Иван Карановски

Ето, слушайте, засвири
пак невидим цигулар,
който в жълтите градини
сякаш някого все дири
из акации, тополи,
из бръшляни и лозини,
пее, плаче и се моли,
лудо с вейките танцува,
на палячо се преструва
и разказва спомен стар.

Той е есенният вятър -
вечният бездомен катунар, -
спуснал се от планината,
без тояга и без шатър,
сам пребродил кръгозори,
спрял се морен под листата,
нещо скръбно им говори,
сърди им се, свири, блъска
и - развихрени - ги пръска,
пламнали от жълт пожар.

——————————

сп. „Венец”, кн. 2, 1936 г.