Благовеста Касабова

Всеки, който се е докоснал до поезията на Виктория Катранова е усетил, че стиховете й са изпълнени с любов, болка, с вяра в бъдещи сбъдвания. Любов, която не крещи, за да бъде забелязана, а е изпълнена с копнеж и нежност, с емоционални вълнения.

В новата книга на авторката - „Сезам, затвори се!”, чувствителността й е по-изострена - някъде с преобладаваща минорна тоналност, другаде - нахъсана, с доловима вътрешна съпротива и сложни усещания.

Основното, водещото в цялостната поетика на Виктория Катранова, е изповедното начало - премерено емоционално, без хленч или самосъжаление. Поетесата приема житейската си съдба умъдрено, въпреки тъгата и плача, страданието и трудните житейски пътища, които е преодолявала.

Дългите им сенки изплуват в късните часове на нощта или в тегнещата сивота на деня, без разсъмване. Карат я да се лута в спомени, да изпада в безтегловност, завладяват я ретроспекции, в които е неизменно присъстващ образът на любимия и „наднича във всичките й стихове”, в съня й и остава, за да запалят заедно свещите, близо до Бога.

Вярна на своята поетична природа, Виктория Катранова е крайно чувствителна към фалша в споделянето на чувствата. Тя иска да изгради здрава връзка между емоцията и словото, между усещането за пълнота в прегръдката на любимия.

Нека потъна в кафето на очите ти,
така ще изпия нощта им до дъно.
Безобразно дълги са без теб дните ми
и все по-трудно става разсънването.

/от стихотворението „Възелът”/

Отличителен белег на лириката на Виктория Катранова е и нееднозначността на чувствата. Често пастелната им мекота е нарушена за сметка на нажежения емоционален градус, а в усещанията й се натрупва напрежение, когато става дума за противоречия в съзнанието и битието, нарушаване на хармонията, изчезващата човечност, мрачните попълзновения на отчуждението и самотата, душевната опустошеност.

Очите пълни със спомени,
а душата е празна.
Като пукната стомна
с любов и омраза.
Като осиротели маси,
с кафе недопито.
Като преполовени чаши,
с мечти на дъното скрити.

Друг характерен белег на лиричната книга „Сезам, затвори се!” на Виктория Катранова е, че усещанията и преживяванията са пресътворени в образи, символи, картини на природни състояния, които често се превръщат в опорни точки на предизвиканите емоции, на осъзнаване на дисонансите в любовните връзки, които при нея обикновено не са в състояние да променят силата на чувствата в момента на изживяването.

Поетесата знае, че има ли любов, има и раздяла, мигове на опиянение и мигове на разочарование, мигове на тръпнеща радост и на болка. Но въпреки това, тя не може пълноценно да съществува без любов и е готова да се бори за преодоляването на вътрешните си съмнения и предчувствия.

Динамиката на чувствата не винаги може да се укроти. Драматичната нотка в споделянията е осезаема и все пак очакванията доминират, раздират надвисналия мрак и търсят излаз, за да достигнат любимия. Той може да е Кладата, на която изгаря или е болката, която не стихва.

И самотата ще се слее цяла,
с дъха на болката ни от преди.
А щастието, дето е заспало
ще го събудим заедно… Дали?

Поезията на Виктория Катранова и то не само в „Сезам, затвори се!” е емоционално разнотонална, с въздействащи музикални детайли, някъде с елементи от притчата.

Поетесата не измисля, не създава фалшиви настроения, не философства, споделените преживявания са експромни. Преди всичко поезията й е своеобразно пресътворяване на вътрешния й свят, който се люшка между ада и рая, между пролетни цветове и южни ветрове, между тъжни есенни листопади и раняващата самота, и непомръкващата надежда, че „теб те има”.

Новата лирична книга на поетесата изважда на светло богатия регистър на цветове и тонове, образи и символи, на предизвикателства и идейни послания. „Аз-ът” на авторката, претърпял през годините различни превъплъщения, не е загубил романтичността и красивата мечтателност на младостта и вярата в сбъдванията.

Разбиването им през времето в житейския вълнолом не успява напълно да ги разруши. Поетесата и в зрялата си творческа възраст, продължава дълбоко в себе си да е вярна и да съхранява романтиката на времето, когато любовта е изглеждала вечна и магична.

Като дете мечтаех за всичко,
най-безгрижна бях на света.
И сега на децата приличам -
от мечти съм с разбита глава.

Мисля, че хората със здрави глави едва ли стават поети. На добър час на „Сезам, затвори се!” по Пътя към читателите!