Владимир Стоянов

Пространството като начало и край на човешкото битие в славянската митология е разделено на три успоредно съществуващи, взаимодействащи си и йерархично подредени пространства:

Яв (видимият свят на хората, настоящето) - той е приоритетно образната партитура на пространството. Свързва се с глагола „появявам се”. Това е началото на пътя на човека и душата му. Не случайно и до днес има словесно понятие „на яве” - т.е. в действителност. Това е пространството на идентификация и избор на човешката душа.

Нав (невидимият свят, подземното или навиево царство) - негов управител е Велес: покровителят на изкуствата, на природата, на пасбищата и горите, впечатляващ и омагьосващ музикант.

Това е приоритетно музикалната партитура на пространството; изправящият свят, където човек трябва с мъка и вопли да изкупи грешките и греховете си в Яв и да убеди покровителя на изкуствата бог Велес, че е усвоил най-голямото изкуство - да живее в хармония и съзвучие със себе си и със заобикалящия го свят.

Прав (съвършеният, правилният свят на бъдещето) - земята и убежището на боговете, смисълът на битието. Това е приоритетно семантичната партитура на пространството.

Постигането на Прав и попадането в него е награда за обучената, за изучилата се нравствено и естетически душа. Можем да открием връзка с прилагателното „прав” и с глагола „изправям се” - т.е. достигам до силата на истината и правотата, изправям се, ставам по-висок, пораствам.

Яв, Нав и Прав звуково се градят върху един устойчив тон „А”, който носи в смисловия си регистър представа за начало и край, за личностна идентификация, за вяра, за отваряне, но и за самота.

Йерархичността и взаимовръзката на тези три измерения очертават митологичната и фолклорната представа за космическото дърво: хтоничният свят (Нав) или корените на космическото дърво се ядат от змей (да припомним, че Велес е изобразяван зооморфно и като змия, символизираща вековната мъдрост), но остават вечно живи, защото са в жива вода.

Това е пространството на мъртвите предци, които бдят за потомците; на натрупаните опит и мъдрост; на миналото.

Стволът на космическото дърво е свързан с живота на хората (славянското Яв, яве, в действителност), с пространството на настоящето. Клоните на дървото, където пеят птички е Прав (съвършеното измерение, обиталището на боговете). Това е пространството на бъдещето. Там зреят плодовете на живота.

По-късно техните семена се изронват под земята, цикълът се затваря. Краят се превръща в начало и всичко се повтаря. Триединното време (минало, настояще, бъдеще) няма край. То е вечно и поглъща всичко в себе си. Затова космическото дърво, животът и душата са вечни. Животът се превръща във висша ценност, в ос и опора на времето.

Според славяните човешката душа трябва да се появи, да изплаче, да премине през Яв (видимата действителност такава, каквато е). Да избере на яве своя духовен образ и личностна идентификация, с които да застане пред портите на Нав, където чака управителят на това измерение и съдникът бог Велес.

Ако душата не е постигнала съвършенство, трябва да премине през възпитателните мъки и посвещаващи изпитания на Нав, за да се върне в Яв и после превъзпитана да постигне живот вечен в Прав (царството на боговете, Острова на блажените).

Ето как музикално, образно и смислово, чрез триделението на пространството, достигаме до същността на славянската нравствена философия: не смърт и посичане, а цикъл и прераждане, живот вечен и възхвала на живота (пантеизъм).

Неслучайно в битийната си практика славяните не са отсичали дървета, за да изработват от тях кумири, както това е разпространено в Древна Гърция и Рим. Нашите предци са разкрасявали с багри живия ствол като лице. Живото дърво за тях е било само по себе си божество. Него почитали и пред него се молели.

Насядали в кръг около мощен дъб, славяните провеждали своето вече - родово съвещание на общността и вземали важни решения.

Самата дума „вече” носи смисъл на обединение (както и визуалното кръгово сядане) на родовата мисъл, промисъл и сила, както и звукова близост и връзка с „вечност” - т.е. нещо устойчиво, непроменящо се, постоянно, което да послужи като основа за по-добър живот.

В думата „вече” основен вокал е „Е” - т.е. движение по всички посоки на вертикала и хоризонтала (безкрайност, мащабност, мощ, подчиняваща всичко на себе си). И тази вяра в устоите на природосъобразния живот лежи в основата на нравствената ценностна система на славяните, отразява се в митологията, във фолклора и в литературата.

Вертикалното позициониране на космическото дърво намира своя миниконструкт в славянската землянка и макрогеографския си модел в назоваването на земята българска.

Внимание на това обръща още д-р Найден Шейтанов през 20-те години на миналия век. Нещо повече, той тръгва от еротичната космогония на Балканите и сексуалната философия на българина, за да достигне до народопсихологията, културата и национално-българската философия.

Халюцинации (Шейтанов 2006: 363-368), но и достоен за уважение аналитичен феномен е да видиш българската земя, българското тяло, българската магика, вяра, стопанство и култура, преосмислени като основа на „балкано-българския титанизъм” (Шейтанов 2006), като една от пътеводните светлини на човешката цивилизация.

Горната и долната земя са устойчиви топоси във фолклорните ни творби - приказки, песни, притчи… Медиатори на тези пространства, свързани с опозициите горе - долу, светло - тъмно, са Змей Горянин, злата хала, сурият елен, белият и черният овен (козел).

Те съществуват като названия на родните ни географски топоними. Така космополитният българин с достойнство и чувствeност от дълбока древност чертае кардиограмата на сърцето и духа си - не само за да отграничи своята изконна територия, но да превърне пръстта в жива книга на човечеството. Пирин, горната земя, е свещената планина на бог Перун - славянския гръмовержец.

