НЕ Е ЛИ СРАМНО?
Преди няколко дни, в „Търновски окръжен вестник”, издание на Търновската окръжна постоянна комисия, се предаде на лично място следното съобщение:
„Отец Матей Преображенски-Миткалото, предтеча на революционното движение, един от големите синове на родината ни, е забравен! Изпратените по общините негови портрети ни се повръщат, защото нямало кой да даде по 5 лева за тях! Не е ли срамно това?”
Категорично и без уговорки трябва да се каже: срамно е! И тутакси да пламне в душата негодувание и протест срещу онези, божем ръководители на просветата, знанието и сеячи уж на гражданските добродетели, до които са били изпратени портретите и които, от нехайство ли, от скъперничество ли, или от безподобно занемаряване своя дълг на носители на националното чувство, преспокойно са повърнали пратките.
Няма защо тук да се говори за живота и дейността на този наистина рядък революционер и патриот. В историята на организиране въстанието в Търновския революционен окръг, та не само в него, името на Матей Преображенски заема едно почетно място.
Буен оратор и пламенен проповедник, приел живо вярата в освобождението, неин апостол и усърден разносвач навсякъде, от там е получил и прозвището си Миткалото, - той е една от най-оригиналните фигури на нашето минало, свързано с много легенди и обич.
И не да изтъкнем тука значението на личността му - не! - пишем тези редове, сочейки липсата на какъв да е интерес към хората на подвига, към душите, загубили живота си в името на великия идеал: свобода на поробените.
И щом това незачитане и пренебрежение идва от там, откъдето най не бива и е най-непростимо да се очаква - от представителите на цели села - дваж по-голямо трябва да бъде огорчението от този факт.
Защото освен че излага зле културата ни, гражданското ни съзнание и дори дългът ни като човеци, този факт свидетелствува за едно разтление и незаинтересованост към съдбата на нашия народ, едно незачитане делата на миналото и един лош пример за младите, новите поколения, които ние имаме задължението да възпитаме в любов към родината и в почит към всички, които са били нейни достойни чеда.
Днес в Македония, в къщите на българите, няма портретите на Гоце Делчев, на Даме Груев, на Т. Александров, на всичките борци за нейната свобода; няма портрета на никой просветител на македонския народ.
Тях новото иго ги изхвърли из къщите, целейки по този начин да убие националния дух в населението - напразно очакване, защото те са в сърцето на всеки македонец.
Но трябва ли ние тук, свободни българи, да изгоним от обществените места, от библиотеките, от училищата, от домовете си, ратниците на нашата свобода, да ги забравим?
——————————
в. „Македония”, г. І, бр. 61, 22.12.1926 г.
