Борис Йоцов

Гората заплака и листи зарони,
че вятър студен й с насмешка шепти;
и в траур линее, - почерни тя клони -
умрели са нейните летни мечти.

От болки полека се кърши, превива -
и плаче, нарежда жалобни слова;
свирящият вятър сърдито извива -
в смирение свежда тя морно глава.

Заплака гората и клони люлее -
развяват се нейните златни коси;
о, есен дошла е, немилно беснее
и с капки златистата шума роси.

——————————

сп. „Людокос”, г. 1, бр. 1, 13.10.1913 г.