Ирисът единствено в България носи названието перуника. Свещеното цвете на върховния славянски бог не е нищо друго освен уходожествена визия на гръмотевиците и мълниите, с които Перун наказвал провинилите се - овъглявал ги и ги запращал на долната земя за изкупление. (Пръст при пръстта, пепел при пепелта! Началото и краят се сливат, за да дадат още един шанс на душата!)

Показателни в подкрепа на казаното са цветовете на перуниката - сини, жълти, червени, морави, бели… Структурата на свещеното цвете определя архитектурното моделиране на жертвеника в Перуновото капище.

И докато тези жертвеници и капища са нависоко, тяхната алтернатива и антипод е долната земя. Спускаме се от Пирин и продължаваме към Кюстендил и днешна Македония. След границата пътят се вие все по-надолу и по-надолу.

Неслучайно още от времето на цар Симеон тази тема от българската територия се е наричала долната земя. Там българският владетел е отдалечавал да лагерува съюзническата куманска конница, за да не плячкосва богатата горна земя в мирно време. Затова един от градовете по този път от настоящата българска граница към Скопие се нарича Куманово.

По-важното в случая е, че тук, в областта Македония, нашият народ е съградил гр. Велес. „През време, когато българските славяни се преселват на полуострова, се явява интересното име Билазора или Виласора, което се тълкува на Велес, град на река Вардар” (Шейтанов 2006: 209).

Обраслото в гориста зеленина поселище не само е наречено, но и напомня окосмения едноимен лунарен бог на славяните, известен още и под името Волос.

Перун и Велес са двата противоположни полюса на магнита, определящи и спояващи единното езическо славянско духовно цяло и в същия момент единното географско българско тяло (или тялото на Балкана, както би се изразил Найден Шейтанов).

Соларният гръмовержец, богът на аристокрацията, не може без своя лунарен хтоничен антипод. Тези божества взаимно се отразяват и допълват.

Затова не като случайна халюцинация, а като закономерна и находчива отпратка-осенение се налага да възприемем мнението на Шейтанов: „Ала Фалес-Велес има образ на положително и върховно божество в старата ни народна вяра, смесена вече с християнството.

Тримата царе, които първи идват да се поклонят на „сина Божий”, на Исуса-дете, се наричат в нашата митология вълхви - „жреци на Велеса?” Подобно, значи, на Хермеса - „Ормана-Джерман” - и Велес-Фалес е „възпитател” на Дионис и той присъства на народния ни Бъдни вечер, когато се ражда „син Божий”. Възпитатели и придружители на Дионис са и сатирите - получовеци, полукозли….

Шейтанов ги тълкува като вид прадеди-тотеми на племето сатри от Родопите. „Например горяните от град Троян, в централния Балкан, разправят за цар Трояна, който имал кози уши - явен знак за сатир.” Божеството Троян се споменава сред славянството винаги заедно с Велес, ала най-често с него се назовават гористи места - сатирите живеят в усоите и пещерите (Шейтанов 2006: 209-210).

Божеството на плебса Велес е покровител на занаятите, търговията, повелител е на Нав. Но защо този бог носи слънчевата аполоническа хармония на застъпник и покровител на изкуствата и мъдростта.

Защо е майстор гуслар и певец, пред който всички онемяват, а душите се преизпълват с плодоносен нектар? И не е ли най-голямата мъдрост и най-голямото богатство изкуството, което може да излекува и възкреси душата (птицата Феникс) от пепелта и да й даде възможност отново да се върне в горната земя?

Така е и в приказките - лети орелът (зооморфната визия на Перун) към горната земя и носи в сандък (своеобразен самоделен кивот) малкия брат, възстановител на хармонията. Дълъг е пътят и труден.

Човекът трябва да храни с плътта си орела, за да достигне лелеяната цел. Така както изкуството изцежда физическите сили, за да възкръси и възвиси духовно за нов живот човека, разбира се ако го иска истински и е готов да плати цената.

Такъв е пътят и на Прометей - бащата на човешкия род, който от земята на боговете трябва да бъде пригвозден на една скала на края на света в Скития; орелът да кълве тялото му за наказание; да пропадне в Тартара и пак след време да се възвиси в името на хората и заради самия себе си. Народът неслучайно е казал: „Не е важно колко пъти ще паднеш, а колко пъти след това ще можеш да се изправиш.”

Всъщност в основата на тази вариативна история лежи митът за Дионис - вечно умиращият и възкръсващ тракийски бог. Той е роден в планината Ниса. Самото му име „по едно сказание” означава „бог на Ниса”. Реликти от названието й са имената на реките Нестос (Места) и Нишава, на гр. Ниш - стария Наистос.

Според Шейтанов Ниса се намира на „горната земя” - земята на хипербореите. Тя е място на огнени слънчеви култове като нестинарството - практикувано „от жени кърмачки и то в деня на император Константина Великий, роден също тъй в Ниса, т.е. в гр. Ниш или между Ниш и София - в „горна земя” (Шейтанов 2006: 212-214).

Затова и нашият български балкански творчески дух е дионисиевски, а не аполонически, защото съчетава и взаимоотразява, а не противопоставя горе - долу, светлина - мрак, живот - смърт, мъка - радост, страх - сила.

Самият ни живот и самата ни история ни учат на това. Достатъчно е да си припомним майстор Рафе Клинче от „Железният светилник” на Талев и създадения и подписан от него иконостас за Преспанската църква.

След като разгледахме езическите богове на славяните, обитаващи триделното пространство, е необходимо да изясним семантиката на техните имена и функции като музика, образ и смисъл. Словото определя имената и същността на боговете, дава сила на нравствения кодекс на живота и моделира етико-естетически пространството във времето.

Цикличното време и повторителността на екзистенциалните явления в митологията са изключителна възможност да се осмисли битието в неговото мащабно целокупно единство.

По-ранната епоха на матриархата извежда съвсем естествено най-напред представата за Великата Майка богиня (Великата Небесна майка), назована Матер Сва в Славянския божествен пантеон. Тя е воин, създател и пазител съдник.

