досега сто пъти да бях се научил за това. А само преди две години той беше в България и изглеждаше здрав. Не, за всеки бих повярвал, но за него не ми се вярва. Че какво остава от Италия, ако той умре. И как ще могат да живеят и се любят хората в Милано, ако той е мъртъв. Ако това е истина, то щеше да се разчуе като земетресението в Скопие. Нима това ще бъде по-малка загуба?

В запазените тетрадки откривам използвани като мото  стихове от Салваторе Куазимодо:

Разсъхнали скали и долини,
където първата трева
очаква своите стада -
все още мъката ви ме дълбае.

<…>

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч:
и неусетно пада вечерта.

Сигурно преводачът и поетът Драгомир Петров не е подозирал с каква сила на въздействие, на дълбоко внушение върху нас и върху мнозина други читатели, върху цяло литературно поколение ще властва стиховият българоезичен текст  на забележителния италиански поет…

На следващите страници правя опит да очертая високото литературно дело на ранния Янаки Петров в контекста на моите, споделяни с него, литературни търсения.

* * *

Връщам се към спомените, писмата и стиховете на странджанеца и матроса Янаки Петров / Чичо Чичопей. В куплетите, минирани с гранични емоционални състояния, преоткривам, че бедното ни селско, но благодатно планинско детство е упование в доброто и свят на прекрасното, и то е постоянен наш съпътник в отреденото ни житие.

Когато преди две десетилетия - 1997-2000 г., през месец февруари се завръщах в литовската столица Вилнюс за лекторска работа в тамошния университет, рано сутрин тролеят ме довеждаше от железопътната гара в източния край на града, в Антакалнис и Саулетекис, където са студентските общежития.

От растящите и струпаните в подножието им дървета за „Добре дошъл” ме приветстваше в ословесената си песен синигерчето чичопей, който сякаш бе прелетял от южния ми роден край. Сега осъзнавам, че като предвестява идването на слънчевата пролет, синигерчето приканва да се присъединим към радостта от идващите благовестни надежди.

Сигурно заради тази мисия с неговото име Янаки Петров подписва творчеството си за деца, а стихотворението „Чичо Чичопей”  влиза в златния фонд на българската литература:

Първо - за живот и здраве -
топло българско „Здравей!”
Второ - да ви се представя:
аз съм Чичо Чичопей!

- Чичопей? Но ти си птица? -
чуди се момче на глас.
- Не, не съм, дечица, птица,
А човек съм като вас.

В горски друм веднъж се скитах
и дочух, дочух унесен:
кацнал върху вейка вита,
чичопеят пее песен!

„Чичо-пей!” - той кърши глас.
„Чичо-пей!” - отвърнах аз.
„Чичо-пей!” - отново той.
„Чичо-пей!” - отново аз.

Тъй научих песента му
и със радост я запях.
А след мен, с торби на рамо,
куп дечица вдигат прах.

„Чичо-пей!” - си пея аз.
„Чичо-пей!” - пригласят те.
„Чичо-пей!” - отново аз.
„Чичо-пей!” - отново те.

Спрях да пея уморен,
А децата: -Чичо, пей!
Пак започнах: „Чичо-пей!”
„Чичо-пей!” - звъни след мен.

Казах: „Стига „чичопей”.
Те отново: - Чичо, пей!
И от „Чичо, чичо, пей!”
станах Чичо Чичопей!

Пръв приятел на децата,
на смеха и песента,
Леко стъпвам по земята,
весел ходя по света.

Импресионистичния образ на детството, на родното си място Янаки Петров извайва в първата строфа на стихотворението „Родно село”:

Голямо Буково - бяло, бяло,
бяло под цвят изгрял.
Тук люлка ме е люляла
под круша, под сливак бял…

Нататък Янаки Петров разстила простичко разказ за вълнението си от краткото си връщане с открит лист като непознат на хората в родното си село, разположено в граничната зона. Това ми е известно като състояние - моето село Славеево се намира не в граничната зона, а в двукилометровата гранична ивица.

Тук в детството си на самата бразда веднъж с повод държах и пасях кравата ни, когато на метри от мене „отвъд граничната бразда”, в отсрещната, огряна от слънчогледи  гръцка нива с волска кола дойде семейство и между тях - красиво девойче в традиционна носия. В останалото ми споменно видение и до днес виждам усмихнати слънчогледи да милват „коси златокъдри, а в очите да преливат лазурни небеса”.

