СИРАЧЕ
СИРАЧЕ
Навън е студ и мраз. Сърдита буря плаче
и пее тъжно край прозорци и врати…
Във тая черна нощ аз, клетото сираче,
за тебе мисля, майко, где си ти?
Теб никой те не дири, никой те не чака,
и ничие сърце за тебе не трепти…
Едничка аз те диря, майчице, из мрака,
едничка аз те чакам, где си, где си ти?
Ще мине Коледа и Новата година
и колко, колко още празници свети…
Но ти защо, откакто някъде замина,
не се завърна веч, о, майко, где си ти?
Ще минат дни - и всеки, всеки ще намери
къде в света на завет да се приюти.
Но кой над мен крила защитни ще разпери,
като те няма теб, о, майко, где си ти?
——————————
сп. „Венец”, кн. 4, 1934 г.
ЕСЕН
Низ поля и глъхнали долини
тихомълком лази есента;
пак застилат двори и градини
жълтите, окапали листа.
Влачат се като стада лениво
непрогледни, синкави мъгли;
от небето схлупено и сиво
непрестанно дъжд вали, вали…
Във гората тъжна, запустяла
няма песен, нито глъч, ни звук:
няма ято веч не отлетяло
към далечен, къмто топъл юг.
Вятърът ту плаче, ту засвири,
ту из пътя сам-самин търчи,
а отвъд, зад голите баири,
гаснат тихо сетните лъчи.
Пада мрак, и врани негде грачат,
и гласът им стихва във нощта.
Но дали за лятото те плачат
или пък посрещат есента?
——————————
сп. „Венец”, кн. 2, 1937 г.