Затова и името „Сва” означава „всичко” като старогръцкото „пан” например. Основен вокал в названието е „А”, който означава начало и край, идентификация… „Св” като съчетание на съгласни може да се тълкува като „свише” (С - +; В - власт, връх, висш, висок) и като „святост”.

Буквално казано Святата майка на всичко, защото тя е съзидателка, законодателка, и бранителка (често се среща и под името Берегиня).

Тя се грижи за цялостната система на живота, създаден в единната й утроба. Със същата правота можем да разчетем името на тази богиня и като Святата майка всичко, защото тя съчетава в себе си всички ангажименти и възможности. Много интересна връзка с казаното осъществява кукла десеторучка (десеторъката кукла) от руския фолклор.

Тя се изработвала и подарявала на задомяващите се момичета, защото носела смисъла, че бъдещата майка, като пазителка на домашното огнище, трябва да съчетава всички възможности и да се справя с всички работи едновременно.

Т.е. за нея да няма невъзможни неща. Аналогично е значението и на числото 10 в Питагоризма - съвкупност от всички възможности, представяни като пирамида от числата на десятката.

Епохата на патриархата налага появата на всетворящия баща. За славяните това се свързва с бог Род, който лежи в основата на генеалогията на техните богове. Родител на всичко съществуващо и живо, той е висшият творец, свързан с рождеството и развитието. Род отделя видимия явен материален свят Яв от невидимия, духовния Нав. Покровител е на плодородието.

Самото му название в съвременния български език е достатъчно красноречиво - множество хора с общо потекло и минало, племе; съюз от роднински семейства с общо стопанство, които образуват основната обществена единица в първобитното общество.

От името на този бог произтичат редица производни еднокоренни думи (съществителни, глаголи, прилагателни) - родина, роднина, природа, родилка, родовит (изключително плодотворен), родство, роден, родословие, родом, родитба (плодородие, реколта), родолюбив, родоначалник, родя, рождество, рождение, рожба…

Всички те са свързани с плодородието, общността, отечеството, близките, живота, потомците, придобивката на нещо жизнено важно и носят в себе си отделни аспекти от семантиката и функциите на висшето божество в живота на нашите предци.

Ако погледнем звуковия състав на името му, ще видим, че формо и смислообразуващата фонема е „О”. Тя носи семантиката на обединение, общност, единство, единоначалие. „Р” и „Д” са звучни съгласни, добавящи смисловия привкус за радост, размах, дом, потвърждение (да).

Събрани от „О” изграждат мажорен лад и смисловата представа за единен, единоначален глас на тялото и душата, който звучи живо и оптимистично, градивно.

Синове на Род са Сварог и Стрибог. Сварог или сваряващият (Свар) огън (ог) е неоформено старославянско божество, пазител на небесния огън и изкусен ковач, подобен на древногръцкия Хефест.

Представата за неоформеност се съотнася аналогично със значението на глагола „сварявам”(варя) - т.е. топя метал, преди да се отлее, да се оформи и изкове. И на български, и на руски език варя (варить) - е глагол от несвършен вид, процес без резултат; а сваря (сварить) - глагол от свършен вид, действие с резултат.

Сварог е небесният ковач, който от врящото на огъня желязо ще излее и изкове оръжия, оръдия на труда и на първо място своя син Перун, бъдещият върховен бог на славянските соларни божества. Самият Перун, изкован от чука на баща си ще носи в името си семантиката „удрям” и сам ще поразява с мълнии, сипещи се от неговия смазващ боздуган.

Името му произлиза от старобългарския глагол „пера, перон, переши”, който в превод на новобългарски означава „удрям (бия)”. Някога жените са перели на реката с бухалки, с които удряли прането.

И до днес „пера” запазва старото си значение в жаргона (Хей, мъник, не ме карай да ти изпера един между зъркелите!) Ето как словото се рои и ражда богове, хора, пространства, състояния и смисъл. Назовавайки То твори и нищо не се губи в годините, а само се трансформира и самосъхранява, защото е вечно и безсмъртно.

На името на Перун е кръстена планината Пирин у нас. Неговото цвете е ирис, но на български носи неповторимото име перуника. В руския език е утвърден идеоматичен израз „После дождечка в четверг”, който се родее смислово с българските си еквиваленти „На куково лято” или „Когато цъфнат налъмите” (т.е. никога).

Произтича от разбирането на славяните, че четвъртък е денят на Перун, когато всевластния съдник се вслушвал в желанията на всички свои молители и им помагал. А на следващия - уморен и изтерзан, апатично махвал с ръка, запушвал ушите си и затварял очи. Стига толкова и богът има нужда от почивка.

Сварог, покровителят на занаятите, бил и законодател на моногамията. Повелил, че на всеки мъж се полага да има една жена, а всяка жена - един мъж. Така приел и пожелал своята съпруга Лада - женския ипостас на Род, богинята на земята, майката на боговете, закрилницата на рода. Наричали я още по-голямата рожаница, покровителка на плодородието (славянски аналог на старогръцката Деметра), на жените, децата, брака, любовта.

Следи от почитта към нея и до днес са различими в песните („Ой, Ладо”) и в обреда ладуване, подчинен на брачната тема, на гадаенето за женитба (най-честите припевки са от типа: „Цървул стяга, въз дол бяга, Ладо-льо”) (Стойнев 1994: 198).

Името и думата Лада имат отношение към установяването на ред, порядък. Да разгледаме няколко производни думи с такъв корен в руски език: ладно - добре, съгласие, налаживать - поправям, оправям, поладить - изглаждане на противоречията, ладить - добро отношение (Та нали добър бил изборът на Сварог.

Заживял в добро и съгласие с Лада, а тя понеже имала добро отношение към всички, изглаждала разногласията. Помагала да се поправят грешките, преди да са се превърнали в грехове. Постигала добро и съгласие във всичко, с което се заемела.

