ЧЕТИРИ РАЗКАЗА
ЦВЕТАЛИН
Батко Бончо беше десет години по-голям от мене. Имаше красиво телосложение, а цветът на косата му се променяше съобразно сезона на годината.
Ако през зимата беше сиво-пепелява, през пролетта ставаше рижо-червена до ръждиво, а през лятото и есента - сламеноруса. Батко учеше в механотехникума и беше отличник. Често ме вземаше с него на кино или в градската градинка, където се целуваха с кака Таня, а аз се правех, че не виждам, после аха да кажа на мама, но батко се заиграваше с мене наужким и тихо на ухото ми казваше:
- Нали сме мъже… Затова трябва да пазим тайните……
Аз кимвах с глава, а мама и татко се споглеждаха и усмихваха скришом, защото знаеха, че Таня е гаджето на батко Бончо, нищо че беше три години по-малка от него…
Едно лято той ме взе на язовира в местността Стража. С него беше и приятелката му Таня, която водеше своята сестра Зора, една лигла, която беше на моята възраст - около пет-шестгодишна… След като се изкъпахме, хапнахме добре, полегнахме на одеялата, застлани под навеса, направен от батко.
Той бързо заспа до своето момиче, което се правеше на заспало. Тогава Зора ми прошепна да отидем да плуваме близо до вливащата се в язовира река.
Измъкнахме се тихомълком и хихикайки, цопнахме в дълбокото, но някакъв водовъртеж ме преобърна и ме завлече на дъното. После нищо не помня, свестих се, а над мене хора. Някакъв говедар ме видял, че се давя, зарязал стадото и се гмурнал и ме спасил.
Батко плачеше над мене като обезумял, ореховите му очи ме гледаха топло, но щом се увери, че съм жив, ме грабна и зацелува. Тогава от притеснение от носа му потече кръв, толкова се беше уплашил. Таня и Зора, без да продумат, се качиха на велосипедите си и се изнизаха тихомълком. Батко през целия път мълчеше, вероятно мислеше как да съобщи на нашите…
Когато се прибрахме, те вече знаеха, защото Зора се бе топосала у нас на стола и им бе разказала всичко, дори беше излъгала, че съм умрял, но мама веднага звъннала на Таня и от нея разбрала истината за инцидента, затова с татко нищо не ни казаха, освен това, че ни беше забранено да стъпваме някога на язовира…
Започнах първи клас, а батко беше последен курс в механотехникума, по някаква причина учихме в една и съща сграда, но в различни смени… Измина зимата, дойде лятото, а после есента. Батко Бончо го взеха в казармата в Сливенското поделение като танкист.
Вечерите ми липсваше, защото леглото му беше празно и на възглавницата липсваше разтворената книга, която четеше. Липсваше ми и блясъка на нощната лампа, която шареше белия таван с искромедни светлосенки, които аз оприличавах на разни герои от приказки. Батко ме беше научил да чета още на четири-петгодишна възраст, а някъде към пет и половина-шест четях свободно приказки и детски разкази…
Една вечер в къщи дойдоха военни, баба и мама се разридаха, татко ме притисна, хлипайки, а съседите взеха да шетат из къщи… Сутринта докараха батко Бончо в закован ковчег, а на капака бяха залепили негова снимка. Разбрах, че го бе прегазил танк по време на учение. След погребението дълго плаках и целувах неговото легло…
Усещах липсата му най-вече, когато бабаити от квартала ме биеха, а аз нямаше на кого да се оплача…
Просто въздишах дълбоко и се обръщах към небето, за да го потърся, но него го нямаше, въпреки че баба казваше, че той е на добро място на небето, до Бога…
Измина много време от тогава, споменът за батко постепенно се беше заличил, само от време навреме той идваше в съня ми, за да се разтъжи с мен или аз с него…
Вече бях възрастен, когато на стария пазар в града, в който живеех, не срещнах Цветалин - дошъл от едно дуловско село за нотариус. Изтръпнах, когато го видях, защото той приличаше много на покойния ми брат. Тогава надписах набързо книгата на сина му и си тръгнах. Душата ми едва сдържаше сълзите, а сърцето ми пулсираше като лудо. Няколко дена мислех само за това, дори намерих стара снимка на батко и сравнявайки ги, вече бях убеден, че си приличат като две капки вода…
След няколко дена нотариусът ми се обади по телефона и поиска среща с мен. Беше Коледа и той закупи около двайсетина книги за деца, пък и самата книга се казваше “Стихове за дечица”. Сприятелихме се и от време на време се срещахме с него в кантората му. С всеки изминал ден аз се убеждавах, че той прилича на брат ми не само външно, но и по характер.
