ЕГОИЗЪМ
„Обичай ближния като себе си;
обичай Бога повече от себе си.”
Иисус Христос
В Евангелието, гдето се посочва правилния начин на преминуване човешкия живот, егоизмът, който е сянката на земния населник, се уравновесява без остатък от любовта към ближния.
Известно е, че никой не мрази себе си, щом е със здрави умствени способности. Един алтруньор (алтруист - бел. ред.) или човеколюбец е достатъчно да даде, да пожертвува от сърце материалното или духовното от своя имот толкоз, колкото би искал безкористно нему да дадат.
Ето тая справедлива мярка е основата на християнската религия, която сме свикнали да поставяме по-горе от другите религии, но която, за голяма жалост, пренебрегваме много в практическия живот.
Егоизмът, ако той е поставен на разумна основа, е твърде ценна добродетел. Това е свещеният егоизъм на индивида. Например: здравето на човека е висше необходимо благо. Ако не пазим това свое благо - здравето, как ще можем да бъдем полезни на другите?
Иисус Христос, велик и съвършен психолог, е подчертал в образцовия си живот какво значение отдава на чистата мисъл. „Само по себе си нищо не бива нито лошо, нито добро, мисълта го прави едно или друго”, казва Шекспир в своя „Хамлет”.
Мисълта е могъща сила, непознато или малко изучено оръжие на нашето „аз” по отношение на безкрайния, обширен свят. Не можем да кажем за един човек, че е студен себелюбец, ако не знаем скритите и губещи се подбуждения на мисълта му.
А има хора, издаващи, че се показват егоисти в мисълта, речта и делата. Такъв е типичният модерен егоист, скъперник и човеконенавистник. В днешно време не са рядко тия егоисти.
Разправя се, Фонтенел през живота си не е обичал никого. След смъртта му един от неговите приятели е написал следната епиграма:
„Преди да умре, той прегърна себе си любовно, като се силно притисна в себе си с думите: „Сбогом, скъпи и единствени приятелю, когото обичах. Не скърбя освен за тебе и съм силно наскърбен, че те напускам.”
Егоисти, които подхранват неудържимо подобни мисли в душата си, са загубени. Дори от гледището на собствените си интереси, те са проиграли всички козове на своя безполезен, безсмислен живот. Хай в своята книга „Acid Uric…” пише: „Апатията, егоизмът, израждането на ума и тялото са крайно разпространени. Мнозина умират два пъти по-рано, отколкото би трябвало да живеят.”
Откъснатият от всяко човеколюбие саможивец е далеч от бодростта, радостта на духовния живот, задоволството от съзнание на нравствените свои сили. Лев Ерат Слуцки, който е написал хубавата книга „Култ към живота”, рисува по тоя привлекателен начин живота на човеколюбците:
„И всред мрачните синове на земята като снопове светлина, обградени от гъст мрак, се струят енергичността, бодростта, жизнерадостта на вегетарианците и акарнистите (които не ядат месо), които се хранят с риба, каквито са японците и другите прости жители на крайбрежията.”
Себелюбието, когато се реди неочаквано или примесва спонтанно в живота с човеколюбие, е търпимо. Ала оставено само на себе си, без лъч светлина отгоре, то е загубено, то докарва без друго израждане на човека: „Животът и свобода добива този - казва Гьоте - който всеки ден побеждава.”
Егоистът, затворен в тесните рамки на своя неестествен бит, не може да води смислен живот, не може да живее свободно и не е в състояние да победи никое трудно препятствие.
Той е отчужден от обществения живот, той е невъзможен за своите близки, народ и човечество.
——————————
в. „Вечерна бургаска поща”, г. 4, бр. 675, 13 януари 1931 г.
