МЪКАТА
На баба Мита Късовска, която след гибелта
на своя син Христо Митов Велчев,
отива с каручка на фронта, за да го прибере
и погребе в родната Кнежа.
… На фронта капитан като фурия,
не вярващ на очите си, крещи:
жена сред кървава вакханалия!
И кой безумството й разреши?
Тя рови зад посочена ограда
сред мъртвите под снежна пелена,
тъй глуха за ревяща канонада,
тъй сляпа за зловеща светлина!
Тя рови, рови…
Изведнъж фанела
с цветя градинска, с плетки и черти,
която в късна нощ му бе оплела
с най-съкровени сватбени мечти.
И тръгва тя с каручката обратно.
О, дайте път - вода, земя, небе!
С любов роди тя свойто чедо златно
и пак с любов да си го погребе.
И всеки ден тя идва в изнемога,
за да го къпе с майчини сълзи
и с някаква надеждица към Бога,
че жив ще може да го възкреси…
P. S.
О, Господи,
за майчиния стон отрада няма
и думи няма, няма и везни,
и лъч утеха няма в тая драма,
дори цял свят да й се поклони.
