Лалка Павлова

В поетичния свят на Валентин Чернев мотивите за пътя и пътуването заемат централно място. Още на ниво паратекст творбите му или директно обвързват съдържанието на текстовете с тези мотиви („Път”, „Пътят”, „По пътя”, „Пътят към тебе”, дори „Философия на пътя”), или асоциативно ги визират („Да вървим тогава”, „Завръщане” - 1 и 2, „През блатото”, „Сбогуване и т. н.).

Така е и в новата му стихосбирка „След есенния дъжд” (Академично издателство на РУ „Ангел Кънчев”, Русе, 2017 г.).

Акцентът в заглавието на цялата стихосбирка обаче е поставен върху представата за есента, дори я обвързва не толкова с нея, колкото с имагинерното пространство на времето след нея.

Есента - както в природата, така и като метафора за период от живота на човека - винаги асоциира представи за изобилие, за натрупване на „плодовете” от предходните времеви пространства на битието, които по своему са довели до някакво познание, хвърлящо „мост” към онова, с което е изпълнено пространството „след” нея.

Затова още въвеждащото стихотворение в стихосбирката - „Ако ще идваш…” - акумулира в себе си всичките житейски сезони на човека и създава представи за завършен цикъл на едно битие и очакване на началото на другото.

Творбата започва с образите на лудите пролетни ветрове и неудържимия копнеж на всяка младост - „да бъде ден!”; минава през зноя на жаркото лято, през „юлските звездопадите” и узрелите жита; спира за кратко в календара на „есенна позлата”; потръпва от студената прегръдка на метафоричните снегове на зимата, от които не може да избяга, за да „закове” финала й във възгласа: „Аз нямам време. То тече! Така че,/ ако ще идваш Пролет, идвай днеска…”.

Поставено в началото на стихосбирката, стихотворението „Ако ще идваш…”, дори с апосиопезата от многоточието в заглавието си, вписва в себе си всички мотиви, размисли, емоции и поетически визии, които са разкрити в следващите творби.

Възприемам го като програмно стихотворение, защото то повежда читателя към всички измерения на човешкото пътуване на тази земя, за да го доведе до неговия финал, който слива човека с вечността.

В заключителната творба на книгата, „Дунав при Силистра” (родно място на поета и негов телескоп, сеизмограф и калейдоскоп за живота), лирическият говорител вече носи в себе си „упойващо усещане за полет,/ за някаква прадревна безконечност”, обзет е от вълшебството „за град, за сън, за вечност” и, спрял на завоя пред „мрака с лунната пътека”, е изпълнен с нови предчувствия - „…че вечността е моя/ и аз съм неин - присно и во веки…”.

Бих казала, че логиката на подреждането на творбите в книгата напомня „Сън за щастие” на Пенчо Славейков. При Валентин Чернев обаче житейското пътуване на лирическия му герой е представено много по-разгърнато, при това с един откроен акцент върху драматичното и трагичното.

Това е така, защото, за разлика от меланхоличната съзерцателност и предусещането за постигане на щастието „отвъд”, характерни за Пенчо - Славейковия цикъл, при Валентин Чернев липсва такава емоционално-философска опора.

Неговото „пътуване” е тук и сега - пред него е неизживяното късче живот, а над него е „облачният дневен небосвод/ и звездното великолепие на нощите”.

Изминатият отрязък от „пътя” го е срещал с „едри гладни кучета озъбени”, които смрачават светлите пространства на мечтите му със своята завист към това, че у себе си усеща трепета на криле, копнеещи за „галактики звездни и пътища млечни”.

Боли го, че чува чаткането на копитата на онзи „чер аджер”, който „препуска, ръси пяна”, че в него самия цвилят „жребци-години” и неистово рият земята в желанието за волен галоп през полето на живота, а е прикован към „този свят нищожен”.

Някога той е бил Икар и Ромео, бил е Хамлет и Дон Кихот, носил е в себе си романтиката и енергиите на младостта, които са го възкресявали и след най-жестоките битки и поражения.

Сега обаче, на прага на старостта, като Фауст би извикал „О, миг, поспри!”, но в друго време, не и в този миг, защото пред последната крачка от живота си е разбрал горчивата истина, че „светът е млад, той да възкръсне може,/ но не възкръсват старци след смъртта…”, че този „зъл живот” е измама, че зимният му вятър ще издуха „пепелта на дните” и неговите стъпки постепенно ща изчезнат („Следи”).

Финалната плаха надежда „Дано поне личат след нас следите…”, дори с апосиопезата си в края на стиха, вписва отново съмнението, страха, че това вероятно няма да се случи.

Онова, което измъчва лирическия говорител на Валентин Чернев във всички текстове от стихосбирката му, е усещането, че неговият „път” е лишен от Посока и от Цел.

Посоката е „миражна като северно сияние”, а целта е „винаги висока”. Истинска драма за него е осъзнаването, че другите отдавна са открили „посоката” и са намерили „пътя към високото”, докато той стои все в началото и тъпче на едно място, че „огънят” му „пуши и не грее”, че ляга „гладен в храстите край пътя”, без да е видял хоризонт пред себе си („Хоризонт”).

Духовната драма на лирическия говорител постепенно започва да придобива трагически измерения, породени от усещането за безсмислието на самото „пътуване”, щом върви, а не оставя след себе си дири.

Финалната част на стихотворението „Хоризонт” обаче носи прозрението, че той не просто пътува от точка А до точка Б, а всички пътища преминават през него самия, защото всъщност точно в него „се срещат милион вселени/ и хоризонтите са в сто посоки”.

Текстът на творбата се родее с „Песен на песента ми” на Пейо Яворов, където лутащият се мощен дух на твореца, в страха от самотата, достига до истината „че няма зло, страдание, живот” вън от кивота на сърцето, в който „пепелта лежи на всички истини-лъжи”, че „няма дух и няма вещ” вън от гърдите, „пещ на живия вселенски плам, на цялата вселена храм”.

Натрупал в себе си плодовете на пролетта, лятото и есента от собствения си житейски път, лирическият говорител на Валентин Чернев също е „узрял” за съзнанието, че точно в търсенето на истината, в пътешествието на Духа му по земните човешки пътища и оставената следа върху хоризонтите на собствената му душа, е всъщност смисълът на самото пътуване.

Достигането до целта би обезсмислило самото пътуване, затова той призовава Съдбата

… нека пътищата са безкрайни
- макар за никъде, макар и стръмни -
и нека хоризонтът ми е тайна,
и нека мръква миг преди да съмне,
и нека крача по ръба на бездни
сред сини мълнии и адски тътен,
додето някога така изчезна -
към хоризонта в себе си запътен.

В този призив към Съдбата виждам оптимистичния заряд на книгата на Валентин Чернев. Като човек и творец с ненаситен търсещ дух, той е осъзнал, че актът на пътуването към нещо е отдалечаване от самия себе си, че е един вид бягство от себе си.

Единствено ценното пътешествие е това, което човек прави в самия себе си. Защото, като микрочастица от Космоса, той носи в себе си целия Космос, а неговите хоризонти са безкрайни и за постигането на познанието за тях един живот е недостатъчен.