Иван Джебаров

На древнокитайския философ Конфуций принадлежи твърдението, че ако се смени музиката на една държава, променя се и мисленето на обществото.

Прието в своя преносен смисъл, казаното веднага поражда въпроса за настоящата ни родна музика, която ни свирят и която слушаме ежедневно.

Факт е, че някогашният бавен и меланхоличен блус, с който живеехме, се смени преди три десетилетия от бърз, задъхан, и все още недоизяснен музикален ритъм. Който уж трябваше да промени мисленето на обществото ни, пък който, в крайна сметка, май нищо не промени.

Защото точно в навечерието на миналата Коледа, гледах как в столицата на съседна нам държава, двама развеселени нашенци тропаха нещо средно между хоро и кючек. Като непрекъснато викаха към ухилените до уши случайни зрители: „България, България!” Едно родно повторение от преди повече от век, когато наш бай Ганьо ни е славел из Европата с ненадминатото си: „булгар, булгар..”

Още тогава, сред празнично украсения площад на чуждата държава, ми хрумна мисълта, да се напише писмо до дядо Коледа с молба, вместо подаръци, да ни дари - млади, стари, малки и по-малки - с нова, чудна, вълшебна музика.

И ако е прав Конфуций - а времето от историята признава правотата му в редица случаи - то по улиците ще започнем да се разминаваме с широки и добронамерени усмивки.

Ще изчезне от душите ни образът на намръщената продавачка и няма да се страхуваме, че ще ни изхвърлят от заведението, ако много почнем да питаме и искаме.

Шофьорите ще спират любезно на пешеходците за да пресекат улицата, дори когато няма обозначена пешеходна пътека, а те, пешеходците, няма и да се сетят за думи от рода на: „Мамицата ти”, „Сляп ли си бе”, „Чукундур” и т.н.

Музиката на Дядо Коледа ще намали силата на прочутия ни вроден индивидуализъм. Онова чувство, което ни кара всеки сам да се спасява от бедата, дори тя да е национална, а после да завиждаме и мразим тоя, който е успял да постигне нещо повече от нас.

Ще спрем да се оплакваме и все да чакаме някой нов „Дядо Иван” да дойде отнякъде и ни освободи… май вече от самите нас. И хубаво ще бъде, че никой няма да се интересува от коя партия съм, когато ме назначава на работа, когато ме уволнява, или просто когато си пие по човешки с мене ракията.

Още по-малко ще могат хора с ниски чела да пълзят нагоре по партийната и държавна стълбица, а когато стигнат горе и видят край себе си скромна светулка, да я смачкат с оправданието „Светиш!”

И само в литературата ще останат терзанията на Вълкадин от разказа на Йордан Йовков „Вълкадин говори с бога”: „Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса - змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит…”

Само че аз не съм подходящ да пиша писмо на дядо Коледа с подобна молба.

Той обича децата и от децата чака писмените им желания. Затова и казвам на едно съседче, ученик още в долните класове, да напише това писмо, тъй като….

То дори не ме доизлушва, прекъсва ме и вика:

- Ясно, чичка, ясно! За една десетачка ще ти напиша каквото искаш и до където искаш!

Май ще трябва сам да си я свърша тази работа. Двоумя се още, защото не съм сигурен дали Дядо Коледа е способен да намери подходяща музика за държавицата ни.

За да смени сегашната.