Юлия Дивизиева

КАДЪР

В един часа на обяд термометърът на общината показваше трийсет и шест градуса. Трябваше да премина през нажеженото кръстовище, за да стигна до монтажната на “Екран”. Отсреща сенките на парка съблазнително тъмнееха. Само двайсетина крачки ме деляха от хладината им. Светофарът мигна с избеляло зелено око и аз се гмурнах смело в уличната пещ.
Първо видях децата, които се пръскаха с вода от две пластмасови туби. Малките дяволчета се забавляваха истински. Завидях им. Едната туба, почти празна, се изтърколи в тревата. Те се спъваха в нея, подритваха я, едното падна в разкаляното петно до дънера на старото дърво и изпадна във възторг. Тогава съзрях възрастния мъж, опрял гръб на ствола му, бе слял с него. Кадърът, който присветна в очите ми беше сюрреалистичен. Може би това беше точно онзи, двайсет и пети* кадър, който добрите режисьори вечно търсеха!
Човекът беше обгърнал дървото, само че зад гърба си, изпъвайки докрай ръце.
Странник. С вехти, но чисти дрехи. Панталоните му бяха от мек памучен плат, стигащи едва до кокалчетата над глезените. Обувките му, подпетени стояха отстрани. Ризата му - избеляла, на райе. Върху нея беше сложил елек от син док, а на главата си имаше шапка с увиснала периферия.
Той като че ли не забелязваше децата, а струва ми се, че и те него. Е, само аз ли виждах този кадър, в който имаше възрастен човек, деца, дърво и туби с вода!
Отдръпнах се в алеята на по-плътна сянка. Мъжът, опрял гръб на дървото, видимо черпеше сили от него. Зареяният му поглед излъчваше светлина като очите на светците от иконите. Вдишваше и издишваше равномерно. Това занимание го бе откъснало от реалността. Децата се смееха и продължаваха да се пръскат с водата от другата туба. Вероятно той я беше донесъл от минералната баня…
Въздухът не трепваше, листата на стария ясен също. Човекът, отдаден на унеса си, медитираше. Гледах ги, не ми се тръгваше. Само децата се движеха в живата картина, другото беше нереалност! В същия миг едното дете изпусна тубата с вода в босите крака на човека. Тя забълбука към дървото, и те се разбягаха с писъци. В корените се образува локва, която бързо започна да се смалява. Но преди да се стопи напълно, отнякъде безшумно долетяха гълъби. Те гукаха и пиеха. Гукаха и се къпеха. Чак тогава мъжът се “завърна” и по лицето му се разля блага усмивка, също като водата.
Той отдавна нямаше кого да прегръща…, останало му бе дървото! А то, поело живителната глътка най-изненадващо прошумя, и като че въздъхна.
Нищо друго не беше трепнало, само ясенът и сърцето ми.

—————–
*Прийом в киното. Двайсет и петият кадър е идеята, че подсъзнанието регистрира неща, които съзнанието не забелязва.

