Любен Цветаров

Недостатъчно застъпен като самостоятелен художествен жанр, пътеписът в нашата литература все пак има двама отдавна изтъкнати представители: Вазов и Алеко Константинов.

Без да прибавяме към техните утвърдени имена на пътеписци сравнително малко известното име на автора на „Топлият вятър задуха”, трябва да отбележим, че неговите пътеписи притежават в значителна степен както дълбокото, почти религиозно преклонение и възвишен възторг на Вазова пред българската природа, тъй и свежото остроумие на Алеко Константинов.

Написани живо и увлекателно, пътеписите на Христо Миндов съчетават елементи от разказа, импресията и репортажа. Докато дребните епизоди из битовото всекидневие на малкия провинциален град, разказани със забавна лекота и художествена непринуденост, ги приближават до разказа; а свежите картинни описания, нерядко напоени с истинска поетическа изразителност, им придават живописната образност на импресията, подвижният и стегнат език ги доближава до репортажа.

Опознал непосредно почти всички български планини, авторът на „Топлият вятър” описва с вдъхновение и обич както тяхната красота през пролетта и лятото, тъй и страхотното им величие през зимата. Описанието му издава не само вродена наблюдателност, но и извънредно живо въображение.

Някои страници от неговите пътеписи са изпълнени с такава картинна изразителност и живописно разточителство, че навярно ще останат трайни в пътеписната ни книжнина изобщо.

Освен у Вазов, например, рядко би могло да се срещне другаде толкова поетично описание на Мусала сутрин, преди изгрев слънце, каквото е дал Миндов в пътеписа „Мусала”. Рила израства страхотна и дива, сурова и неукротима. „Свят неподозиран, величав, страхотен, вкаменял в буйния си устрем нагоре”. Пирин е горда и непристъпна, дива и девствена, „място за хайдути и поети”.

Витоша е капризна, враждебна, безучастна планина. Тя „мами, увлича, но и убива. Нейните настроения са непостоянни. Ненапразно народът, в хилядолетния си опит, е дал тия черни имена на планината.”

Захвърлил „всички условности и лицемерства”, откъснал се от потискащата действителност и нервния ритъм на големия град, авторът се чувства обзет от трескавия „първичен възторг, когато човек се бори с планината и я побеждава”. Душата му се „разтваря като цвят” и утихва в молитвен унес пред гордото величие на природата.

„Спокойната, синя откровеност на небето” го примамва и той изповядва: „В града губя себе си. Сякаш не съм аз, а някой друг, който бърза, зает е. не обичам града. Обичам планините.”

Планината го освобождава от условностите и той чувства, че живее пълно. „Усещам как радостта се натрупва в мене, чиста и пречиста. Сега нямам нищо - кантора, къща, пари. Една раница имам на гърба си и един бастун в ръката си.” Неизразимата поезия на планината нахлува в душата му. Суровата планинска красота го възбужда, ободрява и преражда.

Отношението на Миндов към планината е патетично. То е чуждо на спокойното съзерцание. Той чувства нейната душа, разбира езика й, опознал е нейните тайни и усеща ритъма на нейното сърце.

Очите, с които я гледа, са очи на поет - отразяват пейзажи и ловят видимости. Не питат кога и как е създадена, през коя геологическа ера и какви промени е претърпяла. Гледат възторжено и възторгът им се прелива в поетична екзалтация.

Със същата гореща любов, но и с една дълбоко спотаена тъга, авторът на „Топлият вятър” описва малкия провинциален град. Възкръсват героични образи от миналото, оживяват спомени от детинството, преплитат се преживелици от настоящето, пробужда се тъгата по доброто старо време.

По кривите улици на Панагюрище някога е минала като хала историята и е написала с „едри слова подвига на един народ, който иска да живее.”

Мелник, някога гъсто населен, столица на Деспот Слав, сега е „пълен със скелети от разрушени сгради, подземия, пясък, бурени, камънаци”, град, който умира.

Видин, загледан тревожно в реката, „диша с останките на миналото”. Разград, „потънал в цъфнали дървета”, пробужда скъпи спомени в душата на автора. Белоградчик „може да го побереш в шепата си, с единствената му улица и малките му къщурки, наклякали от двете страни на улицата като старци.”

Възторгът на автора се превръща в истински славослов, когато описва как „Добруджа посреща”. Неудържима радост бликва като планински ручей в душата му, сърцето му запява, наблюдавайки трогателните сцени при посрещане на нашите войски в Добруджа, с които отново изгрява слънцето на свободата над „скъпата земя”.

„Засвириха гайди и гъдулки. Малките добруджански гайди се развеселиха. Гъдулките захортуваха юнашки песни. Във високата царевица шумеше, шептеше. Хората стояха на границата, гледаха равнината, гледаха Добруджа. Сложени са големи народни трапези, около които са насядали весели, щастливи хора.”

Написани живо, със свежо вдъхновение и непринудено остроумие, пътеписите на Христо Миндов се четат с увлечение. В тях наистина се срещат някои пресилени сравнения, на места има твърде наивни или банални размишления, някои страници са обикновен репортаж, но въпреки това повечето от пътеписите са пълни със свежи поетични описания, напоени са с истинска „планинска радост”, отразяват едно бодро виждане на нещата, вълнуват и затрогват.

Замислени непретенциозно, написани на един дъх, те ободряват и изпълват душата с ведрина.

——————————

сп. „Златорог”, г. 23, кн. 4, 1942 г.