И тук не мога да не добавя разказа си за  още един вълнуващ момент от литовския ми лекторски период. Като участник в научна конференция  през 1997 г. посетих в Белорусия градовете Витебск и Полоцк. На връщане, на път за Вилнюс, с моите съпътници спряхме за кратко.

Запролетеният простор радваше с красивата си гледка от гори и криещи се в тях езера. Внезапно от високата небесна висина заприижда гласът на гмуркаща се чучулига с трели, които бях чувал през моето детство в далечния български юг, в Ивайловградския край.

Там се намира униатското селце Покрован, откъдето иде родът ми по майчина линия. През 1913 г. при турската реокупация на Беломорска Тракия, селото е изгорено, мъжете са избити. А жените и децата са водени в плен към Мала Азия, но по чудо спасени от католическия владика в Одрин Михаил Петков.

Под небето на Белорусия, аз, внук на невръстната тогава Митра, син на Стойка и Вълчо, съпреживявах погрома на покрованци със сърце, а с очи търсех да видя ликуващата чучулига, носталгично върнала ме към родните места:

Захлупени под шапката на Юга,
без мен живеят родните места -
Железино, Планинец,
Сборино, Славеево.

О, там прикапват дъбови листа
върху ръката бяла на шосето.
От клоните
калпачета си хвърлят желъди
и тупват в шумата,
кълвач те сепва
и с чужди тайни в есенната бистрота
жужат изпънатите телеграфни стълбове…

Живеят и без мене родните места:
за да ги виждам, както бяха в детството,
аз все отлагам своя път за там.

(Списание „Пламък”, 1980/6)

По бащина линия родът ми се изселва от Голям Дервент, Суфлийско в изпълнение на спогодба между гръцката и българската страна. Когато в Софийския архив издирвах документите за оставената недвижимост, открих списък с имоти на висока парична стойност. А в Сборино, Ивайловградско изселниците започват живота си наново в условия на крайна бедност.

Прочетох още, че прадядо ми Вълчо Кенанов е бил неграмотен (а правнукът е професор - само в България това може да става, не се сдържах да възкликна пред служителите в Архива) и затова при оформянето на документацията подпис от негово име слага учител с фамилия Чанков.

Припомних си тогава вълнуващо съвпадение - първата ми учителка в Планинец се казваше Александра Чанкова и учехме в една стая наедно и едновременно с ученици до IV клас - т.е. слети класове, сякаш продължение на взаимоучителната метода от Възраждането.

След като се кооперираха и земите в планинските области, настъпи преселение на юг към границата или към вътрешността на страната. Тази погрешна акция доведе до обезлюдяване на напуснатите села или заселването им с друго население. Нямаше вече кой да поддържа нивиците по наклонените терени - плетищните огради се свличаха.

Помня как с баща ми, кравата и телето изминахме пеш пътя от Сборино до Ивайловград и граничното селце Славеево, където се установихме. Тук продължих  началното си образование, а за следващите класове пътувах до с. Драбишна.

Къща до река Луда Яна беше подготвена за общежитие, където с връстниците си денувахме и нощувахме през учебните дни. А от 1963 г. настъпи нова вълна на преселение - и така се оказах в  село Узунджово, Хасковско.

В първи клас ходех на училище с платнена торба, която беше с мастилено петно от мастилницата, която носех. Последният урок в „Буквара” беше с текст за буквата „Я” и под заглавие „Буря в гората”.

Моя близка - леля Мария от близкото селце Пашкул ме наглеждаше, когато майка ми боледуваше. Голям дървен стол ми беше за бюро, а на малко столче седях и се мъчех със сричането. Изглежда не съм бил старателен и получих плесница, след която - странно и чудно, бързо свикнах с четенето.

Първите ми книжки, по принцип - дар в училище бяха стиховете на Иван Вазов в сбирката „Аз съм българче” и неговата повест „Немили-недраги” - помня оцветената в тъмнозелено корица и графична илюстрация от Борис Ангелушев. Вазовите стихове сигурно съм приемал като лично послание към моето пастирско детско битие на овчарче и говедарче - напр. Вазовият повелителен призив: „Чети, говедарче”.

