Недялко Чалъков

Преминаваха неусетно годините през буйния бяг на времето. И изведнъж усетих, че вълните ме отнесоха на другия бряг на живота. И неочаквано се потопих в спомените…

Питам се, къде остана оново буйно, чернооко момче, което някога разнасяше вестници и писма по габровските улици? Къде успях и къде не успях в юношеските мечти? През тези превратни години приятелите ми подаваха ръце, враговете ме тикаха в блатото. Много неща искам да си спомня, други да забравя…

Но в живота ми има един човек, когото безкрайно обичам, много ценя и уважавам. На него дължа всичко хубаво в себе си. Това е поетът Матей Шопкин.

През есента на 1963 г. бях приет студент във Великотърновския университет (тогава Висш педагогически институт „Братя Кирил и Методий”). По това време работех като домакин в Априловската гимназия в Габрово. Спомням си, някъде по обяд, дойде едно момиче и ми съобщи радостната новина. Прочело името ми в списъците на новоприетите студенти.

На следващия ден потеглих рано с влака за старата българска столица. До обяд беше последният срок за записване. Лично Ректорът - проф. Александър Бурмов, приемаше първите студенти. Докато си взема снимките от фотото и попълня необходимите формуляри, наближи обяд. Но аз вече чаках пред кабинета на ректора. Професорът - нисък на ръст, с очила, пристигна. След мен на опашката чакаха няколко момичета.

Проф. Бурмов се спря, изгледа ме някак учудено и каза:

- Какъв кавалер си, дай път първо на дамите!

И те ме прередиха. Но, слава богу, дойде и моят звезден миг. Записах се студент. Бях на 23 години.

Колкото и нескромно да звучи, бях вече известен журналист. Пишех и стихове. Ректорът озаглави новия студентски вестник - „Наука и труд”. Сформира се редколегия.

Избраха ме за отговорен секретар. Главен редактор стана Зам.-ректорът - проф. Пеньо Русев, с когото правехме първите броеве.

Изпращах стихове до различни столични вестници и списания. Първо опитах във в. „Студентска трибуна”, в който за поезията отговаряше поетът Матей Шопкин. И след кратко време получих от него писмо с конкретни бележки и наставления, което ме накара да работя по-сериозно и взискателно над стиховете си. След това си разменихме няколко писма, чрез които се сближихме.

В един прекрасен ден реших да се разходя до столицата. Там ме очакваше младият поет Петър Парижков от моето родно село, с когото бяхме неразделни приятели. Той беше близък с Матей. Заведе ме при него и ме запозна. И оттогава станахме много добри приятели.
През 1964 г. Матей ме представи с кратка бележка и две стихотворения във в. „Студентска трибуна”. Името ми беше набрано с големи червени букви. Да си призная, зарадвах се много. Зачетох с вълнение отзива.

Шопкин пишеше:

„Още един млад автор, който прави първите си стъпки по трудния път на поезията! Един млад автор, който живее и учи в старопрестолния град на Янтра, който е далече от шумните поетични групи на своите връстници в София. Недялко Чалъков идва да ни заговори за себе си със своите стихове. Стихове, изпълнени с младежка жизненост, вяра и непосредственост…”

Отбелязвам тези неща, не за да подчертая какво е писано за мен, а да изтъкна какво голямо внимание се отделяше тогава на младите творци. И затова колко Шопкин е обективен и безпристрастен в оценките си, за което и днес съм му безкрайно благодарен.

По-късно, когато се срещахме и го запитах защо беше набрал с толкова големи букви името ми, Матей ме погледна усмихнат и ми отговори: „Тогава току-що бях постъпил на работа във в. „Студентска трибуна”. Не зная дали си спомняш, но аз ти бях поискал нови стихове като мой приятел. Стиховете ти бяха много хубави, предложих ги за печат. Когато се подготвяше страницата, техническият редактор ме попита с какъв шрифт да бъде набрано името на поета. „Като на приятел - отговорих аз. - С по-големи букви.”

По-късно все по-често мои стихове се появявяха в централния печат. Дори имах куриозен случай, когато мое стихотворение беше публикувано почти едновременно в три вестника: „Студентска трибуна”, „Труд” и „Народна младеж”.

