ДЪБЪТ
ДЪБЪТ
На Павел Павлов Стоянов - Стария
Обикновен е - клонест, стар -
дъбът тъгува сред степта.
Познал е всичко: пролет, есен
и летен зной, и зимна песен.
Познал цъфтеж, познал и студ;
бил тих, метежен, зъл и луд…
Но само пролетта той помни
и себе си - разлистен, клонест…
Така навлиза в есента -
приседнал мълком сред степта.
ОКТОМВРИЙСКО
Угасва есенната жар -
димят последните й клади.
Самият аз - ни млад, ни стар,
самотен крача през площада.
Къде отивам в тази нощ
под небосвода теменужен?
Добър ли съм, или съм лош?
И някому нима съм нужен?..
Люлее се далечен бряг. -
От студ трептят звездите-свещи.
Забравих всичко. Ала пак,
отново си припомням нещо…
Приятелят ме нарани -
какъв е бил - не знам, обаче,
разнищвам своите вини
и мъча се да не заплача…
Осъмвам бодър, здрав и цял.
Неясно чувство ме обзима -
градът е светъл, чист и бял,
и тихо влиза в свойта зима…