ПА ДЕ ДЬО

Притисната от обстоятелствата, Марена обяви апартамента си за продажба. Наследила го бе от родителите си. Той се намираше в центъра на града. В него имаше повече книги, картини и история, отколкото вещи, ако не броим виенския салонен бюфет и още няколко малки етажерки и масички от началото на миналия век. Жилището отдавна беше за ремонт. Овехтелите и посърнали пердетата, покривки и килими бяха придобили особения бозав цвят на забвението. Марена не можеше да си позволи подобрения и обновяване със заплатата си на изкуствовед. А откакто дъщеря й се изнесе, съвсем се обезсърчи да прави промени в интериора. Единственото нещо, което искаше, бе да го продаде, за да се отърве от спомените, от вещите, от всичко, което я връщаше в годините, когато беше щастлива. Имаше и друга причина за продажбата - Топлофикация. Ако не платеше задълженията си към монополиста в срок, щеше да си навлече големи неприятности.
Тя продаде апартамента на младо семейство, което чакаше дете, и това я накара да се почувства добре. Щеше да има живот в него!
Наложи й се спешно да потърси дом за себе си.
Днес имаше среща пред малък жилищен блок. Там я чакаше около петдесетгодишен мъж - сдържано любезен.
Качиха се до четвъртия етаж по стълбище. Асансьор нямаше. Марена мислено негодуваше. Но когато влезе вътре, душата й се отпусна. На южната стена имаше голям прозорец, чиято рамка от край до край бе изпълнена със силуета на Витоша. Жилището, колкото шепа, бе побрало всичко необходимо.
- Защо го продавате? - обърна се Марена към мъжа.
- На майка ми е. Не може вече да изкачва четирите етажа.
- Много ми харесва. Аз не съм гледала кой знае колко апартаменти, но този ми допада. Не си представях, че ще живея в ателие, но защо пък не!? Майка ви трябва да е човек - артист, по всичко личи. - не спираше да говори Марена, докато разглеждаше наоколо.
- Да, балерина е. Това беше последната й мечта - да живее в ателие, което да й напомня годините, прекарани в Париж. И тя успя да я осъществи. Живя тук седем години.
- Париж ли!? Аз заминавам за Париж след два дена, какво съвпадение!
Марена се бе вгледала в едно красиво столче до леглото. То беше с особена форма. Линията му й напомни за Гауди. Но тя не можа да определи точно какъв стил е. Не бе нито детско, нито за възрастен. Цветът му също беше уникален - електриково млечнозелен.
- Купувам го.
- Столчето ли? - проследил погледа й, попита мъжът - Трябва да попитам майка ми, дали би искала да се раздели с него, скъп спомен й е от парижкия период.
- Не, апартамента… и ако може и столчето!
- Помислете си, пък тогава решавайте.
- Няма какво да мисля. Тук се чувствам добре. - отговори категорично тя. - Веднага щом се върна от командировката ще направим сделката, нали можете да ме изчакате?
Беше последният й ден в Париж. Тя не пожела да отиде с колегите си на дневно представление в Мулен Руж. Предпочете да се разходи по уличките на Монмартър. Вървеше безцелно. Заглеждаше се в хората, насядали пред кафенетата, във витрините, в художниците, които бяха разпънали стативите си на тротоарите и рисуваха парижките си мечти.
На един ъгъл спря пред антикварен магазин. Африкански фигури от колониите привлякоха погледа й и тя хлътна в сумрака му. Но вместо да тръгне към тях, продължи да се провира напред сред изобилието от предмети. И изведнъж: “О, Боже, същото столче!” - рече си тя и го докосна, за да се увери.
Продавачът се бе изправил вече до нея и любезно я попита с какво може да й бъде полезен.
- Имате добър вкус. - рече той. - Уникална ръчна изработка. В света има само две такива. Реквизит са от спектакъл, игран преди години в Пале Гарние. Оставил го е един господин още по времето, когато баща ми работеше тук. Никой не ме е питал досега за столчето. То има интересна съдба. Ако разполагате с време, ще ви я разкажа.
Марена не само, че имаше време, но и искаше непременно да чуе историята.
- След като представлението било свалено от репертоара на Операта, двете столчетата се озовали в квартирата на солистите от спектакъла. Любовта им била голяма. Били насрочили и дата за сватба. Но в последния момент женихът се отдръпнал. В живота му имало друга жена. Така всичко свършило. Човекът, който оставил столчето, бил съсипан от чувство за вина. Казал, че след раздялата никога повече не е бил щастлив.
Марена слушаше и в същото време се чудеше откъде ще намери достатъчно пари, за да купи столчето. Тя не можеше и не искаше да си тръгне без него. Опита се да звучи спокойно, когато започна да разказва за другото столче:
- Господине, аз зная къде се намира двойникът му. Съвсем скоро го видях в ателието на възрастна балерина. Навярно тя е била влюбената, изоставена преди години.
Продавачът я гледаше изумен. Той се бе докосвал до много съдби покрай вещите, които продаваше, но сега твърденията на тази дама му се струваха малко нереални.
Разбрала, че не звучи убедително, Марена започна отново:
- Вероятно няма да имам достатъчно пари да го купя, но ще помоля колегите си да ми помогнат. Моля Ви, не го продавайте на друг! Ще се върна за него.
Мъжът я гледа няколко мига без да каже нищо. После извади хартия и канап и започна да опакова столчето.
- Сега вече мога да Ви издам тайната му докрай. Заръката на възрастния господин била: “Ако някога се появи човек, който знае нещо за другото столче, подарете му го!”. Не пожелал да вземе нищо за него. Баща ми повече не го видял. И ето че Вие се появихте. Вземете го, Ваше е. Дано да Ви донесе щастие!
Марена не вървеше към хотела, а летеше.
Колегите й се забавляваха със странната покупка за нейна сметка чак до София, но тя не им разказа историята му. Скъта я за себе си.
Сделката за ателието стана веднага след като тя се върна.
Балерината бе представлявана от сина си. След нотариуса той трябваше да предаде на Марена ключовете за жилището. Щяха да се видят направо там.
Чакаше я изненада - столчето, подарък за нея! Но нейната изненада беше несравнима с неговата, защото и тя се появи със същото столче.
Иван беше журналист. С два несполучливи брака. С по една дъщеря от всеки - голяма и малка. Сам беше объркал живота си. Не винеше никого. Бе приел реалността, без големи надежди за предстоящото. Марена имаше разтрогнат брак и дъщеря. Беше живяла с мъжа си само две години. Той ги напусна и замина. Никога не я попита как се справя, но и тя никога не потърси помощта му. Детето виждаше от дъжд на вятър. “Не бил създаден за семеен живот!”
Иван гостуваше често на Марена. Седяха или на кафе, или на бяло вино и си приказваха. Разнищваха годините, останали зад гърба им, но най-много говореха за момичетата си. И така ден след ден.
Тази неделна привечер обаче от два часа говореха само за себе си. Открили, че имат и общи приятели, се чудеха как никога досега не се бяха срещали. Тя мислеше, че за нея всичко отдавна е свършило. Той пък се страхуваше от нови връзки. Оказа се, че душите им не бяха опустошени докрай. В тях все още имаше място за любов, а тя щеше да ги изведе на нов, чист път.
Марена рееше поглед през прозореца, а Иван чертаеше планове за бъдещето.
- Нали съм архитект, това умея да правя най-добре.
Беше се пошегувал, но Марена като че ли не го чу, защото каза нещо съвсем различно:
- Струва ми се, че заприличах на пропукана скала, в чиято пукнатината подава главица малко стръкче. Какво ли ще да е!? - имаше ирония в думите й.
- Дано да е от студоустойчивите видове! - засмя се Иван.
Слънцето се беше нажежило до златно и се спускаше бавно към Витоша. Отблясъците му обагриха меката сребърна нишка, източена над хребета й. И тя пламна.
Двамата седяха в полуздрачното ателие, обгърнати от невидимото покривало на еднаквите си мечти. Точно толкова еднакви, колкото двете електриково зелени столчета.

