Любен Цветаров

Замислени непретенциозно, написани с непринудена лекота, наситени с пасторална свежест и романтика, разказите на този млад автор, името на когото се появява в художествената ни литература, неусетно ни въвеждат в патриархалния свят на битовото всекидневие в живота на българските заселници в Таврия, край Азовско море.

Сюжетно разказите на Мишо Хаджийски внасят някои нови елементи в битовата ни белетристика и в много отношения напомнят ранните разкази на Т. Г. Влайков. Дали младият автор е имал възможност в чужбина да се запознае с творчеството на Влайкова, не ни е известно.

На всеки случай, не е съвсем изключено това, което на пръв поглед изглежда да е влияние, в действителност да е плод на сюжетна близост. Тъй или иначе, по-съществено е да се отбележи, че с „Пуста чужда чужбина” М. Хаджийски се явява продължител на традицията, завещана от Влайков в битовата ни белетристика.

Запознат непосредно със семейния и социален бит на българите в Таврия и притежаващ завидна наблюдателност, авторът е възсъздал характерни моменти от този бит със забележителна естественост и задушевна топлота, които на някои места истински затрогват.

Разказаното представя може би повече художествено обработен етнографски материал, отколкото белетристично изкуство, но то е непринудено, сърдечно и нерядко вълнуващо.

М. Хаджийски изобщо умее да разправя увлекателно, без излишни отклонения и понякога - с изненадваща художествена простота. Това е ценно качество, което сигурно по-късно, когато се сблъска сериозно с въпросите на повествователното изкуство, ще му помогне да се справи успешно с много от художествените изисквания на битовия разказ.

Такива каквито са сега неговите разкази, с неизяснено фабулно развитие, лишени от вътрешен двигателен център, конструктивно непохватни, с незавършени образи на героите и без определена художествена идея, те представят повече изкуствено сглобени белетристични скици, отколкото завършени битови разкази, въпреки обема на някои от тях („Гладна година” и др.).

Защото, макар да има своето значение, етнографският материал далеч не е достатъчен, за да се създаде битов разказ. Само цялостното художествено оформяване превръща материала в изкуство.

Наблюдателният поглед на Хаджийски е успял да улови вярно характерни прояви в живота на тавричани, които се явяват типични не само за техния бит, но и изобщо за бита на българина.

Изнизват се реалистични картини на опростени семейни отношения, нрави и обичаи („Кръчмата на Мънзула”, „Старият Цанко”, „Есен”), оживяват религиозни вярвания и тъмни езически суеверия („Магьосници”, „Лошото място”), проговорва неизменната любов на българина към земята („Гладна година”).

С неотразима топлота и трогателна синовна обич авторът описва тежкия живот на прокудените преди много години наши сънародници, за които и там, по бреговете на Азовско море, в „пуста чужда чужбина”, далеч от истинската родина на всички българи, „земята е прехраната, нивата е кърмачка, а бащиният котлон е най-мил от всичко.”

Мишо Хаджийски описва спокойно, без афектации, с усет за жизнена правда. Сполучливите сравнения, които изпъстрят описанието, го одухотворяват и му придават изразителна простота.

„Рано подраниха тъмни облаци. Донесе ги бурята, та ги остави в степта, тъгата си да излеят. Изляха я. Плакаха, но сълзите не стигнаха долу: снегът заснежи. Препърво поръси бабено просо, за кокошките. Но те не го ядоха, солени са сълзите. Облаците се навъсиха и посипаха сняг. Зачестиха бели парцали, покриха дворища и покриви. Степта легна под зимния покров, сънища да гледа.”

Или: „Тиха е есенната нощ в Таврия. Откъм Лозоватка лъхна ветрец, стресна каваците от дрямка. Зашушнаха нещо листцата, а какво - нощта не го каза. Тежко й бе на нея, че есен дойде, капят последните листца на стария кавак и няма с кого да си шушука, няма кому да повери злокобните си тайни.”

Свежите описания, които се срещат твърде често в разказите на Хаджийски, сигурно не биха имали това внушение, ако езикът, на който авторът разказва, не беше тъй сочен и фигуративен.

Наситен с поезията на простата народна реч, изпъстрен с оригинални сравнения и духовити метафори, обогатен със старинни думи и чисто народни изрази, този език отговаря напълно на духа и сюжетността на разказите.

Някои от разказите в „Пуста чужда чужбина” навеждат на тъжни размишления върху злощастната историческа съдба на народа ни. Не би могло да се каже, че авторът съзнателно е засилил тъмните щрихи и е вложил някаква тенденция при обрисуването на условията, сред които живеят българите в Таврия.

Просто описал е действителността такава, каквато я е видял: а че я е видял вярно, в това няма никакво съмнение.

В този смисъл книгата му, независимо от нейните художествени недостатъци и предимства, е един зов, зовът на разкъсаната българска душа, която от векове копнее да се успокои.

——————————

сп. „Златорог”, г. 24, кн. 8, 1943 г.