Йордан Пеев

КРЪГОВЕ

Бог съгради с окръжности света
и точно те са най-неустоими:
гърдите ти, очите, утринта,
в която слънчевия диск върти ни.
И кръговете в спящата вода,
които падналата капка ражда,
и на сърцето топлата следа,
която в тяло времето огражда.
И шепата - прерязано кълбо,
с което обли семена се сеят
в най-синьото, закръглено легло
сред космос, в който звездното живее.
И в него сме лъч кратка светлина,
подпряна със стоманени глаголи,
която Бог огъва в тишина,
а после прави с нея ореоли.

В КРАЯ НА СВЕТА

Морето - най-соленото вълшебство
с пенлива страст и стенещи вълни,
възвръщащо ми чувството за детство
с прибоя, в който шепне: „Остани
и пак бъди развят перчем и мигли,
полепнали със сол и светлина,
и хоризонта искай да достигнеш
чрез лодките с опънати платна.
За всичките отминали години
по мида давам, само остани!
От чакане душата ми е синя.
Не се плаши и пак дете бъди!”
И като фар стърча върху скалите
на своя свят без бряг с това море,
разпънат от копнежи и събития,
ала все още онова момче,
което в него себе си ще влее
накрая като придошла река.
И в нежния му шепот ще живея
зад хоризонта, в края на света.

РИБА

Подобно въдица огъва се живота ми.
На кордата от края съм рибата задъхана,
която все опитва да стигне до дълбокото
и там като хайвер тъгата си да хвърли.
Но в мен рибарят тегли без милост и опъва.
Навярно скоро куката без жал ще ме извади,
а после на брега за миг ще ме изхвърли,
където с примка въздуха хрилете ми ще дави.
В сребристото безмълвие на люспестата жажда
ще пробвам името си на рибешки да кажа,
че в погледа ми мътен морето ще се ражда,
додето аз изсъхвам, а той примигва влажен.
И ням сред водорасли, сред камъни и миди,
ще стана тънък скелет от тъжна непонятност.
И може би кристалното око над мен ще види,
че рибата, издъхваща на пясъка, е златна…

МОРЯК

На Христо Фотев

Морякът спрял на черните скали,
седи и на морето воя слуша,
чрез който то го моли да реши
да бъде в него вместо върху сушата.
И той притихнал с поглед вцепенен,
дълбае във вълните, дето викат
в бездънното им да се прибере,
наместо да стърчи върху скалите.
Приемайки пенливия им зов,
той по гърба им стъпва… И потъва,
тъй както се потъва от любов,
в която не живееш, а сънуваш.
Морето със солена бяс реве
погълнало завинаги моряка,
че Бог не дава никога по две:
на друг да си, щом врекъл си се в някой!

***

Ще бъде ден съвсем обикновен…
Камбаните с прощален звън ще хлипат
и вместо мен, до край успокоен,
в ковчега ще лежи една тръстика.
До сухото й тяло ще стоят
децата ми и черните им майки,
а покрай тях в редица ще вървят
приятели с очи на тъжни чайки.
- Ще бъдеш вечно жив!… Бог да прости! -
в сумрака някой с плач ще издълбае,
а друг, с две шепи сняг вместо коси,
ще му отвърне:
- Гробът друго знае!…
И аз с душа по-лека и от дим,
над тях ще литна с ледения гарван -
за своите така необходим,
и чужд за всичко, дето тук оставям…

НЕЗРИМО

Аз знам, че върховете щом ги има,
то значи щастието съществува,
макар за мен до днес да е незримо
и цял живот към него да пътувам.
Надявам се, че в някой ден ще стигна
на неговия връх и ще приседна,
а после с погледа му ще примигвам,
додето то през моя в мене гледа.
И аз, подобно ледена шушулка,
от топлината му ще се разтапям.
И в този миг една добра светулка
ще отнесе душата ми…

