За романа на Бойка Асиова „Вълчицата излиза привечер”

Юлия Дивизиева

Красивата котловина се намира между Рила, Пирин и Родопите. Онези, дето я населяват, често вдигат очи към кръга небе, който Създателят оскъдно е очертал над главите им… Отколешни тайни крие Красива котловина.

Бойка Асиова започва разказа си леко - приказват си дядо и внучка. Пасторална картина. Но не се подвеждайте по началото. Повествованието в романа се превръща в буен поток, който ломи преградите по пътя си, увлича.

Излиза от географските рамки на котловината и ни хвърля в болната тема за всеки българин - Македония! Какво е драматичната история на България без Македония? Национални борби, но и национални катастрофи. В този дух, романът не е просто родова история, а страница от историческата ни памет.

Неусетно сме увлечени в разказа. Авторката ни предупреждава, че това, което предстои да ни разкаже, е история тежка, по-добре да не се била случвала. Какво има насреща ни!? Много неща има, но купешки думи няма! Героите си приказват на техния простонароден, цветен, напевен език.

И ти се иска на всяка цена да разбереш приказката на тези хора, да пиеш от чистия извор на говора им и свършване да няма. Четеш и се питаш - каква сила излъчва мъж, който може да отмести врата с очите си? Каква е жената, която казва единствената купешка дума в книгата “нима”, когато научава страшната вест от мъжа си!?

На тези въпроси, а и на много други ни е отговорила Бойка Асиова в новия си роман “Вълчицата излиза привечер”. Разказала ни го е така сладкодумно, както тя умее. С по няколко щриха - точно и ясно. И веднага разбираме, че с тези хора шега не бива.

Авторката не ни оставя да се маем, насища действието с нови и нови персонажи. Едни е нарекла “Хорът на очевидките”. Незлобливо, с тънка ирония, познавайки добре сеирджийската ни народопсихология, казва за тях: “Кой от кой по очевидец”… оттук нататък повествованието има всички предпоставки да се превърне в древногръцка трагедия.

И никак не сме далече от това внушение, защото на героите в книгата им предстоят съдбовни предизвикателства. Те се изправят, освен пред несправедливостите на живота, и пред съвестта си, а съвестта е “сърцееда”. От глад се умира, но и угризенията на съвестта могат да те довършат.

Съдби - македонски, всяка по-тежка и по-драматична от другата, като земята по която стъпват.

Светлата радост, любовта, щастието едва подали главици са застигнати от завист, злоба, алчност. А до тях - простотията. Вървят вкупом. След вървежа им - пепелища. Една от звучните плесници в романа е, когато авторката възкликва:

“Затриваше се живот на пияна глава или в размътен от гняв разсъдък. Тъпо и диво. От простотия. Боже, колко е страшна простотията!”

И не намерила мотив в поведението на героя си, Асиова продължава: “Но убиецът в нашата история беше човек учен, пеен, видял свят, врял и кипял в обществените дела… Познал любов с жена. Че и красив на всичкото отгоре! А убитите - хора мирни…, боголюбиви.”

Героите в книгата са надарени не само с физическа красота, но и със силни характери. Едни богати, други бедни. Трети минали през бедност, но стъпили на краката си с упорит труд.

Ето ги - Алекса Тушев, завършил Солунската гимназия “Св. св. Кирил и Методий”, а после и Военното училище на Негово Величество. Жена му Росица, учила в Американския девически колеж в Самоков.

Синът им Ален, разсъдлив от най-ранна детска възраст, прозрял че “истинските пътешествия се случват не в извървените крачки, а в главата…” Кой е Алекса Тушев? - питаме ние. Асиова ни отвръща: “А кой е този и кой - онзи?” - и продължава: “Не гнезди ли в едно сърце и доброто, и злото!? От едното не се ли пръква другото?”

А Сава Алтънин кой е? Той е онзи, подсторникът, прелюбодеецът, от когото тръгва злината и като чума мори всичко по пътя си, ни казва Бойка.

