ЧУЛИ ЛИ СТЕ ВИЕ?
ЧУЛИ ЛИ СТЕ ВИЕ?
Чули ли сте вие
кон в кола да сяда,
да държи юздата,
а коларят впрегнат
да тегли колата?
По улици дълги
къщи им се кланят,
кимат им дървета:
на гости ги канят.
Като бясна скача
крава пред луната,
и реве и муши
облаци с рогата.
По паяжна нишка
ходи сива мишка:
току я прегризва,
ту се пък облизва.
Таралежът хвърка
горе нависоко
до облаци близко;
до звездите стига -
вижда му се ниско!
——————————
сп. „Светулка”, кн. 4, 1925 г.
ЛЯТНА НОЩ
Морна лятна нощ е
и звезди сияят,
а децата още
весело играят.
Скачат по купните,
гонят се из мрака,
майка пред вратите
нека да ги чака.
Гледайте, дечица,
блеснаха светулки,
падна и звездица
от небесни люлки!
Ярко си светеше,
но изчезна: ето!
О, чия ли беше
таз звезда в небето?
А луна безгласна
грее бледолика…
Звездочела, ясна -
лятна нощ велика!
——————————
сп. „Светулка”, кн. 9, 1925 г.
ПЛАШИЛО
Вятър тихичко повее,
вятър благ и средногорски,
ниви леко разлюлее
като същи вълни морски.
А над нивите плашило
ококорено се пери,
страшен поглед изблещило,
кой го види, потрепери!
Шапка скъсана от слама,
а лицето от торбичка,
панталон широк за двама,
дървен крак - и то едничък!
Вятър дрипите му вее,
а то сякаш се надига,
да прехвръкне там не смее -
ни врабец, ни чучулига…
Навъсено като чума,
ръце маха и те гледа,
сякаш иска да продума:
- Ако смееш, заповядай!
——————————
сп. „Светулка”, кн. 10, 1925 г.
МАЙСКИ ДЪЖД
Облаци се носят
като стада живи
над ливади цветни,
над зелени ниви.
Падат едри капки,
зашумяват клони,
мълнията блесва
в тъмни небосклони.
Град ли ще посее
буря по нивята?
- Боже, зло не пращай,
чуй ни ти молбата! -
Над цветя и билки,
в посевите жадни
зачестиха капки
свежи и прохладни…
В миг дъждът пресекна,
зашумя реката.
Грейна слънце - ето
пламна и дъгата!
——————————
сп. „Светулка”, кн. 8, 1925-1926 г.
СЕЯЧ
Рано сред полето
млад сеяч застана,
прекръсти се кротко
и да сей захвана.
С пълна шепа хвърля
той зърната златни,
жадно ги поемат
ниви благодатни.
- Редом на широко
сей, сеячо, семе,
че в земята влажна
плодна сила дреме.
Тя ще го притопли
в пазви кадифени,
скоро ще поникнат
стръкчета зелени.
Ще крепи надежда
крехката тревица,
нежно ще я гали
и пои с росица.
Нивата ще цъфне,
ще класи, ще зрее,
кат море пенливо
ще се залюлее…
Труд те чака днеска,
работа усилна,
но ще бъде лятос
жетвата обилна.
——————————
сп. „Светулка”, кн. 2, 1927-1928 г.
НОЕМВРИЙ
През гората язди кон-огнян
есента,
а пред нея - целий път постлан
със листа…
Там Ноемврий ходи, броди -
мрачен ден,
през гората коня води,
зъл, студен.
Зад дървета голи, неми
грей палат
и в градини - хризантеми
цвят до цвят…
През гората язди кон-огнян
есента,
а пред нея - целий път постлан
със листа…
——————————
в. „Поточе”, бр. 3, 1928-1929 г.
НАД ЛЮЛКАТА
Пожълтяха вече
бедните липи,
ветрове повяха…
Спи ми, чедо, спи!
От небето сиво
Снежко наваля,
голи храсти дремят
в пустите поля.
Вънка Врабчо клети
студ и мраз търпи,
ти си ми на топло,
спи ми, чедо, спи.
Зайчо низ гората
цял ден броди сам,
а след него Вълчо
гладен дебне там.
Тук кандилце свети,
тук е тишина,
аз ще ти попея:
нанкай, нани-на!
——————————
сп. „Светулка”, кн. 3, 1929-1930 г.
СНЕЖИНКИ
Падна сняг - звездици бели
стеле по земята кална
и с дървета оголели
вятър пее песен жална…
Тихо падайте, снежинки,
че зрънцата в земни пазви
зъзнат голи и саминки:
нека ваши пух ги пази!
Глухо, мрачно е полето,
орляк врани там се сбират,
скръб навяват на сърцето:
гладни грачат, плячка дирят…
А по улиците градски
с рохкав пух постлани,
скитат се дечица гладни.
Кой ще ги нахрани?
