Петър Динеков

Ето първата рожба на новата година - една хубава книга, без съмнение. В нея е заключена поезията на благородната скръб по нещо отминало, изгубено сякаш безвъзвратно, което обаче се осъществява отново във възможностите на една по-висока действителност, за да донесе чистата радост на духовното успокоение.

В своя вечен път към планината на непостижимото поетесата е срещнала много премеждия, страдала е, имало е моменти, когато тая постоянна смяна на радостта със скръб е изпълвала душата й с гневно чувство, карала я е да се бунтува и да удавя в себе си мисълта за Бога, но вярата й в нещо по-добро е преодоляла изблиците и ето - след като всичко е преминала, сега нейната душа е примирена и спокойна.

Три момента могат да се набележат в поезията на Мара Белчева. Центърът на първия е любовта към избраника на сърцето. Тая любов е само песен, безплътна радост, която не буди греховни чувства, любов на душите.

Белчева издига духовното начало у човека, отрича се от плътското, за да не оскверни чистотата на своя помисъл и по такъв начин се явява диаметрално противоположна на Багряна - оная волна бунтовница, непокорна скитница, която търси радостите на живота, тръпките на плътта, парливите чарове и любовната наслада, и в своя стремеж за пълно изживяване, отрича всичко, което се изпречва на пътя й.

Вторият момент в поезията на Белчева отразява смущението, предизвикано от загубата на любимия. След звъна на раздялата поетесата се завръща отново сама в живота, но „за нея никой вече не милей”, нейните часове не са вече радостни, защото в тях вижда само заровените дни на миналото щастие.

За мигове на отчаяние, когато болката се изостря особено силно, в душата й се ражда бунтът и тя извиква обезверена: „О, докога ще ме изпитваш, Боже?”

„Със камъни ме все замеряш от зори:
назад повика всички тез, които ми проводи,
в сърце ми всичките кумири изгори.”

Белчева не е бунтовница по темперамент. Тя търси и намира изход за мъката си не в отричането и рушенето, а в християнското смирение. Ето защо тя моли Бога да й даде сили да не загине от обич и разлъка. От тук почва третият момент - незавършен още.

Поетесата е казала сбогом на живота и заслушана в друга тишина, живее със спомена за оня, чиято сянка в вградена в нея и чийто дух я следи навсякъде. Ничии други стъпки не изгряват на прага й. Тоя спомен не носи вече смут, а успокоение, светлина.

„Душата ми отново посети
и в есента Великден ми донесе.”

Това е вече „есенна” поезия - есента на смирението и тишината, защото до нея вече не стигат стъпки на земна слава. Загубената лична любов се осъществява отново във всеобемната любов към света.

Интимното чувство вече придобива мистикорелигиозна подкладка и се разраства до мирово чувство. Ето: любовта към майката („Нашия площад, и майка ми най-хубава и най-добра навярно”) се разширява, обгръща света, слива се с него, стига до мистицизъм и се претворява в светла вяра във вечното добро („Помак”).

Тая религиозност ражда и съзнанието за едно „отвъд” - не всичко е от люлката до гроба само, има живот извън тях. И като основен мотив на тая поезия ( и същевременно висина, към която са обърнати очите на поетесата), остава тишината, безкрайната тишина на дълбокото смирение.

Не може да се отрече, че поетичните импулси на Мара Белчева изхождат от Пенчо Славейков. Там са корените на нейната поезия. Но това са само зърна, които намират благодатна почва и дават нови своеобразни растения.

Ето защо несправедливо е да се поставя Белчева в сянката на Славейкова, да се стига до там, че дори да се обвинява в подражателство, напр. от „Сън за щастие”. Общи мотиви има, но те не са плод на земка, защото самите те са онова общо, което е свързвало две души.

В случая никой от никого не е заемал, защото мотивите не са лична, а обща принадлежност. Всъщност, касае се за два мотива: чужденето от всекидневността - духовния аристократизъм ( у Сл. „Душата ми е чужда за света”) и неплътското естество на любовта.

У Славейкова:

„Преходна страст - тя само тлей,
преходна страст в души преходни,
не тя живее в нашта гръд,
на святи чувства свят съсъд.”

Но има една основна разлика в мирогледите на двамата (струва ни се, изтъкната вече от някои) - езическо-елинската насока на единия и чисто християнската на другия. Белчева, дълбоко религиозна природа, търси някакво „отвъд”, а Славейков дори след смъртта жадува да бъде свидетел на земния живот („Псалом на поета”).

Интерес представя и езикът на Белчева, който изобщо е силно повлиян от Пенчо Славейковия. Дори и след напредъка (оттогава насам) на нашата поезия, авторката все още не се е освободила от това влияние, което се чувства силно и в постройката на стиха. А то сочи на известна умозрителност, която спира свободния поток на чувството.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 3, 31 януари 1931 г.