Понякога силно изразеният му лидерски характер избухваше спонтанно и просто спираше да ми говори и не ми се обаждаше по няколко дни. Така правеше и батко Бончо щом го топнех нещо на нашите, правеше се, че ме няма, въпреки че спяхме в една стая. Беше инат, така казваше баба.
Цветалин беше същият - сърдеше се дълго, но минеше ли му, целуваше по братски и отново ми помагаше да свържа двата края, защото човещината му беше присъща. Затова хората от нашия град му повярваха и го избраха за кмет.
Щом стана кмет, още на другия ден при него започнаха да се появяват онези, същите папкаджии с фамилиарни окончания на „ин” и „нин”, дори и чучелото на онези от голямото добро утро, което със самочувствие срина общината.
Тези същите топяха всички можещи хора, дори и мен. Аз, който му бях т.н. скрит пиар в кметската надпревара и дето народът ме нарече „Черният пиар на Цецо”, защото поставях с написаното от мен всеки на мястото му, без да ми мигне окото, въпреки да знаех, а и вътрешното ми чувство го подсказваше, че те са от един дол дренки…
Всъщност това беше скритият пазарлък между палачи и убийци, за да богатеят няколкото милиционера и техните псевдозабогатели хайдуци от олигархията…
Въпреки че ме изоставиха, аз не намразих Цветалин, защото дълбоко вярвах, че моят брат се беше преродил в него. Те бяха еднакви не само по физиономия, характер и ръст, но и по жестикулиране, инат и лидерство. Имаше някаква карма във всичко това, защото Цветалин беше роден в гр. Дулово, а брат ми само на трийсетина километра от там - в гр. Тервел, откъдето беше баща ми.
Духът на брат ми отдавна се бе преселил в отвъдното, а тялото му се бе превърнало в земя, от която някои злоради девинци правеха кал, за да цапат моите спомени от детството за моя брат. Който, според мен, духом и тялом се беше преродил в Цветалин…
Поне аз така си мислех, защото приликата между двамата за мене беше тъжен спомен, докоснал душата ми до края на живота ми.
МАЙКА
Лудата Дара просеше по масите на капанчето в градинката и благославяше тези, които й даваха стотинки или левчета. Масите бяха пълни с народ, въпреки недоимъка от кризата, просто хората се събираха на раздумка и пиеха кафе или похапваха пържена цаца и пиеха наливна бира…
На една маса срещу мен стоеше семейство с малките си дечица, явно бяха курортисти или бяха от новодошлите специалисти, които работеха на новостроящия се язовир Цанков камък.
Мъжът от тази, същата маса, настояваше да се срещне с управителя на заведението, защото бил възмутен, че близо до масите се допускат котета и кучета, както на висок глас заявяваше на уплашената сервитьорка.
Управителката дойде, извини се и изпрати готвача Стефан да прогони двете котета и пуделката. Животинките избягаха надалеч, но скоро се върнаха и кукнаха точно до господина, който бе накарал да ги изгонят.
Той изпляска нервно с ръце, потропна с крак и те отново, уплашени, се отдалечиха. Само след минута едното от котенцата се върна и умолително замяука, за да му даде омразникът поне една рибка, дори с лапичка го докосваше по глезена на единия крак.
Тогава той скочи като ужилен и пред двете си дечица и пред всички в заведението изрита котето и то отхвръкна на десетина метра, удари се в дървената ограда и падна, зашеметено на тревата.
Пуделката връхлетя отнякъде и започна да лае мъжа, но скоро се отказа, защото отиде при котенцето и започна да лиже окървавената му муцунка. Аз отдавна ги наблюдавах, защото пуделката бе осиновила двете едномесечни котенца и дори ги кърмеше понякога.