ПЕПЕРУДА

Мина ли вече живота, Лодкарю, кажи ми
или напразно за края се плаша и вайкам,
че от години баща ми е станал невидим,
а оглушала камбана е моята майка?
С този пресипнал будилник с отминали дати,
с чийто звън сбираш душите на мъртвите хора
как различаваш на кой кога свършват числата
и качваш в лодката си на разходка за горе?
Трябва навреме да знам за това, за да мога
ново хвърчило за свойте момчета да купя
и да развържа онази внезапна тревога,
дето на майките им скри усмивките в кърпа!
Трябва и вино за братята си да направя
от онова, дето мами и грабва момите.
И малко книги за спомен от мен да оставя.
Моля те, отговор дай, за туй дето те питам!
Нужно е време да мога и хляб да замеся,
с който най-късните свои мечти да нахраня,
да обера от дървото си зрялата есен
и да почистя от шума и слама хармана си.
Много небесни връстници оттатък ме чакат..
Искам за тях от тъгата си днес да отлея
и пеперуда щом кацне за миг на веслата ти -
знай, че съм аз!
А сега нека още живея!

ПРЕБРОЯВАНЕ НА АНГЕЛИ

Колко ли остава, колко?
Вече не гадая.
Някаква си обиколка
е до края.
Някаква си кратка дума
с поглед на въздишка,
след която се изгубвам
и съм нищо.
След която съм без смисъл.
И е тъмно,
че животът ни е писък
в кладенец без дъно…

***

Топят се снегове. Топят се хора.
Един във друг попиват под земята,
а тишината подир тях отгоре
като посечена змия се мята.
Светът е син от студ или от друго
и сводът му се гъне риторично
като гръбнака на ранено чудо
пречупен от недостиг на лиричност.
И времето набъбва като хляба,
и всеки своята троха преглъща,
че от смъртта за кратко е избягал,
ала накрая в нея пак се връща.

ИГРА

Какво от туй, че този свят е вечен,
а моето присъствие нетрайно
щом като зар в „не се сърди, човече”
все търся смисъла му многостаен.
С ръцете си, от страх едноминутни,
опитвам нежността му да докосна,
но щом я стигна, тя за миг се срутва
и всяка обич става високосна.
В двуредна страст съм подредил очите
върху шинел от бившата си младост
и изпод него Гогол ме разпитва
защо от любовта покълва слабост?
И с думи ли ще плащам, туй което
реша оттук със себе си да взема,
когато се преселя на небето,
и се източи земното ми време?
Аз знам, че сутеренната наивност
е сянка на мансардната ми вяра
и туй което искам да извикам
е че човек и смърт не се повтарят!
И всеки е последен, и единствен
на този свят - и стар, и нов, и вечен,
търкалящ се по тайния му смисъл,
подобно зар в „не се сърди, човече”!

***

Във този сбъркан до полуда свят,
където завист с алчност се редуват,
най-бедният е истински богат,
ако с човеци в него съществува,
с които до последно да гори!
И всяка стъпка да превръща в радост,
че с нами Бог е! И пред нас върви…
И няма никога да ни остави,
додето крехките ни рамена
едно до друго с вяра се допират,
а другото е прах и суетня
в кристалните овали на Всемира!

РЕКА

Подобно каменна река са дните ми
и всеки камък има цвят и име
от някакво отминало събитие,
което с ръбовете си рани ме.
И сам стоя, и гледам бреговете й,
които се издигат в дълги сипеи,
а най-отгоре, върху върховете им,
живеят най-опасните ми мисли.
И всеки миг от там ще се откърти
най-тежката от тях, и ще се срути,
отнасяйки ме към света на мъртвите,
където всяко бъдеще е късно.

***

С притворено око умира Слънцето.
Попива бавно
в облаци от лавандула
кръвта му.
Опънато въже е хоризонта
помежду онзи свят
и този тук.
Със стъпките на идващия хлад
пристъпва тишина…
И нищо друго!
Това, което губиш -
друг печели…
И черен е
на вечерта костюма,
а побелял
перчема.