ЗАДУШНИЦА
Из „Песни на българката”
ЗАДУШНИЦА
Небето е синьо и дълбоко,
пред него чудни ангелски очи
надничат, сякаш и сърцата кротко
смиряват с свойте галени лъчи.
А на земята бисерна росица -
изплакала на майките скръбта,
роси тревата, дето вощеница
догаря бавно, бавно над пръстта.
Там мъничка и като сянка бледа
със черна кърпа жалостна жена,
главата си безпомощно привела,
над чужда пръст ридае за сина си.
И вплита си ръцете костеливи,
обгръща гроба, както в сетний час
трупът студен на свойта рожба мила
в прегръдките си крила би в несвяст.
И кървавите рани би измила
тя с майчини целувки и сълзи,
най-нежни думи кротко би мълвила
дано сърцето ледно съживи…
И стене, стене майка мъченица,
над чужди гроб изплаква си скръбта,
а от небето бисерна росица
с майчини сълзи облива вред пръстта.
ПИСМО
Последното писмо ми носеше утеха -
душата си той в него нежно бе излял
и три пъти го жадно, жадно четох,
но свиваше сърцето ми печал.
И да пропъдя черната си мисъл
запалих пред разпятието на Христа
кандилото и в горестна молитва
за него аз се молих от душа.
Но стори ми се, над Христа лъчите
затрепкаха в запалени свещи.
Предчувствие прониза ми гърдите
и бликнаха в очите ми сълзи.
Но не смириха мойта скръб сълзите
и в безутеха дълго аз ридах,
че може би забравен в равнините -
той в този час всред кърви е лежал.
И може би в предсмъртната си мъка
е шепнал той последната молба,
и тайните му думи на разлъка
едничка е подслушвала нощта.
Писмото му аз четох жадно, жадно -
последните му галени слова.
О, Боже, закрили трупът му хладен
в прегръдките на вражеска земя!
ЗИМНА ПРИКАЗКА
1.
Развилня се зима страховита,
кърши дървесата из градините,
като гладен хищник тя връхлита
да навлезе вкъщи през комините.
Блъсне се като ранена птица
със прекършени крила в прозорците,
ту затропа тихичко по портите
като късен пътник по тъмница.
А децата, сгушени във къта,
слушат приказката за царкинята,
дето нощем в всяка бедна къща
влизала е тайно през комините.
И дарила клетите дечица
с топли грешки, хранила е всичките,
като малка галена сетрица,
а над нея греяли звездичките.
И децата слушат прибледняли…
зимата вилнее край стоборите
и нарежда как сираци жали
бащин дух, бездомен из просторите.
2.
Вън буря вий, снегът се сипе, сипе,
чуй, сякаш някой тъжна песен пей!
Край огъня старица в скръб превита
сираче малко в скута си люлей.
Тя пей - нарежда: някъде далече
живял е нявга странник чудно благ
и слизал в равнината всяка вечер
и вред обхождал: хижа и палат.
На бедните дарил той хляб и дрехи,
недъзите на болните церил,
на клетите сираци за утеха
предричал им неземни добрини.
Пей старата, а бликат й сълзите.
Във скута й детето кротко спи.
Вън буря вей, снегът се сипе, сипе
и никъде пътечка не личи.
——————————
сп. „Хиперион”, г. 10, кн. 1-2, 1931 г.