И така въдворила порядък сред хората и боговете, затова я обичали като истинска добра майка.) Интересна и съзвучна с казаното е звуковата партитура на името на богинята.

Неоспоримата фонетична тоника „А” ни насочва към смисловия регистър отваряне, освобождаване (както Лада отваря, освобождава плодородието като истинска рожаница от злите сили на сушата), начало и край, вяра (пеещи - ла и утвърждаващи - да, вдъхващи увереност и упование като самата Лада), личностна идентификация (жизнеутвърждаваща, светла, мажорна - името е изградено от две отворени срички ЛА - ДА и звучи светло, мажорно, жизнеутвърждаващо).

Нали и самата богиня като майка на 12 месеца владеела зодиака и го направлявала към добро. Любопитно е да споменем, че в тибетската митология жизнената сила на човека се нарича Ла. Тя е всъщност душата и е притежание и на човека, и на народа. В края и в началото на месеца Ла се намира в лявата пета на мъжа и в дясната пета на жената, а при пълнолуние - в района на фонтанелата.

След смъртта Ла на светците по петцветната небесна дъга отива на небето. При обикновените хора монах посредством специален обряд извежда Ла от тялото на покойника през фонтанелата (Мелетинский 1990).

Рибаков разглежда Лада и Леля (Леле) като архаична двойка: майка и дъщеря - богини на оживяващата и раждащата природа, съпоставими с Деметра и Персефона. Празникът им, оповестяващ идването на пролетта, по същността си изцяло напомнял елевзинските мистерии, свързани със завръщането на Персефона при своята майка.

С празника им на 22 - 23 април (по стар стил), съвпадащ с този на Св. Георги; с великденските дни и с по-ранните масленични обряди 1 е свързано паленето на огньове. Такива огньове от цели купи слама палели на високите места извън селата и българите, а около тях устройвали хора.

Тези огньове се наричат „олелии”, „ойлалия”. Не е ли пренесено още в древността названието на празника в чест на богинята на пролетта Лели върху съпровождащите го огньове, символизиращи разгоряващата се топлина на природата? (Рыбаков 2013: 423-426)

Думите „люлка” и „люляк” също биха могли да носят отпечатък от името на богинята. На така наричаните „люлки полюлейки” (алюзивно свързвани с децата на Лада: Лел - Полел 2) момците люлеели момите на Георгьовден. Люлякът пък е едно от най-ранните и разпространени многоцветни ароматни пролетни цветя храсти, наподобяващи запалени синьо-виолетови високи огньове, присъщи за всеки патриархален селски дом преди тоталната урбанизация.

Единствено на български, в сравнение с останалите славянски езици, той носи подобно название (Леля - люляк /на диалект лиляка…/, подобен прецедент ни е познат като назоваваща практика и с Перун - перуника). Интересна е и думата „лелеян” (мечтан, жаждан, дълго очакван). Също така дългоочаквана и мечтана е Леля, богинята на пролетта, на пробуждащата се от зимата, на стоплящата се за живот природа.

Първоначално богиня на гората е Самодивата, която постепенно се идентифицира и превръща изобщо в майка на растежа. За преображенията на самодивата говори Найден Шейтанов (Шейтанов 2006: 335). Той посочва пример с древната песен игра „Ах, да бих знала, че теб да взема!”, в която се казва: „дето падне тънка снага, ще израсне топола, а където руса коса, там - трева детелина”.

Освен на физическия растеж, тя се явява и майка на духовния растеж. Самодивата е преосмислена и като „наша муза хороводна - Терпсихора” (Самодиви играят лудо хоро на Самодивската поляна); като Хала („Змеица”) Гюргя Самодива, чието име напомня старогръцкото женско страшилище Горгона и балканският чудотворец Св. Георги и продължава войнствената традиция на Баба Марта. В Македония например думата „леля” означава „самодива” или „тежка заразна болест” (Барболова 2006).

Найден Шейтанов обръща внимание на факта, че недостатъчно се знае богинята Леле, „чиято помощ призовават и днес жените в изненада и опасност. Леле се среща сега като припев - подобно на „море” и „варе” - леля е майчината (и бащината) сестра, лелян, нявгашен наш Купидон, значи, вече дете - глезен.

С въплъщението си „Змеица”, сигурно и „Леле”, Свръхжената, сякаш напуска самовластното си битие по море, въздух, рудина, гора и слиза като невеста в „благословен дом”: Самодивата става къщовница… Богиня - покровителка на живот…” (Шейтанов 2006: 336).

В контекста на казаното звучи и семантическия хоризонт на фонетическия регистър на името „Леля”: /Л/усещане за топлина, физиономичност, красота и сладост, пробудена глъч и шум /лъч, лъчезарен, лик, личен, любов, любезен, лелеян, ликуващ, лекуващ …/, коeто /Е/ се разпространяват във всички посоки на пространството по вертикала и хоризонтала, и определя /Л/ неповторимата представителна (прил. „личен”) начална и крайна идентификация, вяра и свобода /Я - ['а ]/.

Да съсредоточим внимание върху Яворовия стихотворен цикъл „Хайдушки песни”, посветен на Гоце Делчев. Изразът „Леле” има особено структуриращо значение в първото стихотворение „Ден денувам”. Как да го възприемем и декодираме в съдържателно отношение?

Дали наистина не е нищо друго, освен емоционално обагрен междуметиен израз, синонимичен например на „ех”; или изпълнява статута и на обръщение към богинята Леля. Той се появява три пъти (по веднъж във всяка строфа и то на едно и също структурно-ритмическо място) като събирателен призив възхищение и обръщение, адресирано към три обекта и визуализирано чрез тях:

1 строфа: Пирин планино /цариградско вино;

2 строфа: сабя халосия / люта одринска ракия;

3 строфа: пушка огнебойка / тънка солунска девойка.

