Елка Няголова

РАЗПРОДАЖБА

А пък летният дъжд, неповикан нотариус,
подпечатва със мокър печат афишите…
Там през ред „секънд хенд” се повтаря.
И светът е едно кресливо тържище.

Разпродава се всичко: ризи, блузи, поли,
овехтели любови, наранени надежди…
Може с проба и без. А дъждът все вали.
Бие мокри печати. И човекът се свежда.

И животът смален е и превива гръбнак.
Всичко втора ръка е - овехтялата вяра
разпродава икони пред църквата - знак,
че доволни търговци навиват ръкави…

Този дъжд и афишите мокри разлепя,
и в мастилени подписи просто удавя
изглед с връх Ботев, видим даже от слепи!
Спя. Но викам в съня си: „Не се продавааа!”

Този дъжд не признава крилатите ризи.
Най-добрите поети за него са мъртвите:
няма повик за бунт, няма земни капризи.
И небето над нас с грохот облак откъртва.

…Утре някой книжар, седнал на тротоара,
от дъжда ще спасява прокълнати куплети.
„Секънд хенд!” - умолително той ще повтаря.
И дано от небето не го чуят поетите!

КЪСНО

…В мига, когато се учех да дишам,
а високото ме задъхваше;
Когато в бездната не виждах нищо,
а зад мене спореха влъхвите;
Когато остана ми само небето,
в окото му синьо се криех -
земята пък бе чернова за поетите,
а гумата триеше, триеше…
Когато бе някак тясно сред думите
и ние мълчахме и пърхахме;
Когато сред звуците им се изгубихме -
безследно. И непотърсени…
Когато наоколо маските падаха
и лъсна в руини отново Помпей;
Когато и ние бяхме подпалени,
докато невинно си пеехме…
Тогава
видяхме:
върви момичето
и стъпва умело по облаци,
върви през това Нищо и Всичко.
Душа. Ала някак особена…
Нозете й в рани. По устните - белег
от дълго прехапвана тайна.
Ала очите… В очите - небе,
без поза и без суета…
А всичкото друго вече е казано.
Видях я в съня си нощес:
разплете въжето на всички омрази
и почна Светото кръщение.
Не беше светица, ни малка вещица.
Любов беше. Грешна и праведна.
За нас бе понесла тъничка свещ.
Но бяхме
подпалили
храма…

E=MC2

И защото
се стича любов и от петте ми пръста,
а тревата, ключето откраднала, суеверно се кръсти;

И защото
облаци слепи и Господ от нас прикриват,
а боим се да прекосим избуялата снощи коприва;

И защото
от тази страна на земята младенец изплаква,
а от другата туш някой мие и сгъстява се мракът;

И защото
страхът от високото днес отлепва крилете,
а повтарят все думички тайни и лепят ги поетите;

И защото
дъждът-санитар всеки спомен обрасъл чисти,
а пък после уверено някак си се премества в очите ни;

И защото
пътеката истинска се стеснява във нощите,
а в проклетата българска памет мълчат камбаните още;

И защото
луда енергия тече от петте ми пръста,
а отива във Нищото, ей така - от света непотърсена;

И защото
от липса на обич… се разпуква и камъкът.
А пък ние със вас пеперуди сме. И сушим се над пламъка!

КАДРИ ОТ ЕДИН ТРОТОАР

Синът ми извежда сега синовете си… Вятърът
припърхва над тях като гълъб, безпаметно влюбен.
Те мълком потъват сред късната есен, развяла
оранжеви фусти - в поредната своя лудост…

Синът ми държи, тъй здраво държи синовете си,
а аз се досещам - че моята приказка следва…
Изтича пред мен тротоарът и в лентата светва
червеният шал в черно-белия филм. Но изгледан!

И давам си сметка: за мене е филмът последният,
и скъса ли лента - безсилен ще е операторът…
А за да привикват с небето, със сетното - Седмото,
нагоре синът ми гледа и нежно опипва крилата им.

Дали си припомня деня - летище за него, самия,
когато в очите ми дълго и без навигация слизаше?
За да не разсипя мига, не смеех да го помилвам…
А той бе глухарче, облечено на татко си с бялата риза!

Вървете, момчета. Нататък за вас тротоарът е дълъг.
Не бойте се, всяко небе пречиства деня от обиди…
Небето е сито, полепват молитвите наши по дъното,
но само онези, които обичат, ще могат това да видят.

Момчета, не се обръщайте!… /Вървят и сезона пресичат./
Зад вас съм, с душа, тъй смешна /разпукан до голо кестен/.
Дано е заспал операторът, от всякакви филми преситен.
Забивам нозе в този филм. Нататък е есен. Есен е…