Мисля, че не беше по моя вина, защото в редакциите стиховете ми се задържаха дълго време без отговор. В младежкия вестник искали да пуснат критичен материал срещу автора, но за мен се застъпил поетът Христо Банковски, който предотвратил скандала.

Всяко отиване до столицата за мен бе щастлив празник. Влязох в литературните среди. Посещавах писателското кафене, в което се запознах с поети като: Ламар, Иван Милчев, Стефан Поптонев, Христо Банковски, Христо Черняев, Лъчезар Еленков, Янко Димов, Иван Цанев, Георги Константинов, Велин Георгиев, Воймир Асенов и други.

Възлагаха ми журналистически поръчки от Военната редакция в Радио София, от различни вестници и списания. Чувствах се обсебен от творческа енергия. При тези пътувания, запознанства, срещи, хората откриваха своите прости човешки радости и тревоги, духовно ме обогатяваха.

Но, когато оставах за няколко дни в столицата, Матей беше в центъра на всяка наша компания. Бяхме млади, буйни и весели. Лудориите ни нямаха край. Пийнехме ли малко, целият свят беше под краката ни. Обичахме живота и се наслаждавахме на неговата красота. Когато вървяхме по софийските улици в късните часове на нощта, в очите ни гореше пламъкът на младостта, на опиянението, на поетичния огън.

И след толкова години се питам: “Къде си днес, поете, защо си толкоз тъжен и самотен?” и разбирам, че няма по-хубаво от младостта. Тя идва като нежно цвете, но понякога е попарена от слана или пречупена като фиданка от бурята. Отива си безвъзвратно от нас…

Веднъж се разминахме с Матей и не можахме да се видим. Но той не пропусна възможността да ми напише няколко реда и да се извини.

През ония години неведнъж животът ми поднасяше изненади. Почина баща ми. Стигах понякога до отчаяние. Но писмата на Матей повдигаха духа ми, бяха опора, вяра и спасение. Макар да бяхме почти на една и съща възраст, той винаги ме съветваше и подкрепяше с доброто си сърце и чиста душа. Такъв си остана и до ден днешен не само към мен, но и към много други млади автори, на които с чистота и искреност помагаше. Но винаги беше взискателен.

Когато работеше в Радио София, в Младежката редакция, аз изпратих стихове на поети от литературния кръжок. Матей ми отговори с писмо от 29 ноември 1966 г., в което беше доста критичен. Одобрили стиховете само на Калина Ковачева, на Иван Серафимов и моите, които ще се излъчат в „Хоризонт” на 2 декември от 21,30 ч. по Първа програма на Радиото.

„Останалите да не се сърдят, да пращат нови стихове, а ако не вярват на думите ти, дай им писмото ми. И им пожелай по-хубави успехи. Прощавай за следващото ми делово изречение, но когато една инициатива трябва да се осъществи, тя трябва да се поеме от сърце. Не да се изпращат стихове от тук, от там. Радио София не е многотиражка и независимо, че съм ви приятел, изискванията си остават на висота…

И още нещо. На 5 декември тръгвам за сторопрестолния град. Вечерта ще има литературно четене. Готви се за среща.”
Остани със здраве. И умната!…

Твой: М. Шопкин”

Така с Матей се видяхме на литературното четене, мисля, че беше в читалище „Надежда”. Залата беше препълнена. В този град, за който поетът написа едни от най-хубавите стихотворения в българската поезия, винаги го посрещаха с необходимото внимание и почит. Обичаха го и боготворяха. Матей помнеше почти всички свои стихотворения наизуст. И умееше да ги изпълнява като автор.

След краткия поздрав към земляците, залата онемя, пленена от изповедната душа на поета. И сега в паметта ми е запечатано стихотворението „Вечер в Търновград”. И отново чувам топлия му глас, как ехти като камбанен звън над любимия му град:

Пак над тия улици от камък
натежава древна тишина.
И в прозореца на мойта памет
светят озвездени имена.
…………………………………………..
И се вдига в битката грамада:
падат и корони, и глави!
Падат! Но България не пада!
С меч и китка в своя път върви.

Влиза в бой. Воюва. Побеждава.
Пее песни… Шие знамена…
И за нея Търновград остава
вечен връх на всички времена.

След литературното четене, както винаги, Матей беше обсаден от широк кръг почитатели. Раздаваше автографи. А ние, неговите приятели, чакахме нетърпеливо, защото закъснявахме за вечерята в ресторанта.