И трите обекта са от женски род, белязани с притежателното местоимение за 1л. ед. ч. „моя” ,и поставят акцент върху:

1. вечната святост и безсмъртие на горната земя/планината на бог Перун/;

2. наказващата, запалващата отвътре, измъчващата смъртоносна сила;

3. възкресяващата любов, раждащата естетическа красота, сватбата (единението и хармонията на мъжкото и женското начало).

Тези три обекта отразяват личното богатство и съкровената същност на средищния лирически персонаж.

Те са трите взаимосвързани и взаимодопълващи се ипостаси на целокупния образ на свободата, представена като самодива. (т.е. свръхжената богиня Леле, която наказва, изгаря и убива, но в същото време издига и носи плодородие на човешката душа - от мъртва и робска тя възкръсва, става красива, опиваща, безсмъртна, хармонична ).

И действително средищният лирически персонаж на първото стихотворение с пламък и възхищение лелее и зове богинята Леле, за да донесе пролет в душата му, да я възкреси за нов живот вечен и плод чрез атрибутите и ипостасите на Свободата (планина, сабя, пушка). В случая не става въпрос за твърдение, че Яворов съзнателно и рационално призовава богинята Леле, за която едва ли е чувал.

Това е пример как колективното митологично съзнание се проявява като индивидуална музикална, образна и семантична творческа интуиция, а индивидуалния словесен лад е неповторима авторска релация на народното думане и пеене. Още повече, че в разглеждания случай става въпрос за стихотворна фолклорна стилизация, която борави с фонетично-смисловия архетипен регистър на народната песен.

Затова и във ІІ стихотворение от цикъла „Да бяха либе, да бяха” лирическият герой сторва оброк за тази свобода. Той е готов да сложи цялото материално и духовно богатство на своя живот в нозете й, да го замени за нея, да заплати тази безпощадно висока цена за просветлението й: „мяна бих сторил мило за драго”.

Смисловата връзка с ІІІ стихотворение от цикъла „Хубава горо - пусия” е произтичащият от оброка за свободата мотив за постигане на слава и юначество в името на справедливостта и онеправданите: „Юнак, що шета за слава/ навека…”

Но в този си стремеж средищният лирически персонаж е разпъван между омразата („Знаен е Лазо по света,/черен изедник и в кръвта”) и любовта („А жал ми е жалост-умора,/Лазова щерка изгора”). И това разпятие между отмъщение и себеотдаване, го води към края, към гроба в ІV песен „Сън сънуваш, ой нерадост” (сън прокоба за неизживяна младост).

Наистина каква прекрасна стихотворна възхвала за Гоце Делчев, венчал се за свободата и заплатил за нея с достойнството, с неизживяната младост и живота си, за да получи посвещение във вечна слава и юначество.

Особено място в езическия пантеон на славяните има бога на слънцето Ярило. Освен това слънчевият диск бил възпят и назован също като божество - Хърс (Хорс, Хорос). От самото си начало Ярило е възприеман от славяните поливалентно като бог на слънцето, на земеделците, на плодородието; като бог на войната - функционално сходен с Марс , с Арес и Тур.

„В първоначален вид, като пол и слънце, Еросът живее и до днес в понятията на българския народ. Яра, ярък, яро, значи на български и на славянски, светлина и пролет, т.е. слънце, а яри у нас е полов глагол” (Шейтанов 2006: 204). Бог Ерос се смятал за син на тракийския бог Арес, който според Найден Шейтанов е чутовният тракийски конник и св. Георги - „бог на пролетта.”

Като аргумент в подкрепа на казаното можем да изведем и еднокоренното на Ярило понятие - яростен, разкриващо един от ипостасите и на бога-слънце и на бога на войната. Според древнобалканската космогония, Еросът бил в началото единен двуполов човек - необикновено силен, той поискал да снеме Бога от небесата. За тази си дързост бил разрязан на две половини - на два пола. Само на български и на славянски „пол” означава и „сексуалност” и „половина”.

Слънцето, като символ на същност с два пола, е само на български и славянски от среден род - не е нито от женски род, както е на немски например, нито е от мъжки, както е на старогръцки и на латински.

Като същност от среден род, то е златната среда обединяваща двата пола, както детето обединява в себе си и майка си и баща си. „Най-малкото, ала най-силното” се казва от народа ни за слънцето (Шейтанов 2006: 204)… Нека да разгледаме семантичния регистър на морфологичния и фонетичния състав на името на бога-слънце.

Морфологичната структура е двуделна: Яри-ло. Коренна морфема е глаголът „яри”, който с основание е определен от Шейтанов като полов глагол, свързан с раждането, с пролетта на плътта, с плодовитостта. „Ло” е морфема определяща рода на лексемата - ср.р. (тоест златната среда между двата пола, за която стана дума по-горе, несломимата мощ на обединената сила).

Във транскрибиран фонетичен план можем да обозначим името на бога на слънцето като [Йарило], което семантично бихме могли да декодираме така: /Й/приплъзващата се /А/идентификация, /Р/рееща се ярка до неповторимост, яросно ръмжаща /И/ по отдалечаващия се безкраен път към хоризонта, /Л/ намира своето лъчисто ликуващо, лавинообразно /О/ единение с всичко. Нима аналогично на казаното слънцето не свързва земята с небето, двата пола, деня с нощта, горе с долу.

Интересно е да обърнем внимание на факта, че първата част на транскрибирания вариант на името на бога-слънце [Йарило], разгледана като палиндром, е „РАЙ”. А в нашия фолклор и диалектно просторечие слънцето е назовано с името Райко.