НА МЯСТО, ДИМИТРЕ

Бях чувала тази реплика неведнъж от хората в странджанското село Бродилово, където прекарвах летата си. Когато някой я изричаше, другите се подсмиваха многозначително. Попитах Стефан - бил е някога горски, имах си приказка с него.
- Какво е това “На място, Димитре!”, дето си го подмятате?
Той се усмихна и ми рече:
- Ще ти го разкажа, пък ти съди какво е! - и продължи - Съборът преминавал. На мегдана започнали да се събират хора, които цял ден били яли и пили. Сега, лениви и натежали, се подпирали по дуварите околовръст. Приказвали си и чакали младите да извият хорото.
От уличките се стичали моми и ергени. Весели, шумни - подканяли гайдаря да започва.
Той нагласил гайдата, издул меха, проверил ручилото и подкарал кръшно странджанско хоро. Младите се хванали един за друг - за коланите. Всеки гледал да се нареди до избраника си. Само Георги изостанал. Нямал си мома.
Накарали го да води хорото. До него се случила хубавата Неда, тази, на която мъжът й от година време вече бил на гурбет.
Посегнала тя към колана му, но той бил бедно момче, нямал си колан та невестата се хванала за джоба му.
Извило се хорото. Тропали здраво момците, а момите игриво подвиквали. Радост било да ги гледаш!
Гайдарят засвирил по-бързо. Неда прихванала още по-здраво Георги. Но джобът му бил излинял и ръката на булката хлътнала в него. Кръвта на Георги кипнала. Едва стигнал до издулия гайдата Димитър, той се провикнал:
- На място, Димитре! Свири, на място! - бил поруменял, с премрежени от сладост очи.
Димитър засвирил силно, ситно, ритмично. Булката не отстъпила на темпото. Страните й пламнали, очите й засвяткали, но тя продължила “из место” - в ритъм. Човещина…
Оттогава хората в нашия край, като стане напечено в някое начинание, с усмивка казват: - На място, Димитре!

