Недялко Чалъков

В едно интервю, публикувано във в. „Неделник”, поетът Георги Свежин сподели свое мнение за поезията.

- Започнах с поезия и още не съм я разлюбил, но и театърът не остана встрани от моето перо. Написал съм десетина пиеси, играни в столични и провинциални театри.

От поезията не мога да се откъсна, не мога са избягам, тя е в мен. Подготвих и предадох в столичното издателство „Христо Ботев” поетична книга на съвременна тема. Дано види бял свят…

Сега е много по-лесно да напишеш книга, отколкото да я издадеш. Освен талант нужни са и пари. Уви! Много пари! Както виждате литературният пазар се задръсти от най-различни издания. За съжаление понякога лишени от художествена стойност. Сега всичко се издава. Плащаш и съчинението излиза на бял свят.

Поемата „Но пасаран” ми донесе и радост, и огорчение. Може да се каже, че аз я написах спонтанно, на един дъх.

Не съм бил никога дисидент, но се осмелявах да бъда критичен. Тази поема носи изповеден характер. Опитах се да бъда максимално точен и справедлив.

Разбира се, на някои съюзни лидери (от Съюза на българските писатели) не се понрави този критичен тон в поемата ми, какво да се прави… Този, който се е захванал с писателска работа трябва да бъде откровен и безпощадно искрен.

Поезията сега, в това смутно време, е моят пристан, моето спасение.

Напоследък се появи мой цикъл лирика на страниците на „Български писател”. Осмелявам се да кажа, че се посрещна добре от читателите. Този цикъл носи повече лиричен, изповеден характер.

Човек не бива да пише поезия всеки ден. Трябва да пише тогава, когато има какво да каже, какво да сподели със своите читатели. На мен ми е непонятно, необяснимо това ежедневно „фабрикуване” на стихотворения. Тази практика понякога води до дребнотемие и съчинителство. Не е толкова съществено колко стихотворения е написал един автор, а как ги е написал.

Някога имаше специализирано издание за млади автори. Такова издание беше в. „Пулс”, на който вестник аз имах удоволствието да бъда главен редактор.

Според своите скромни сили и умения, без да ви прозвучи нескромно, помагах на младите. Много от тях са известни български поети и белетристи. Младите имат нужда от грижа, от безкористна помощ.

Иска ми се да кажа, че сега стана по-трудно да се помага на младите творци и то да се помага навреме. Става дума за талантливите млади автори.

И все пак аз съм оптимист, защото въпреки трудностите истински призваните и талантливите намират начин да се изявят. Днес наистина стана трудно не само за младите, за изявените писатели, но и за другите дейци на културата.

Няма да сгреша, ако кажа, че културата сега е в немилост.

Работата ми в редакцията на в. „Пулс” ме обогати с много впечатления и преживявания. Изобщо да се работи с млади творци е работа отговорна, но и приятна.

Този вестник отразяваше изявите на автори от столицата, но и на тези от провинцията. Това ни задължаваше да пътуваме и да се срещаме с писатели от цялата страна. Това бяха наши съкровени празници.

Човек винаги се надява и винаги очаква да го споходят по-добри дни. Без мечти и без надежди животът е мъртвило.

В едно съм убеден, че за своя успех и за успеха на своите събратя, трябва не само да мечтаем, но и да се трудим. И нека не звучи помпозно - да се борим!