ЗМИЯ УСОЙНИЦА
легенда
Стояновите порти са отворени, на прага седи майка му, гледа из пътя на горе, чака едничкия си син. Даде му жълти жълтици и бели бешлици, прати го в града да си купи що му е на сърце.
Слънцето захожда, а Стоян още не се задава. Защо се бави? Да не си е купил пушка, остри ножове и е забягнал в гората?… Па и да забегне - прилича му. Когато върви из пътищата, дърветата прибират сенките си - тъй свети младото му лице. Юнашките му ръце с оръжие си играят, а не с дрянов кривак.
Стояновата майка извръща очи, гледа към тъмните сенки на гората. Син й от тая страна ще се зададе. Вятърът си играе с листата на ореха, а тя затваря очи и си мисли. - От далечен път идат конници. Дрехите им са от сърма и гайтани. В ръце държат дълги пушки, а на седлата им висят люти змии. Най-напред върви млад Стоян. Перчемът му се ветрее…
Бивол мрака по пътя. Задава се Стоян, води лиси биволи. Новите им синджири дрънкат, разсънват кучетата, помамват очите на девойките. Стоян се усмихва, с радост дръпва синджирите им и засвирва весело с уста. От равни дворове излиза закитена мома, люлее бели бакъри, отива за вода от извора. Той спира биволите да ги помилва, а извива якия си врат и гледа след момата. Слънчев лъч се преплита във везаните й поли и като змия се увива около тънкия й кръст…
Майката забелязва залисията на сина си, сключва вежди, прехапва тънките си устни. Иска й се да кряска, да го хока, но хора минават край оградите и тя се въздържа. Не го дочаква, връща се в двора, застава до вратата на обора и с немирно, сърдито сърце гледа към портите. Стоян влазя в двора със свирня.
Биволите бавни пристъпят, шарят из пясъка, кротко гледат и преживят. Пуща синджирите, добитъкът дига глава и той тръгва към майка си.
- Мамо, нали са млади и охранени?
Тя пристъпва към него, отваря уста и се забравя:
- Защо си ми довел тия мечки? Кой ще ги гледа? За тия черни дяволи ли даде бащините си жълтици? Къде ти е оръжието? Не съм хранила син мечкар да го гледам! А съм те гледала юнак да станеш, гората със синджири да вържеш, да няма по-страшен от тебе! Махни тия мечки, не искат двора ми да грозят!…
- Мамо, не ми се карай! Мене ми са драги бащините ниви и ливади. Не ми се иска из гора да ходя, с ножове пътища да кръстосвам. С тия ръце искам рало да държа, жълта пшеница да сея!
- Гъгрици ти яли пшеницата, когато ти се име не прочуе!…
*
На трапезата е сложена тънка баница, но Стоян не вечеря. Майка му за трети път го подканя:
- Защо не ядеш? Хапни си, няма да те отрови!
- Не ми се яде. Сит съм от твоите думи!
- Толкова ли са тежки майчините думи? Докато съм жива, няма да ти простя! С тия мечки добро да не видиш!
Стоян дига глава, гледа майка си и страх го обзема от клетвите й. Минава му през ум да ритне софрата, но веднага става, тръгва да излезе.
- Къде по това време?
Не й отговаря, блъсва вратата и бърже излазя. Майка му го настига сред двора, улавя го за рамото.
- При нея няма да идеш! Не искам тая циганка! Ако я вземеш, ще се отровя.
- Мамо, та Рада е най-хубавата мома в селото!
- Хубава - черна циганка! Сторили са ти магия! Какви по-хубави има!
- Като има, къде са?
- В гората, сине! Я тръгни из зелената шума!…
Отдръпва се от майка си, иска да избяга. Тя увисва на пояса му.
- Щом ме оставиш и ще се хвърля в кладенеца! Ако не ме послушаш и доведеш Рада вкъщи, да знаеш, че очите си ще извадя, за да не я гледам!
Стоян изпъшква от мъка, свива снага и сяда до корена на сливата. До него застава майката и гали къдравия му перчем. Сянката й се преплита с трънения плет, а нощта съска като змия усойница…
*
В селото е тихо. Ясна звезда трепти над Радината къща. Стоян седи до корена на сливата, гледа я и дълбоко въздиша. Майка му пак отива вкъщи и пак се връща. Преструва се, че е весела, сяда до него и с лъжлива милост го пита:
- Синко, много ли я обичаш? За нея ли купи биволите? Кажи ми и няма да ти се сърдя вече!
- За Рада ги купих, мамо!
- Твоя да бъде, сине! Мама се шегуваше, исках да разбера дали тя ти е на сърце.
Стани и иди при нея. Извикай я скришом и всичко й кажи. Поръчай й за сватба да се приготви. Ако не ти повярва, дай й моя колан и пред тебе на кръст да го запаше. На, синко, вземи венчалния ми колан!
Стоян грабва кърпата с колана и бърза към Радини, а майката вика след него:
- Стояне, пази да не развиеш колана! Дай го на Рада, тя да го развие!…
*
Рада го чака на малката вратичка. Чува стъпките му, излазя в градината. Сребърните гривни падат на китките й, издрънкват леко и разсънват звездите. Стоян прескача плета и през цветята отива при либето си.
- Радо, готви се за сватба! Мама я иска в неделя!…
Рада премалява от щастие и за да не падне, сяда сред босилека.
- Защо седна сред китките?
- Искам да ти свия босилкова китка!…
Стоян се навежда над нея и оставя в полата й вързопа с колана.
- Това е маминият колан. Праща ти го дар за годежа. Препаши се и не го сваляй. Искам всички да те гледат и да се пукат от ядове!…
Рада отвързва свилената кърпа, взема тежкия колан и откопчава сребърните пахти. Нещо клъцва по бялата ръка и тя извиква ужасена:
- Стояне, змия усойница!… Твоята майка…
Писъкът й пронизва нощта, събужда майка й. Сънена и с разбъркани коси се втурва в градината, навежда се над дъщеря си, притиска лице до студените й страни, вика с глас и скубе косите си.
Зад тежките порти стои Стояновата майка и слуша.
Струва й се, че Радината майка не плаче, а пее…
——————————
в. „Съвременник”, г. 1, бр. 21, 11 февруари 1931 г.