——————————
сп. „Светулка”, кн. 3, 1932-1933 г.
НА ПЕВЕЦА ЧИЧО СТОЯН
Ти на птичките приличаш,
ти приличаш на децата -
само песните обичаш
и обичаш красотата.
Дни минават, превалява
на годините кервана,
есен власи посребрява,
сняг - челото на Балкана.
А ти пееш - като птичка
и ти песните приличат!
Ей защо те тачат всички
и децата те обичат.
Песни чисти, песни прости,
като птичето цвъртене!
Вече тия песни росни
радват трето поколение…
——————————
сп. „Светулка”, кн. 3, 1935-1936 г.
ПЪРВОТО КОКИЧЕ
Не докосвайте, дечица,
мойто стръкче цветно,
аз съм първото кокиче -
цвете бързолетно.
Оставете ме и в бъдни
дни да поживея
и на слънчице оскъдно
кратко да вирея.
Дълго, дълго аз съм спало
тук, под пряспа снежна
и сега едвам разтварям
мойта чашка нежна.
Но не спря ръката малка,
цветето откъсна,
то не охна, само жалко
нежен мирис пръсна.
И посърна му челцето -
бедното кокиче!
сякаш то не беше цвете,
а убито птиче!
——————————
сп. „Детско знаме”, кн. 6, 1935-1936 г.
ЕЛХА
Есени в гората.
Божа майка ходи,
Иисуса малък
за ръчица води.
Есени в гората.
Ветровете веят,
на дървета стари
клоните люлеят.
А от клони падат
трепетни листата -
Майката да мине
все по златно злато.
Липа, дъб и бука
вдигат голи клони,
плаче трепетлика -
дребни сълзи рони.
А елхата пак се
зеленее тамо…
И детето спря се,
па попита: „Мамо!
Вредом е гората
в слана осланена,
що елхата само
още е зелена?”
- Зима като дойде -
тя му отговаря -
коледна елхица
аз ще ти направя.
И на нея свещи
ще запаля бледни -
да зарадвам тебе
и сираци бедни…
——————————
сп. „Детско знаме”, кн. 1, 1936-1937 г.
ПРИКАЗКА ЗА КОКИЧЕТО
Деца, погледнете!
Вижте туй кокиче -
някога то беше
мъничко момиче.
Клето бе сираче,
без баща, без майка,
кой за него плаче,
кой ще се завайка?
- Хайде събуди се! -
рано посред зима
мащеха го вика,
зла и нелюбима.
- Грабвай стомни, бягай
в тъмната горица,
от извора пресен
донеси водица!…
- Майко, съжали ме,
че сама не смея!…
- Чувай що хортуваш?
Що се ти страхуваш?
Ето минзухаря
теб ще е другаря,
а там кукуряка
насред път те чака..
Грабнало две стомни
и върви детето,
от страх не се помни,
тупка му сърцето.
А пред него снежни
вред поля безбрежни,
и под сняг в земята
дремят си цветята.
Де е минзухаря? -
Няма кукуряка -
а насред на пътя
гладен вълк го чака:
бляскат му очите
и зъбите тракат.
- Боже, избави ме,
Боже, пощади ме!
Тръпне, вик надава,
бяга като лудо.
Злото наближава,
но настава чудо:
щом вълкът го зърна,
клетото момиче
в цвете се обърна,
в мъничко кокиче…
Ей защо да цъфне
бърза оттогава:
най-рано от всички
от сън зимен става…
——————————
в. „Барабанче”, бр. 3, 1938-1939 г.
В ГОРАТА
В тишината на гората
бърз поток се пени,
хлад полъхва от листата,
от води студени.
Вятър вее - залюлее
липа, дъб и бука,
а на бука птица пее,
кукувица кука.
Там гнездо на клонче малко
като люлка висне;
славей глас извие сладко,
кос изсвири, писне…
В папрат там помниче цъфне,
зайче там се крие.
Тихо… В миг ветрец полъхне
или звяр завие.
Колко много в тишината
дремят тъмни тайни!
Слушай как шепти гората
приказки омайни…
——————————
в. „Славейче”, бр. 10, 1939-1940 г.
СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ
В пазвите планински,
в тишина и мир -
гордо се издига
древен манастир.
От гори повява
мирис свеж и хлад,
в долове дълбоки
стене водопад.
Преди десет века
тук Свети Иван
под скалите тъмни
спрял се е на стан.
От човешки поглед
в пещера се скрил
в тишина дълбока
молитви творил.
В нужди и неволи
той като орел
над народа беден
векове е бдял.
И на робство тъмно,
в оня горък час,
молел се е жарко
Богу зарад нас!
Днес е празник светъл:
бий камбанен звън,
планини се сепват -
будят се от сън.
Идат богомолци
към светия храм.
И посреща гости
сам свети Иван!
——————————
в. „Славейче”, бр. 3, 1943 г.