Пристигнахме със закъснение. Настанихме се на запазените места. Оркестърът засвири в наша чест. И първият поздрав беше отправен към поета Матей Шопкин и неговите приятели. Беше ми драго. Изпитвах чувство на гордост и духовно удовлетворение.

По време на вечерята Матей ни развеселяваше с някой анекдот или виц. Раказваше ни малко известни неща за личния живот и творчество на видни български писатели и поети.

Незабелязано минаваха часовете.

Тръгнахме през светлата и тиха нощ към царедворските порти на Царевец. Стиховете ни ечаха под звездното небе на старопрестолния град. Нощем той изглеждаше фееричен, като приказка. Под примигващите светлини се очертаваха силуетите на надвисналите една над друга къщи. И отново прозвуча гласът на поета:

Янтра янтърна, Янтра прастара,
Янтра вечерна с вечни води.
Пак на Царевец пламва пожара
на зелените летни звезди…

Изкачихме се на Балдуиновата кула. А долу, Янтра шумеше и се виеше като змия около притихналия град. Всичко изглеждаше като театър, само че с живи декори, които ни напомняха за царските дворци и църкви през изминалите столетия.

Такива прекрасни нощи не се забравят! Може ли да се забрави светлият порив в душите ни? Горе на хълма, сякаш се докосвахме до звездите и до огромната тишина, която цареше над вековния град. Тук възпявахме в стихове България! Тук коленичихме пред нейната слава и безсмъртие! Тук се чувствахме по-силни от всякога и по-мъжествени.

Не мога да забравя как Матей рецитираше стихотворението „Търновска балада”, а ние, неговите рицари, бяхме готови да превземем на щурм всяка крепост. Да се изкачим на всеки паметен връх, за да докажем, че сме истински мъже, че сме силни българи.

… Минаваха годините, хвърлили сребро в косите ни, но Матей си остана все същият, този, който помня от романтичните търновски нощи. Моят най-добър, искрен, верен и незаменим приятел.

Издадеше ли стихосбирка, пращаше ми я с автограф. През тези той години се утвърди като талантлив поет, заел достойно място в съвременната българска поезия. Стана секретар на Съюза на българските писатели, но никога не се възгордя. Срещах го все така земен, сърдечен, с онази благородна усмивка, излъчваща топлина и обаятелност.

Спомням си как веднъж отидох в София, без да се обадя. Бяхме в една кръчма с поета Петър Парижков и приятели. Отново нищехме литературните вести. Изведнъж погледнах през прозореца. По улицата минаваше Матей. Беше купил хляб за вечеря. Скочих и го повиках. Като ме видя, се зарадва много.

Попита ме защо не съм му се обадил, а аз посочих компанията. Веднага дойде засмян при нас и седна. Почерпи всички. Прекарахме заедно в разговор дълги часове. На разсъмване се разделихме. И Матей вместо за вечеря, занесе на семейството си хляба за закуска. Остана през нощта с приятелите си.

По-късно се срещахме често. Във Велико Търново на Празника на поезията ме запозна с поета Дамян Дамянов. Заедно бяхме и в Толбухин (Добрич).

… Минаваха годините. Изнизваха се като златна броеница, но приятелството ми с Матей и до днес остана чисто като планински ручей, красиво като звезда вечерница, неповторимо като самия живот.

По-рядко ходех до столицата, но продължавах да пиша стихове. Все отлагах да ги събера в книга. Най-после сторих това. Озаглавих я „Върху жарава стъпвам”. Матей стана редактор и рецензент на стихосбирката. Беше добър повод да ми гостува във Велико Търново.

На промоцията, поради популярността на поета, се събраха много почитатели и приятели на поезията. Матей се върна в спомените и разказа забавни случки от дългогодишното ни приятелство.

На вечерята си припомнихме младежките лудории. Но и това, че годините отлетяха, но поетите никога не остаряват…

Позвъних му по телефона във връзка с предстоящото издаване на новата ми книга. Гласът му беше все така топъл и сърдечен.

- Заповядай! Не се притеснявай за хотел, ще спиш у дома. Ние с Магдалина те чакаме.

Благодарих му от сърце. И се замислих…

Човек може да бъде щастлив и с един истински приятел.