ТЕАТЪР БЕЗ ГРИМ

Участието ми във фестивала “Театър без грим” беше в последния ден. Затова не тръгнах с другите.
Трудно се пътуваше до това отдалечено място, наречено от някого “културно средище”. Но на фестивал като на фестивал.
Пристигнах към четири следобед. Автобусът ме остави в началото на градчето и продължи по пътя си. Шофьорът ми бе показал накъде да вървя.
Слънцето грееше ласкаво. Ветрецът, идващ от полето, ме застигаше и прегръщаше. Птици и мушици танцуваха в копринения въздух. Пееха, жужаха. Лястовици цвъртяха и весело се стрелкаха над главата ми. Поляните покрай пътя трептяха, обсипани с цветове. Маково, синьо, жълто, лилаво. А бялото на камбанките, като че ли звънеше насред смарагдовозелената трева. Къщите се бяха изпокрили в кипналата зеленина. Юни! Удивителните искрящи багри на юни!
Седнах на пейката пред магазина на площада. Надписът му осведомяваше, че е и кафене, и кръчма. Бях замаяна от толкова красота и аромати.
Никой не се мяркаше наоколо. “Сигурно всички са в читалището.” - помислих и станах.
Направих само две крачки, не влязох, а надникнах в сумрака на кафенето. И в него нямаше никой. Когато се обърнах, на пейката се бе настанила млада жена. Дрехите й, мърляви и раздърпани, висяха на етажи. Встрани, на единствената маса, бе седнала друга жена, захлупила лицето си отгоре й. Не бях ги чула да приближават. Бяха изникнали от нищото. Чантата ми я нямаше.
- Къде е чантата ми!?
- Ооо, я чупката! - рече ми тази, която беше по-близо до мен.
Малко е да се каже, че думите й ме шокираха.
- Веднага ми върнете чантата! - ядосана, почти изкрещях.
Жената се засмя нахално. Обзе ме паника. Инстинктът да се хвана за нещо спасително, заработи. Огледах се. На перваза на прозореца кошничка с разноцветни щипки хвана погледа ми. “Същите цветове като на полето!” - бързо прогоних нелепата неканена мисъл и се приближих до другата жена, която все още не бе открила лицето си.
Зад гърба й имаше парапет, а зад него пет-шест стъпала. Те водеха надолу към двор с дървена барака, вероятно склад. По покрива му бяха разпилени чанти. Стари и нови. Моята също се мъдреше там.
- Ще се обадя в полицията! - рекох, но репликата ми се оказа излишна, нямах телефон.
Жената от масата бавно се надигна, прекатурвайки стола си. Беше облякла потник, навярно за да се виждат яките й татуирани ръце. Заплашително изтегли ръката си в юмрук и я навря в очите ми. По свитите й пръсти имаше татуирани букви, от които успях да видя - “ИВА…” съвсем отблизо. Представих си проекцията на цялото име върху лицето си и заотстъпвах назад. Тогава се появи трета, по-възрастна жена - тънка и жилава. Същинска върлина. Започна да крещи на двете, все едно че мен ме нямаше. Забравих за чантата и бързо влязох в магазина. Продавачката, чула разправията, се показа от вътрешността му, хвана ме за ръката и безмълвно ме задърпа по някакво тъмно стълбище. Там миришеше на бакалски стоки. Метална врата ни изведе на двора, който бях видяла преди малко отгоре. Той бе заграден с висока ограда. Около нея имаше натрупани каси, кашони и други непотребни вещи. Все още чувахме крясъците на жените. Не разбирах какво става.
Нещо друсна тежко в кашоните. Миг по-късно изтрещяха и касите. Двете млади жени се гърчеха на земята само на няколко метра от нас. Падналата в касите беше окървавена. Върлинестата гледаше отгоре, подпряна на парапета. Забравих да задавам въпроси. Стоях безмълвна и ужасена.
- Майка им!… Тук мъжете са кът. Жените са за всичко - рече продавачката. - Как не им омръзна на тия двете!? Сега вече можеш да тръгваш. Страшното мина. Иди горе и си вземи вещите. Ще ти ги даде.
И наистина, майката ме чакаше, седнала до масата, а пред нея - моите неща без чантата. Тя си беше на покрива.
Взех една торбичка от магазинерката, прибрах всичко и преди да се отправя към читалището рекох:
- Елате довечера, да погледате, аз съм от фестивала… - това май прозвуча като благодарност.
- Не ми трябва на мене театро, - отвърна жената - имам си! - махна с ръка и извика:
- Маре, я донеси една мента!
Цялото очарование от цветовете на юни беше отишло по дяволите. Само щипките в кошничката все така закачливо пъстрееха…
Обърнах се и тръгнах бавно през площада.
Часът на представлението за закриване на фестивала “Театър без грим” наближаваше.

