Николай Дялков

ПОД СТРЯХАТА НА КРОТКАТА МИ НЕЖНОСТ

Реди октомври златните си дюли
под стряхата на кротката ми нежност.
И тиха поморийска нощ от юли
в килера на душата ми подрежда.

А тя е наша. Люшват я вълните
и кеят е огромен свят за двама.
Прелита само чайка над скалите.
И няма никой друг в света ни. Няма!

И къпя я във виното му младо -
октомври обръч кани се да къса.
Фучи като парясано торнадо
и лятото ми гони - тъй нахъсан.

А лятото си има свое име,
което там измислихме му с тебе.
И чувам как ми викаш: - Намери ме!
Но вятър свири в есенния гребен.

Октомври сваля светлите завеси
и кичи тюркоазени пердета.
Къде си, поморийска нощ? Къде си?
Днес бризът ти из мене още шета.

ЕНЬОВДЕНСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Ще скъсам със сила, със зъби и нокти
мъглявата риза, обвила сърцето ти
И в нова, прозрачна и слънчева рокля
ще бъдеш, а то тихо в тебе ще свети.
И няма в поръбена, тясна пътека
по стръмния рид да те тласка съдбата ти.
Ще чувстваш душата си ведра и лека.
Ще бъдеш жената - до днес непозната.
Ще слизат щурци, пеперуди и птички -
от твоята тиха любов да си вземат.
А ти разгадай ме! И кротко, пред всички
пусни ме във тази щастлива поема.
Иди днес в росата, сбери китка билки.
Аз вече те чакам - с най-бялата риза.
Бъди самодива! Бъди стих на Рилке,
че слънцето своя кравай вън наниза…

ДЪЖДОВНА ЛЮБОВ

Всяка капчица дъжд е мотив за обичане.
А сърцата ни сгушват се в този мотив.
И в дъждовни мечти след сърцата си тичаме.
Може би затова и дъждът е красив.

Тези капчици дъжд са душите на птиците.
А земята гнездо е - за птичи души.
Постоят те на нея, па литнат по жиците -
сякаш някой безумец гнездото руши.

Всяка капчица дъжд и тъга е - по спомени.
А капчукът - мерило за нечий живот.
Всъщност, капките дъжд са съвсем незадомени -
нямат къща с прозорец. Ни покрив, ни свод.

Но вали си дъждът. Ние сякаш сме смахнати -
аз стоя и броя всяка капчица дъжд.
А до мене пък мокра до кости, ще ахнеш ти,
щом откриеш, че аз съм дъждовният мъж,

който среща в дъжда и душите на птиците,
и мотив за любов, и ранимо сърце.
Не предричат любов под дъжда синоптиците,
но поспри срещу мен и подай ми ръце!

РЕКС

Простреляха го в час среднощен.
Отекна гръм като плесница.
А той им вардеше кокошките
от изгладнялата лисица.

Не можели да спят в неделя
от лая му - така твърдяха.
И някой тайно го простреля.
И кучетата подивяха.

И виеха като чакали
в един, в нощта срещу неделя.
И казват, даже го познали -
той идвал пак. Дори прострелян.

Така във будните недели
в един, среднощ просъсква вятър -
завива всичко на къдели
и спира някъде в нивята.

И само кучетата вият
до сутринта, след туй, в неделя.
Разправят, вдън земя се криел
пък оня, дето го простреля.