Българите единствени от всички славяни го наричат така: Рай, Райко (Райко жетварко, Райо ден голям) (Калоянов 1994), Райчо, Райна, Рая. Едва ли е случаен този смислов аналог, който поставя акцент върху ярката, неповторимо красива и стопляща същност (райския ипоста) на слънцето. Освен раждащото и стоплящото райско слънце, съществува представата за демоничното убиващо слънце - Хърс (Хорс) с коса в ръце. Хорс е бог на слънчевия диск.

Представата за кръга и хорото е вплетена като символ на единението в името му. „Според най-последните и авторитетни в славистиката тези на В. Н. Топоров в “Мифологический словарь” (1990) и “Славянская мифология” (1995) бог Хорс е известен само на русите и вън от източнославянската традиция за него няма данни (топонимия, антропонимия и др.).

Посочва се едно изключение - лично старосръбско име “Хрьсь” (притежателят му всъщност е от Полог, най-западната част на българското етнично землище)” (Калоянов 2000). Правейки тази констатация, Анчо Калоянов посочва като условие за подобно присвоителско мнение „ немарата в собствената ни научна традиция по проблемите на старобългарското митологично наследство”.

Например Цветана Романска изписва името на божеството като Хорс, Иван Панчовски отбелязва, че “култът към бог Хорс, който бил най-много разпространен сред източните славяни, вероятно ще да е имал поклонници и сред южните славяни” и за доказателство привежда имената на две села в Разградско и средновековното име на Разград като Хръсград. Фактите сочат точно обратното. И до днес има селища с името Хърсово.

Личното име Хърсо е известно от 15 век, а Хръс - от 13-14 век. Хърс е божество, утвърдено първоначално в пантеона на старобългарското езичество. По тази причина то е било известно на Йоаким Корсунски, българин по потекло, който го е вписал в пантеона на Киевския княз Владимир.

Вероятността за подобно твърдение е призната и от В. Н. Топоров, а тезата за старобългарската принадлежност на божеството се подкрепя и от твърдението му, че името има иранско потекло и етимологично може да се изведе от “слънце”, “сияние”.

То се споменава и в четирите основни паметника, които имат българска подложка - “Ходене на Богородица по мъките”, “Беседа на тримата светители”, “Слово на Христолюбеца” и “Слово на тълкователя” (в преписите от Новгород на последните два името се изписва също във формата Хърс).

В извеждането на тезата си Калоянов се позовава и на българската етнографска група хърцои („хора на Хърс”, „хърсови хора”), обитавали териториите на северозапад от Плиска до Видинско (Калоянов 2000).

Интересно е да разгледаме смисловата интерпретация на фонетичния регистър на името. Фонетичната страна на названието „Хърс” напомня звукоподражанелно акта на косене - преграждането на тревата с наточеното блестящо метално острие, озвучено от съпътстващия режещ полукръгов замах на ръцете с косата или сърпа и падащият със съсък откос: „Х” - преграднопроходна съгласна, „Ъ” - твърд, удължаващ конструиращ основен вокал и тон, „Р” - ярко оповестяващ режещ сонор, „С” - беззвучна съгласна, носеща усещане за съсък.

Чисто ритмически името напомня стъпка на мъжка ръченица (неравноделният такт 7/8): с удължено първо време (конструкт от преградно-проходна съгласна и вокал „Хъ” - 3/8) и догонващите две откънтяващи скъсени времена от такта: „р” - 2/8 и „с” - 2/8).

Началото е свързано с тежко, мощно, запъващо и по-продължително /„Ъ”/ твърдо отхвърляне на първоначалната преграда „х”, ярко и режещо озвучено от сонора „р”, който хармонично и огледално се трансформира в беззвучната „с” като змийско изсъскване на острието на коса или сърп преди тишината.

Начало и край се сливат и тяхната преграждаща тишина оповестява началото на новата стъпка от мъжката ръченица или на новия откос. Откосът е равнозначен на една стъпка (на един разкрач).

Косачът застава разкрачен и извършва полукръгово движение със косата около себе си - т.е. разкрачът (стъпката) е диаметърът на този полукръг или дължината на откоса.

Както всяка дума си има своя музика (мелодия, такт и ритъм), така и всеки основен трудов процес също. Затова едва ли е случайно, че за българина, чието основно препитание е било земеделието, ръченицата е емблематичен себеизразяващ танц - зов на кръвта. Косенето и жъненето са дейности, свързани с прибирането на тревната храна на животните или зърнената реколта от полето и нивата.

А Хърс е бог на слънчевия диск и земеделието, на плодородието. Нека в този ред на мисли припомним казаното по-горе за хърцоите (хората на Хърс). Те живеят в Дунавската равнина, в Мизия, където основният им поминък е земеделието. Затова за тях главната жизнеутвърждаваща сила е този бог. Те зависят от него, разчитат на него, свързват бъдещето си изцяло с неговото благоволение, ритъм и щедрост и затова се назовават по името му.

Стрибог е брат на Сварог, роден от диханието на Род. Божество на небето, въздуха, баща на ветровете. Стриващият (стри), всяващият страх унищожаващ бог, както гласи и името му, можел да превърне всичко на пух и прах и да го отнесе и издуха далече в безкрая.

Първият от двата вокала в името му е „И” - движение към хоризонта, към чезнещата далечина (та нали Стрибог бил баща на ветровете, които преброждали и виждали всичко чак зад девет земи в десета), а вторият вокал е „О” - събиране, общност, висше единство - т.е. движението към далечината се събира в едно висше единство, което е грачещо, гъгнещо, грапаво, грозно (страшно) като скърцащ клуп на люлееща се бесилка.

Но Стрибог имал властта не само да предизвика, но и да смири буря, както и да се превръща в своя помощник - митическата птица Стратим. Затова му се молели мореплавателите да изпрати вятър в платната им (да им даде път), а на неговия ден - 21 август, било забранено да се хвърлят думи на вятъра.