В Драбишна от V до VII клас учител по български език ми беше извънредно талантливият учител Иван Бандев - това е периодът, когато ученикът може да обикне и научи граматиката на българския език.

Пишехме и писмени съчинения - напр. след като посетихме започналия язовирен строеж на река Арда, над Ивайловград. Спомням си, че на Иван Бандев му бе направило впечатление употребата в съчинението ми на  термина „котлован”, който тогава не осъзнавах, че иде от руски език.

Директор на училище в Драбишна беше Никола Ангелов, който полагаше грижи към мене. В V клас като награда получих стихосбирката „До утре” (1960) на Блага Димитрова. Сега я препрочитам  - тя е издържана в особена „хладна”, разсъдъчна поетика независимо от извеждането чрез нея на силни чувства.

Дали под влияние на тази книга или от всичко четено до V клас, или по други причини, аз се уединявах на отсрещния бряг на реката край общежитието и нещо пописвах.

Средното си образование получих в Механотехникума - Хасково. Тук за известно време учител по литература ми беше поетът Янко Димов. Спомням си с прегърбената му дребна фигура как бързешком крачи между чиновете и да ни говори за Сервантесовия Дон Кихот.

В редакцията на вестник „Хасковска трибуна” поетът Иван Николов ни сбираше като неформален кръжок. И веднъж в неговите ръце видях издадения в Съветския съюз сборник стихове на Марина Цветаева. Той преведе нейните стихове в отделна книга, както и редица  други съветски поети. Съветите на Янко Димов и Иван Николов бяха рускоезичната и въобще чуждестранната поезия да се чете в оригинал.

Така автобиографичното ми отклонение стига до лятото на срещата ни с Янаки Петров през 1967 г. И той като мене идваше от равнището на сигурно по-системна литературно-кръжочна школовка и подготовка в средата на черноморската бургаска група поети.

Сред тях като най-прославен по това време започна да се откроява  Христо Фотев. Неговата стихосбирка  „Сантиментални посвещения” (1967) с тютюновозелена корица покоряваше с непредсказуемата сугестивна подредба на думите и „говорещото” мълчание между тях, с поетика, близка до неподражаемите словесни избухвания в поезията  на Иван Пейчев.

Без духовната родственост обаче с творчеството на Атанас Далчев и особено -  на Александър Геров  - не можем да си обясним явлението Янаки Петров. Не е случайно, че Александър Геров е предговорният  „кръстник” на Янакиевия цикъл стихове „Криле, поръсени от сняг” в антологията „Лирично ято”(1975).

И тъкмо той отбелязва вълнуващото го стихотворение „Врабец”, този предан другар от детството и „верен  брат на верността” - възможна автобиографична метафора-символ на самия Янаки Петров

Понеже е безспорно по-достоен,
понеже всички славословят славея,
да пеем за врабеца! -
за невзрачния,
нещастния
врабец с крилца, поръсени от сняг.
Той, брат на верността, не ще ни изостави,
сега, когато зима е…

(В стопанския двор на с. Славеево лете се приготвяха огромни, продълговати копи сено и слама. Зиме в тях се криеха и звънливо излитаха ята врабци и тази картина е отразена в двустишието ми: Врабците просят слънце // от зимната трапеза на небето. От тези два реда проличава колко е различна поетиката на Янаки Петров. В писмата си няколко пъти той отбелязва различието).

Дори върху фона на тези стихове от „Врабец”, където има ред съгласувани определения с функция на оценъчни епитети, мога да изрека убеждението си, че поезията на Янаки Петров е оскъдна на епитети с орнаментална функция, към която е привързан напр. Иван Давидков.

В този смисъл стилът на Янаки Петров е „аскетичен” - няма го изобилието, пиршеството на думите. С епитети се пише по-лесно, тъй като с тях се е родила поезията. Те са белег напр. още на Омировия епос, където се срещат не само прости епитети, но и много сложни, съставни - напр.: розовопръстата Еос, волооката Хера.

Битието се съпреживява с малко думи така, че да се обгориш, дори да изгориш в пламъка на словото. Янаки Петров застава пред нас още с първите си опити напълно завършен като поет с изказна култура, сякаш няма „ученически” период. И в това той сигурно следва примера на Александър Геров и Атанас Далчев.

