Трифон Кунев

ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН

Не мисля със тъга за миналите дни,
не трови ми душата горко съжалене, -
не питам се учуден: „Где са мойте младини,
кога изсъхна толко цвят по мене?…”

Не с горест, а със кротка радост мисля аз
за бурите на мойта златокрила пролет;
и ето, че сърцето ми изпраща тоя час
привет на всяка буря и на всеки полет.

Но стига. Ний привършваме си вече песента -
да спрем, сърце - нали сме много уморени;
във краткосладостния дъх на Есента
да спим и ний прекраснопозлатени.

ЦЪФНАЛИ ВИШНИ

Нощеска тайно пролетните дъждове
навързали по вишните ми белоснежни цветове:

градината е пълна със невести в бяло;
- смутени сладко от предбрачни неведения,

- приготвени за жертвени съждения;
внимават те със нежност властний зов;

- във който има страстен трепет на любов;
- и часове на бурни успокоения.

Градината е пълна със невести в бяло.

ДЪЖД

Гръмове: иде жениха,
вихренострастен гряди;
облаци ложе покриха,
огън - невести гърди.

Бурен дъжд ниве прегръща,
властно прилегнал въз тя;
пазви невинно разгръщат
жадни полета за грях.

Пиршества брачни налитат,
живата влага кипи;
молнии ложе преплитат,
сладост земята опи.

Свърши се. Ето, повръща
тъмният облак натам;
празник полята обгръща, -
слънцето влиза във храм.

ВЕЧЕР

Падат теменужни светлини
в пазвите на планината;
слънцето към заника клони,
фърлят дълги сенки дървесата.

Морните поля очакват сън:
ей от изток тъмна нощ тъмнее, -
о, сърце, припламнало в огън,
наший час на тишина къде е ?

ЧЕРНАТА ПТИЦА

Наранена Черна Птица - с безнадеждно счупено крило -
пълни ми сърцето с писък непрестанно;
черна птица на венчаното с цветя Било,
птицата на закъснелий луч, помръкнал рано.

Много друмове се вият по засмяното поле,
но стои сърцето в смут и друм не иска:
с черна кръв го Птицата обля -
непрестанно тя кълве и писка.

Изгоряха белите цветя на любовта,
изгасне на бялата звезда светлика:
само черний призрак във сърцето ми оста
непрестанно да кълве и вика.

НОЩ

Денят на срам лъжлив и много суета
към запад мудно влачи свойте грижи;
нощта разперя си крилата да лети,
нощта, божествено безсрамна, се приближи.

Лети низ темнините сладострастен зов,
пронизва живите сърца и брачните алкови;
о, Нощ, ти нежна майка си на вечната любов,
ти светиш в тъмнината с хиляди огньове!

——————————

сп. „Слънце”, г. 1, кн. 3, 10 юни 1919 г.