Жива - въплъщава жизнената сила и противостои на митологическото въплъщение на смъртта. Нежит на български и нежить на руски е название на нечистата сила (Петканова 1976). В съвременния български език името на богинята е прилагателно от ж.р., утвърждаващо екзистенцията.

То е молитва и апология на живота като по-силен от смъртта. Тя избягва от Навиевото царство (подземното царство на смъртта) и е семейната половинка на Даждбог. Звученето на името й е мажорно. Устойчивите тонове (вокалите), около които се гради, са „И” - движение, далечен път и „А” - начало и край, идентификация, вяра: т.е. движение, път вечен (начало и край слети в едно) към идентификацията, вярата.

Ако прибавим и характерологичните неустойчиви тонове (звучните съгласни) „Ж” и „В”, ще получим фонетичното смислово въздействие и представата за жужащото, викащо, мамещо вечно движение все по-далеч и по-далеч към личностната идентификация и вярата. А не стои ли тази звукова семантика в същността на понятието живот?

Даждбог (Дажбог, Дайбог, Dabog) - даващият бог, даряващият бог. Името му се свързва със старобългарското „дати” (давам, въздавам, възнаграждавам, раждам плод) и повелителната му форма „дажд” („дай”, „дари”). И до днес в езика ни са съхранени заклинателните пожелателно-молитвени изрази като „дай бог” или „дай боже”. Даждбог е приносител на всички блага.

През лятното слънцестоене (Ивановден) тържествено празнували брака му с богинята Жива. Учените лингвисти определят, че „бог” у древните славяни означавало не само божество, но и богатство, щастие. Към това оттласква словесната опозиция богат - убог с първоначалното си значение надарен с щастие - лишен от щастие.

И наистина щедър бил даващият бог, защото бил надарен с щастието да познава и обича живота (Жива) и учил и другите да правят това, дарявайки им надеждата за смисъла на екзистенцията. Защото който дава, става двойно богат и има смисъл съществуването му. Вземащият е беден, алчен и мъртъв (роб на страстта си).

Според някои автори името на Даждбог трябва да се обяснява с древноиранското „даги” - горя, обгарям. И ако се позовем на мита за раждането му, то изказаното предположение има резон, защото той се родил от камъка, обгорен от мълнията на Перун. Затова и Даждбог е бог на горещините, на слънчевата светлина и топлина, на плодородието, соларно божество на славяните.

Класическата опозиция „светлина - мрак”, която лежи в основата на денонощния цикъл и на вечно възпроизвеждащото се битие предизвиква и обяснява съществуването на Свентовит (Световит, Святовит, Светич) - бог на бялата светлина, конник на бял кон, сразяващ се с мрака. Свързан с битките и победите в дословен и преносен смисъл.

Збрученският идол на този бог го изобразява с четири глави, което позволява да го отнесем заедно с четиристълпния храм - култовия център на бога в балтийския град Аркони, към четиричленния модел на света в славянската митология (север - юг - запад - изток).

Най-често се подразбирал като Белобог сред славяните, функционално съотносим с Аполон. Името Свентовит представлява епитет и отправя към органична дълбока връзка със славянския гръмовержец Перун, в образа на който е подчертана воинската функция.

Ако разгледаме собственото име, може да обособим в него две смислови части - свент (светлина) и вит (тънък, висок, строен, обвит, обгърнат) съединени с вокала „О” (събиране, общност, висше единство, вечност) - т.е. събраната във висше единство и вечност светлина обгръща, обвива всичко.

Последователността на устойчивите тонове от фонетичния свод на името са Е - О - И (е - безкрайната мащабност; о - висше единство, вечност; и - движение по хоризонталата към хоризонта, път напред, към далечината). Като се вземе под внимание и ударението, което пада върху „И”, можем да разчетем смислово по-горната вокализа така: пътят напред, на вечното висше единство е безкраен, обхваща всичко.

Велес (Волос) - противник на гръмовержеца Перун, нисший бог, управител на Нав и съдник на човешките души, покровител на занаятите, пътешествениците, изкуствата, мъдрец и тълкувател на законите на естеството. Но първото му най-старо значение е бог на пасбищата, стадата, природата, което го родее с древногръцкия Пан.

Към подобна аналогична отпратка ни води и названието Волос - окосмен. Той стряскал със своята сила и мъжественост, която била съзвучна с душевната му сила и непобедимост като музикант, каращ с гуслата си да го слушат и хора, и хищници, и богове (колко разпознаваема вариация на Орфей). Името му произлизало от древния корен „вел” - мъртъв, но означавал още и могъщество (власт, повелявам, владетел, велик, водач).

Затова навярно постепенно е припознат като владетелят на света на мъртвите (аналогично на Хадес) и като водача на човешките души от света на живите, към света на мъртвите (подобно на древногръцкия Харон).

Съпруг е на богинята на съдбата Макош. Тази съпружеска двойка обозначава, подрежда и развива лунарната страна на славянския езически пантеон. Затова Велес, съдейки човешките души, осмисля съдбата им и делата им, открива и тълкува смисъла и стойността на битието.

Името от съвременна езикова гледна точка може да се разглежда и като контаминация на две думи - първата съкратена вел (велик, голям, повелител) и втората лес (гора).

По този начин откриваме първото значение и функция на бога - повелител на гората, на живата и нежива природа. Фонограмата В-Е-Л-Е-С разчита непоколебимо на устойчивия тон Е (движение по всички посоки на хоризонтала и вертикала, вселенска мащабност, планетарност), който изпълнява функцията на тоника, и се повтаря два пъти, оркестрирайки около себе си неустойчивите, но характерологични тонове (съгласните) в, л, с.

Фонетичната рамка е В (звучна съгласна) - С (беззвучна съгласна) обема целия музикално въздействащ и смислов регистър на собственото име. Вс може да се разгледа като съкращение, носещо усещане и разбиране за всичко. Сонорната л, въздейства музикално и носи усещането на нещо хубаво - любов, личен, лавър, ликуване, личност, лъч…

Ако обобщим казаното излиза, че името означава цялата вселенски мащабна красива музика от звучните до беззвучните тонове и образи на битието (Вселенската всепоглъщаща красива музика на всичко).