Тя беше загубила трите си кутрета, защото някой ги беше удавил в малкия фонтан пред капанчето, а майката на котенцата, когато са били още непрогледнали, я прегазил един моторист…
От вътрешната страна на капанчето се зададе лудата Дора, в ръце с книжна чинийка с пържена цаца, доближи животинките и остави храната до тях.
Пуделката остави първо котенцата да се нахранят и когато те се наситиха и започнаха с лапички да се мият, тя се приближи и лакомо изяде останалото.
Бях почти забравил за случилото се, когато на един празник на града онази, същата пуделка, заедно с един огромен уличен пес, нападна онзи мъж, дето беше изритал котенцето, което тя бе приела за свое дете. Настървено, двете кучета хапеха някогашния насилник по същия крак, с който бе наранил котето до кръв. Хората едва го отърваха…
На път за капанчето, под една скрита пейка в храсталаците, пухкавата пуделка беше родила и хранеше своите три кутрета. Щом ме зърна, наостри уши, но ме позна и само ми махна няколко пъти с опашката за поздрав.
Тя знаеше, че аз нямаше да я нараня, защото обичах добрите хора и всички животни, създадени от Бог на тази земя… Тя беше истинска майка, защото беше приела осиротелите котенца и се грижеше за тях, както сега за своите новородени кутрета, заченати в едно любовно пълнолуние…
МАЛКИЯТ МИ СИН
След като почина батко Боне, баба често въздишаше тежко и от дълбокото на душата казваше на разплаканата ми майка:
- Стига, Цветано, стига си му обръщала кокалите на детето. Той е на хубаво място там, горе, при Господ…
После въздишаше още по-тежко и прецеждаше със скована уста:
- Където си падне огънят, там си гори!
Тези същите думи изричам и аз, когато видя сълзи в очите на жена ми, защото и ние загубихме дете, дето се вика - отгледано, изучено, на двайсет години…
Когато ни съобщиха за трагедията, беше три часа след полунощ - приятелката му, хлипайки, изрече най-тежките думи. Тогава жена ми извика, падна на земята и изпусна слушалката на телефона.
До сутринта не можехме да я свестим, а аз дори нямах време да заплача, защото на мене и на големия ни син тегнеше тежката задача да го докараме от София и да го погребем.
През целия път до София душата ми се свиваше и се пробуждаха спомени още от ранното му детство. Той си имаше свой език като дете, на възглавницата казваше леглавница, на одеялцето казваше покривчица, а на милиционерите казваше улиционери.
Странното беше това, че още на две годинки произнесе твърдо буквата „р” и не се лигавеше като останалите деца, а се държеше като възрастен.
Когато поотрасна, започна да тренира бойни изкуства, защото тогава с мен се занимаваше един сливенски циганин, когото бяха провъзгласили за прокурор и който всячески се мъчеше да ме направи престъпник с една едничка цел - да не би да ме приемат в Съюза на писателите преди него, защото и той пишеше някакви там радиопиеси, пък и театрални, но му ги играеха самодейци, а не истински артисти…
Ето, заради него моят малък син тренираше бойни изкуства - за да му счупи главата, ако още веднъж се домъкне в къщи или вземе на улицата да говори нелепости.
Преди да го убият в заведението на Зимния дворец на спорта, той тренираше усилено, за да го приемат в спортната академия. Работеше като портиер- охрана и се подготвяше за изпитите през юни, но уви - някакъв шиптарин го уби в заведението, без да му мигне окото и то в гърба му стреля този страхливец, защото искал да си отмъсти на заведението, където го бяха били, но преди три години, а тогава синът ми го е нямало там, защото е учил в гимназията в Девин.
Тази държава - България, беше допуснала криминално проявен шиптарин от Македония да дойде в България, за да убива, изнасилва и краде.
Този същият хайванин преди убийството беше изнасилил осемгодишното момиченце на хазайката си, която го бе подслонила, беше ограбил златен ланец от беззащитна жена, като я оставя в несвяст от тежкия побой, който й бе нанесъл…
И за всичките му тези престъпления държавата България го бе осъдила на осем месеца затвор, за да може, като излезе, да убие детето ми. Сега този престъпник-убиец лежи в Софийския затвор с доживотна присъда без замяна.