Към образите на родителите, на бащата и майката човек се връща постоянно особено през периодите на скиталчество по света. Мама! Най-хубавото ми пробуждане! -  съм записал някъде в ръкописните ми бележки. От детските си зими съм запомнил водопоя на стадата в планината, загърната от дълбок сняг.

Завръщайки се към къщята, вълчи вой „събаря тишината” и сякаш се приближава, а не се отдалечава въпреки вървежа ми към селцето … и тогава закопняваш:

И да се смалят зад тебе дървесата!
И да стигнеш къщите, където
всичко пак ще бъде: мама, мама, мама.

В стихотворение без заглавие Янаки Петров споделя как в София идва  „женица селска, странджанка” да види сина си, улисан в изпитната сесия и небрежно забравил да напише очаквано от майка си писмо. Това „сюжетно” стихотворение завършва така:

А привечер си тръгна тя. Присегна,
ала от свян не го целуна, само
довиждане му каза. Той пришепна
след влака Димчовото: мамо, мамо…

„Спънатият” от пренасяния (анжамбани) повествователен стихов ритъм следва неравните синкопи на мощни чувства, които патриархалната традиция запретява да се извеждат наяве.

А в отпратката към елегията „Да се завърнеш в бащината къща” на Димчо Дебелянов едновременно е неочаквана и подразбирана, тъй като с нея избухва, преживяна като своя и лична, натрупаната Димчова енергия на синовна и майчина любов, на вина и неосъществена заедност.

О, приятелю Янаки Петров, колко точно, скрито и откровено, си изразил неизразимото! Стихотворението е от стихосбирката „Зимна птица” (1978, стр. 16-17). На 6 април 1978 г. в София Янаки Петров ми написа автограф: „На Митко Кенанов - най-стария ми приятел между младите поети”.

За творчески интерес  към света на детето Янаки Петров ми пише в писмо от 26 март 1970 г., Созопол: „Не съм чел нищо, но писах през това време. Написах десетина стихотворения. Снощи написах един детски разказ, но го писах набързо и не можа да стане. Все ми се струва, че моето призвание е прозата, но когато опитам, не успявам”. По-насетне в писмото се изрича откровено отрицателна оценка за изпратен от мене текст: „Много маниерничиш и стихотворението остава неясно. И не се запомня, което е най-важно. Изпращам ти две  от новите си стихотворения. Отначало ми харесваха, но сега ми се виждат калпави”. Първият текст „Възраст” е отпечатан  с ред промени в сбирката „Зимна птица”, а второто, близко по тема,  е:

ДЕТСТВО

Правят две деца човек от сняг
с морков-нос и въглени-очи.
Тенджера нахлупват за калпак,
клонки му поставят за уши.

Снежният човек се смее, смее…
Дворът цял от глъчката кънти.
Ах, деца, как весело живеете!
Тъжен само аз съм може би:

Духне ли от юга вятър влажен
и кокиче бяло ръзцъфти,
(малко ми е страх да ви го кажа) -
снежният човек ще се стопи.

Разбира се, че е несправедлива самооценката за тези стихове. В тях на минорно равнище може да се разчете интуитивен отглас от Яворовия мотив: Деца, боя се зарад вас … и на Вапцаровата антитеза: Не бойте се, деца … За Янаки Петров безценният дар на детството е непреходно бащино наследство.  Неговото признание в запомнящи се стихове  поставям вместо заключение на моето вълнуващо споменно пътуване към промислителната среща с Янаки Петров, чието творчество е в златната книга на българското художествено слово:

Оставяха бащите за наследство
земя, пари, поне един адрес.
А ти какво ми даде, тате? Детството.
За после ми остави гола чест.
Щастлив съм от това и се гордея.
(Да се гордея винаги дано!)
До твойто име мойто име грее
без ярък блясък, но и без петно.
Сега за тази гола чест живея.
И господ ми е тя, и ми е храм.
Аз нищо друго нямам - само нея.
Аз нея на детето си ще дам.

——————————

ЛИТЕРАТУРА:

Куазимодо, С. Животът не е сън. Прев. от италиански: Драгомир Петров, С., 1961.

Маринов, Ив. Османското нашествие и мирното българско население (Из историята на село Покрован, Ивайловградско). - В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV - XVIII век. Международна научна конференция, Велико Търново, 20 - 22 май, 1987 г., Велико Търново, 1992, 313-321.

Петров, Ян.  Зимна птица. Стихотворения, С, БП, 1978.