Та нали Велес познавал и гласа на парите (търговията), и на изкуството - с чиято красива музика сам омагьосвал и подчинявал всички и ги повеждал към познанието, просветлението, красотата, вечността.

Макош (Мокош) - богиня на магиите и вълшебствата, на кръстопътищата (кръстопът - своеобразен хоризонтален модел на света с четирите му посоки; сакрална граница, разделяща свое от чуждо; нечисто, съдбовно място, принадлежащо на демоните, според фолклора), покровителка на преденето, жена на Велес, единственото женско божество от древноруския езически пантеон, чийто идол се извисявал на хълма край княжеския дворец в Киев заедно с този на Перун, Стрибог, Дажбог…

Била представяна като жена с голяма несъразмерна глава и дълги ръце - следствие от хтоничността й. Изображението на лицето й се считало за табу.

Типологично близка е с древногръцките мойри и германските норни, предящи нишката на съдбата. Имала две сестри помощници - Щастие (Доля) и Нещастие (Недоля).

Много и силни били боговете, но никой от тях и никой от хората не можел да избегне предопределеното от съдбата. Зооморфно я изобразявали като котка. И в този случай нейното име назовава точно същността, функциите и мястото ? в битието.

Сричката „Ма” е съкращение от думата „майка”, а „кош (кошт)” - съдба: т.е. майка на съдбата, богиня на съдбата. Устойчивите фонеми са гласните „А” и „О” или „О” и „О”(Мокош).

Следователно „О”доминира като зададеност и предполагане. Ако се позовем на смисловия регистър на вокалите, ще получим: висше вечно единство/О/ на началото и края като идентификация/А/.

Названията на пространството и боговете се превръща и преосмисля като народно словотворчество. Музиката чете словото, словото оркестрира музиката с образи и смисъл и пише битието от минало, през настояще, към бъдеще.

Стройно и майсторски върви разказът за произхода на света и живота, чиито ключови думи са имената на боговете. И така простичко и многозначно словото музицира, визуализира и осмисля философията на битието, превръщайки я в художествен филм, в екранизирана повест, в артефакт за националното и личното сътворение и в единствено възможната и адекватна недидактична методология на образованието и възпитанието.

——————————

БЕЛЕЖКИ

1. Масленица е руски фолклорен празник, аналогичен на българската седмица Сирна неделя и Сирни заговезни, свързани с вземане на прошка.

2. В „Горски пътник” (1857 г.) Г. С. Раковски споменава за Лада и нейния син Лел - богове на веселбата и благополучието (Раковски 1988: 144). По повод Раковски, Иван Панчовски коментира, че главно във фолклора на почти всички славяни името Лел (Леля и Ляля) е широко разпространено като спътник на Лада. Във връзка с него веднага възниква въпросът: от мъжки или от женски род е обозначеното с него лице? В някои представи Ляля е красива девойка. От края на XIX в. бележити етнографи и историци отхвърлят съществуването на Лел като божество в древнославянския пантеон. Те смятат, че името Лел е образувано от полските историографи от XIV век - Меховита, Кромер, Стрийковски, според които Лада имала двама синове: Лел и Полел (Панчовски 1993: 64). Но: и други извори определят Лада като майка на Лел и Полел (Панчовски 1993: 65). Извод на Панчовски: Архаичната двойка Лада и Лел като майка и дъщеря, почитани като богини на животворящата и раждаща природа: много древна двойка от митологични фигури. Лада е великата богиня на пролетно-лятното плодородие и покровителка на сватбите и брачния живот, а дъщеря й - Лел, Леля, Льоля или Ляля - олицетворява пролетта, пролетната зеленина, разцъфтяването на обновената природа (Панчовски 1993: 65).

ЛИТЕРАТУРА

Барболова 2006: Барболова, Зоя. Славянските божества Лел и Леля през призмата на българския език и фолклор. // Български фолклор, ХХХII, 2006, № 1, с. 34-48; също: LiterNet, 17.11.2011, № 11 (144), http://liternet.bg/publish28/zoia-barbolova/lelia.htm.

Калоянов 1994: Калоянов, Анчо. „Верско-митическото и религиозно-езическото” в две жетварски песни. // Етнографски проблеми на народната духовна култура. Т. 2. София: БАН, 1994, с. 227-245; също: Калоянов, А.

Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. Велико Търново, 2000; LiterNet, 06.11.2002, liternet.bg/publish/akaloianov/stb/versko.htm.

Калоянов 2000: Калоянов, Анчо. Названието на етнографската група хърцои и култа към бог Хърс. // Калоянов, А. Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. Велико Търново, 2000; LiterNet, 06.11.2002, http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/hyrs.htm.

Мелетинский 1990: Мелетинский, Е. Мифологический словарь. Советская энциклопедия. Москва, 1990.

Панчовски 1993: Панчовски, Ив. Г. Пантеонът на древните славяни и митологията им. София: Булвест-2000, 1993.

Петканова 1976: Петканова, Донка. Фолклорът в апокрифните молитви. // Български фолклор, 1976, кн. 2, с. 28-40.

Раковски 1988: Раковски, Г. С. Съчинения в четири тома. Т. 4. София, 1988.

Рыбаков 2013: Рыбаков, Борис. Язычества древных славян, Москва, Академический Проект, 2013, с. 423 - 426.

Стойнев 1994: Стойнев, Анани. Българска митология. Енциклопедичен речник. София: 7М + Логис, 1994.

Шейтанов 2006: Шейтанов, Найден. Балкано-българският титанизъм. Съставител: Ерика Лазарова. София: З. Стоянов, 2006, 603 с.