“Колко ли струва моят измислен театър до този - истинския!?”.

МЪГЛАТА

От всички посоки към площада прииждаше мъгла на талази. Не бързаше. Стъпваше господарски - нашироко. Обхващаше къщите и изтикваше малкото останала светлина. Мъглата умееше да си прави шеги, с когото и където завърне. Създаваше нереалност насред съвсем обикновени и реални неща.
Хората не вървяха в мъглата, а плуваха. Появяваха се, изчезваха, пак се появяваха. И както някой говореше с някого, така изречението му увисваше във въздуха и думите му се загубваха заедно с него из лепкавата същност на мъглата.
Само който е живял около Дунава, знае за каква мъгла става дума. Мъгла - магия. Тази магия бе превърнала в необикновени скромните обитатели на градчето.
Ето го - бай Райко! Изплува от мъглата! На младини бе пътувал из Европа - шарена персона, доколкото можеше да се види шаренията му в тази сива тепавица.
Той продаваше лотарийни билети - късчета надежда! Винаги носеше тиролски костюм, само че в шотландско каре - измислен от него “стил”. И зиме, и лете панталоните му бяха под коленете - седем-осми, стегнати с катарами. От тях излизаха рипсени чорапи и подобаващи обувки.
Кочо е друг обитател на мъглата - циганин. Не беше “самичък”, горкият! Помагаше тук-там и така преживяваше. Децата тичаха след него, дразнеха го, той се ядосваше и ги гонеше - олелията им обикаляше мъгливите улици - често краят й застъпваше началото, и го сдъвкваше като скорпион.
Ами Чупи-Купи! Продавачът на съдове - “Стъклария и порцелан”. Че кой не чупи! Особено в тази мъгла, и хайде при Чупи-Купи! Никой вече не се сещаше за истинското му име. А той добре си преживяваше покрай несръчните си съграждани.
Ето го и Пешо Фотото! Не минаваше събитие в градчето без него. Сватби, погребения, другарски срещи. Но най-важни бяха снимките, които правеше за паспорт. В тази мъгла, ако хората нямаха паспорти, съвсем щеше да се обърка работата. Нищо че човекът от снимката трудно се разпознаваше. Това не беше от значение - “Документът е важен!” - така казваше Пешо Фотото. - “Без документ, ти просто не съществуваш! Да знаете, че паспортите ги е измислил някой, дето се е родил в мъгла!”.
Дойде ред и на двете “дами” - Геройка и Шана!
В градчето имаше военно поделение. Но тъй като войниците бяха далече от голямото началство, режимът им бе леко халтав. Та им се намираше много време да обръщат внимание на “дамите”.
Рядко се случваше командирът им да ги юрне в посока - близкото възвишение. Вече го бяха “превзели”, а и на него никак не му се бродеше по чукарите в тая мъгла. Още повече, че по това време на годината той слагаше зелето - една много “деликатна работа”.
Не беше ясно защо точно тук имаше военно поделение, и когато се видя, че мъглата взе да поглъща войниците и те започнаха да се губят, го закриха. С него си заминаха и “дамите”.
Много обичах мъглата. И как не! Тръгнеш от вкъщи и хоп, след двайсет метра следите ти се изгубват. Гледаш къщите, магазините, а те плуват - носят се, и като че ли всеки път са на различно място.
От мъглата изскача и Цветко. Той винаги бута колело. Но от известно време носи и “брадве”. Ами има човекът две дъщери и в тая мъгла не се знае какво ще им щукне в главите. Та той си отваря очите на четири - пази честта им, а пък “брадвето” му е “за всеки случай”.
Току до градската градина е седнала баба Калиопа. Пак е дотътрала дървената количка, пълна с лимонада - жълта и червена. Шишетата са от онези с топчетата. Пиеш лимонадата направо там, при нея, защото шишето й трябва, за да го напълни отново. В тая мъгла не е много за лимонада, но като няма друго…
После си купуваш слънчоглед от баба Велика, и си ръсиш на воля шлюпките, няма кой да те види! Да, пред кметството има табелка - “Не плюйте по тротоарите - те са ваши”, но нали е мъгла… Абе, как може един тротоар да е наш, но това е друга тема!
В мъглата се дочува дрънчане като от впряг. Но не е - всички знаят, че това е Васко Пагона. Бивш цигулар, мръднал, милият, след побой. Оттогава ходи все с шинел. А дрънчането идваше от алуминиевите съдинки, които висяха на връв през рамото му. Носеше ги, защото не се знаеше в кой момент ще го “мобилизират”.
За другите обитатели какво да ви разказвам - хора живеещи в мъгла. За всеки, който се беше измъкнал от градчето, останалите казваха, не без завист - “Хвана мъглата… - и продължаваха, клатейки глави - Ама ще си говорим после, то всеки може така, я остани тук да живееш, да те видим!”.
Много години минаха и на мъглата взе да й омръзва в това градче. Особено като изпрати и последните по-колоритни обитатели в мъгливите гробища - нямаше кого повече да омъглява.
Един ден събра вълмата си, колкото можа и с припълзяване тръгна към столицата. Дочула беше, че там има много шарен народ. И нали си е любопитна, рече сама да провери. А и друго имаше наум, - бяха й казали, че децата заминават. - “Как така заминават! Къде заминават?” - питаше се мъглата, докато сама не се увери. И реши да сложи край на тази неразбория.
Обходи града, но не видя нищо интересно. Накрая стигна до летището - Терминал - 2. А там - народ, народ! И всички тръгнали нанякъде.
- Брей! - рече си мъглата - Аз за какво съм тук?
И веднага легна ниско над Софийското поле. Разпръсна поли, фусти и пещемали, разхвърля кълбетата си, и покри всичко наоколо. Заприлича на огромна квачка, в полога на полето. Даже врабчетата се видяха в чудо - не можеха да летят, взеха да се блъскат едно в друго, и се изпокриха.