На Росица баща й Лазар, кой е? Поборникът, заточеникът? Как стига до изгнанието, защо опропастява живота си? Само защото е приел думите на войводата като свои ли!? Затова ли ще изтърпи наказание от 101 години затвор и каторга? Защо точно Ален става жертва!? Та той е най-чистият сред всички! И колко още въпроси….

Авторката ни води напред все по нови, неочаквани криволици. От тях изскачат нови образи, допълващи баталното платно на размирните години в Македония. Робство, въстание, мъки, освобождение…

Някои от героите в романа говорят с думите на Марк Твен, други - на Мартин Лутер. Превежда ни Бойка из усоето на разказа си, пък току спре на някоя слънчева полянка и ни разкаже я библейска притча, я легенда дошла направо от дълбокото, от мъдростта на людето.

Друг път пък вземе че ни пренесе при африканско племе, все с едно и също намерение - да ни покаже, че народът, където и да е по земното кълбо, е по-мъдър от всички писани книги.

“Всеки идва на този свят добър - казва протестантката госпожа Йордана. - Африканското племе припомня на сторилия грешка всичките добрини, които някога е направил. В грешките му племето вижда зов за помощ”.

А от мис Абът, директорката на пансиона, в който учи Росица, научаваме максимата: “Посей дела - ще жънеш навик. Посей навик - ще жънеш характер. Посей характер, ще пожънеш съдбата си.”

На друго място в книгата Войводата пък ще рече: “Няма страшна смърт, страшно е робството…”

Богата е палитрата от образи, втъкани в здравия вътък на романа. Докато едни трупат богатство в смутните години, други - се забъркват в политиката. Като Алекса Тушев, който е член на ВМРО и войвода. Той е отдаден на каузата за освобождението на Македония, но вижда че настава объркано време. Време, да се изтрепват. И разбира - политиката е мръсна работа. Какво му остава? Остава бягството - емигрирането. То е вратата към свободата. И човекът тръгва. Търси изход за себе си и челядта си. Но корав се оказва хлябът за емигранта.

В тази част на романа Бойка Асиова е направила дисекция на онова напреднало икономически общество, което примамва прокудените от дом и родина. С вещината на даровит разказвач, тя ни запознава с годините на Голямата депресия, на профсъюзните борби, на класовото разслоение в Америка. Бойка умее да въвлича читателя в най-неочаквани преживявания, като не го оставя нито безразличен, нито неинформиран.

Дните и нощите в романа се сливат ведно. И за тези, които заминават, и за другите, които остават. Завърта ги въртопът на историческите събития. Но въпреки всичко Асиова не се разделя с красивата природа и насладата от миговете сред нея.

Дарена с умението да вижда тази красота, тя с любов ни описва горите, планините, реките, та и читателят да ги види през нейните очи. Да чуе птиците. Лятно време да е под сенките на бориките, а зимно - да е нагазил до пояс в снега.

Бяло, черно, шарено. Черга, тъкана от изкусна майсторка, навита на кросното, само чака да я развием. Да видим чудните й багри. Всяка багра с посланието си!

Няколко са местата в книгата, в които прозвучава народната песен, дошла от най-дълбокото в душата на героите, без съмнение и на авторката. Какви песни
са това! Чисти послания, несметни богатства, скътани в духовните недра на нацията ни, за които все по-рядко се сещаме.

Бойка ни превежда през цели епохи, докато в края на романа ни изправя изненадващо пред пропаст, а в нея са сухите данни от архивите. Дошъл е ред на историята да прегази Европа.

И тя я прегазва, но прегазва и нас, защото Бойка Асиова изневиделица ни предлага своето “Документално”! Косите ти настръхват, докато четеш документите със зловещите им факти, събрани и проучени от авторката.

Смълчаваш се пред тях в потрес.

Направо с брадвата сече Бойка. Никого не щади. За да се знае и помни, че “Вълчицата излиза привечер”, и когато дойде сторва курбан най-милото - децата!