Но ние, ние със съпругата ми, се поболяхме, няколко болести ни налегнаха, но оцелявахме някак си, защото трябваше да помагаме на големия ни син…
Права беше баба, че където падне огънят, там си гори, а където пуши комин, има къща и само хората от къщата си знаят какво им е в душите.
НЕВЕСТУЛКАТА
Няколко пъти издебваше и чакаше баба да окачи подсиреното прясно мляко на високо, на чардака, и търсеше начин да се добере до котлето и да изплюе отровата си вътре, за да си отмъсти.
Миналата година татко я беше прогонил, улавяйки я в голям миши капан, но от съжаление не я уби, а няколко минути й чука с прът и ламарина, докато невестулката се омаломощи. Когато с пръчки отвори вратичката на капана, тя, залитайки като пиян крадец, се шмугна в дървалника и цяла година се не вясна в кокошарника, за да убива пилци и кокошки…
Бяхме забравили за тази отровна гостенка, докато един ден баба забелязала, че липсват яйца и едри пилета. Дори беше намерила счупени яйца. Някой й беше казал, че невестулките чупят яйцата на кокошките, за да изплюят там отровата си и да уморят останалите пилци, кокошки и патици…
Баба взе веднага мерки, защото беше чувала, че невестулките си отмъщават и затова качваше подсиреното мляко от козите на средната греда на чардака, за да не може животинчето да достигне котлето. Съседката Рада и тя пропищя, въпреки че имаше само десетина млади пулатки и две юрдечки.
През няколко дена се повтаряха набезите на животинчето, затова дядо реши, че ще я хване, но щом я залови, ще я пусне надалече, в лешниковата гора. Леля Мария, жената на черния Ради, до късно разказваше, поседнала на чардака, истории с невестулки.
Веднъж, когато са косили люцерната до лозето, мъжът й, без да иска, взел, че коснал и наранил едно невестулче в леговището и то насред нивата. И тази долна калиманка намерила сгода и за да си отмъсти, плювнала всичката си отрова в бъкeла. Че като се натръшкали цялото домочадие, едвам ги спасили в болницата…
Откъм стопанския двор кокошките се разкрякаха, а голямата патица-водач се разкрещя като за помощ. После се чу глас на жена, която молеше да я пуснат.
След малко дядо се появи със съседката Теменуга, която се бе оказала отмъстителната и крадлива невестулка. В ръцете си държеше патицата с откъсната глава. По шията към пазвата й се стичаха кървави вадички. Дядо я държеше за косата и заповяда на баба да отскочи до кварталния Яким, за да приберат „невестулката”. Когато дойде кварталният, баба му рече:
- И сирене и яйца й даваме, де що сме заколили, без нея не сме изяждали. Все сме й давали и подавали, ама не заради нея, а заради дядо й. Баща й беше същият хайдук, до там я бе докарал, че от дървата и зимнината ни крадеше.
Леля Мара и тя подхвана, че от десет кокошки само две са й останали за Великден - яйчице не е успяла да събере, а от съседи купувала… Бива ли така, възмущаваше се тя… Теменуга мълчеше, устните й бяха пожълтели, а лицето й беше бяло като платно… Баба я съжали и подаде чаша с вода и рече на кварталния:
- Оставете жената, че ще й се пукне сърцето…
Но кварталният Яким й подаде призовка да се яви утре в осем в милицията и рече:
- Няма страшно, тя си ходи по тъмното, а онази вечер ограбила на жената магазина. Взела всичките шоколади и марципани, ама сега на невестулката Теменуга й се е прияло млада патица…
Дали я глобиха или осъдиха на нещо тази Теменуга, не помня, но онзи ден на чичовата кория сушахме сено. По едно време едно красиво животинче като хамстер, но с тънка и красива шия с дамгосано бяло петно, се бе изправило на задните крачета и ни гледаше умно.
Чичо плесна с ръце то се уплаши и изчезна в треволяка. Тогава той ми каза да внимавам, че това е невестулка и че отровата й е силна като на змия-пепелянка.
Дали беше вярно това за силата на отровата, не знам, но всичко това събуди спомени в паметта ми, които ви разказах в този разказ - за отровата на човешката алчност, която кара мързеливците да крадат и да набеждават невестулките…
