Ирена Панкева

Мен ме измъчва красотата!
О, докога! О, докога!

Така възкликва Павел Матев в едно свое стихотворение. Струва ми се, че подобно „измъчване” е твърде необходимо всекиму - най-малкото, за да поддържаме в равновесие душевната си хармония! Обичам го това вътрешно горене в огъня на поезията, особено когато огънят гори и не догаря, за да бъде светлина!

В този смисъл съприкосновението с нова поетична книга е докосване до небивал до момента свят, колкото реален и осъществен (защото държиш книгата в ръцете си), толкова и имагинерен, и мечтан (заради написаното).

Това мое усещане се затвърди още повече, след като прочетох първата стихосбирка на Юлия Дивизиева: „Полутон, полусянка”. Близка ми е фолклорно - етнографската й метафоричност („Притча”, „Забрава”) с цялата й прилежаща флора (боровете в синята гора, бръшлянът, еньовчето и самакитката под „зебло от сенки на папрати речни”) и фауна (щъркели, лястовици, врани и паяци в сребристи петолиния).

Спомних си нещо, което казах някога: сянката на липата е тъждествено равна на точното място, където те чакам… Възможно е да съм чакала именно светулките в липата на поезията на Юлия - истинско предизвикателство и съпричастие са възможността и свободата да изживееш себе си като частица от такъв поетичен свят! Както твърди поетесата, свободата е стръв и страдание.

Тя те води по чужди следи,
нагодил си обувките -
чакат извървени от едни,
а от други незапочнати пътища.

(„Над Ню Йорк небето не гасне”)

Някак съвсем естествено се нагодих на нейната естетическа честота, тръгнах и извървях шарения път, по който ме поведоха стиховете - емоционална палитра от ярки багри и нюанси на настроенията, темите и мотивите.

Посетих пренебрегвани от мен топоси, като Кий Уест например, за да разбера колко много имам да наваксвам по отношение на Хемингуей; успях да „пребивавам” в бленуваната години наред екзотика на Африка; във времето на Ханчев и Париж ме върна неспиращият дъжд. Отивайки малко по на север, мислех си, по пътя на червеното лале (задаващо пулс на хилядите бели) ще попадна в приказка!

И то не коя да е, а „Цветята на малката Ида”! Там, където цветовете на лалетата, налети от слънцето, са чаши за кафе на феи. Едва ли същото е мислел и Иван, прелетял до царството на лалетата като един Балкански Нилс Холгерсон, за да се превърне заедно с Нилсен в палач на красотата! Поантата е неочаквана, но не и нелогична:

Полето винаги е храм -
олтарът често е сергия.

Тези метафори асоциативно ме отпратиха към Христовите ценности и Четвероевангелието:

И влезе Иисус в Божия храм, изпъди всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите и пейките на гълъбопродавците, и казваше им: писано е: “домът Ми дом за молитва ще се нарече”, а вие го направихте разбойнишки вертеп. (Матей, 21:12-13)

От друга страна, когато родината е просто територия и старчески дом „Огнище” - клада, обричаща земята ни да се превърне в бунище и мочурище, а старците, седнали на кръстопътя за отвъдното, не губят кураж само заради банкнотите, изпратени от децата им в чужбина („Осиновители”) - гурбетчийската тема в днешно време е колкото жестока, толкова актуална и приемлива.

Непоносима е ежедневната драма: вместо в бляскава зала, момиченце свири на цигулка в градски подлез - работи за хляба („Толкова малко”); умората е неизбежна и по трънливия път на горските хубавици - берачките („Звоници и пелин”).

Ритъмът на книгата - на места ускорен и забързан, другаде - по-бавен и задъхан, в никакъв случай не е монотонен (от значение е редуването на класически стих с вер либр). Драматизмът сякаш се приглушава с „Мъдростта на змията”:

Обичам те, Живот!
И змийската отрова ти обичам,
и браното по изгрев сипейче,
и вълчата трева, и ябълката дива - припекна.
Във всичките ти измерения надничам…

Още повече, че животът е стар факир, който не пропуска да извади цвете от ръкава си („Внезапни люляци”)!

Въобще за „Полутон, полусянка” са характерни опозициите минало - сегашно, спомен - настояще, както и бинарността: радост с нерадост пресуквам, / кълбо багрена прежда („Притча”).

Във времепространството на стихосбирката лирическата пътека лъкатуши от екзистенциални състояния на самота и тревога до колоритна апология на радостта и светлината.

Съществени и значими в обектива на негатива са светлите кадри на жената майка, на отминалото детство - собственото и на децата („Светулки в липата”, „Негатив”, „Здравец”, „Затворени очи”), на жената любима:

Метаморфоза си на любовта ми -
с червена рокля в синята зора.
И друг цветът й би могъл да бъде,
но като нея ти, едва ли би могла.

(„Монолог на поета, който изгуби от поглед червената лодка”)

В душата с ангел - бял крин (символ и на Богородица), изпитанията на рогатия леко се преодоляват. Особено, когато прогнозата за времето е светлосиня!

Дори дъждът е вдъхновяващ със своята соната. Може би заради това „Пианист” звучи като предистория на емблематичните Янко-Димови стихове:

И на люлякова нощ ще замирише,
и ще се облеят в трепетни лъчи
черното пиано с белите клавиши,
бялото момиче с черните очи.

(„Пианистката”, Я. Димов)

Не знам дали момичето, изгарящо от лято и с очи, блестящи от смях, свири на пиано, но със сигурност е художник в поезията. Словесният рисунък е в цветовата гама на Рьорих, но по-мек, като у Моне.

Поетичните витражи буквално искрят и преливат, взели цвят от пъстрото на дъгата, от видимия и сърдечния спектър на българщината. Заедно с „Радичкови врабчета в парка „Заимов” за финал, за мен „Полутон, полусянка” е една поетична Laterna Magika - неусетно те омагьосва и омотава с копринените си паяжинени нишки, и излизане от този свят няма!

Така, както и от „Кукувича прежда”, но - това е друга тема! Друга тема и нова среща - с белетристиката на Юлия Дивизиева.