Протегна се мъглата и рече:
- Ха сега, летете, да ви видя!
Летете, ама нито един самолет не можа да излети. И ето вече години всички се лутат из мъглата. Щурат се нагоре-надолу, не могат да летят, а не могат да намерят и обратния път към домовете си. Чакат мъглата да се вдигне. А тя така удобно се е настанила тука!
Сега причаква шарения свят. Мине ли някой покрай нея, тутакси го омотава в прегръдката си. Вярва, че омотаният човек не помни накъде е тръгнал - “Все му е мъгла”.

А шарен свят, колкото щеш!

БЕЗ ЧАДЪР

Валеше ситен студен дъжд. Чадърите плуваха по тротоара. Все едно не вървяха хората, а самите чадъри. И защото внимаваха да не се закачат при разминаване, единият се вдигаше по-високо, като че поздравяваше другия. По гърбовете им блещукаха диамантени капки. Имаше нещо церемониално в похода на разноцветните чадъри.
Искра не забелязваше нищо от тази красота. Тя нямаше чадър. Провираше се между чуждите с отнесен поглед.
Преди време непременно щеше да се оглежда във витрините, дори и при такъв дъжд. Обичаше да го прави и никога не пропускаше. Но сега не й беше нито до витрини, нито до хорски очи. Предпочиташе да не я забелязват. Само така успяваше да понесе живота. “Какъв живот! Още когато съм се родила са предопределили съдбата ми с това “Искра” - миг блясък и после какво!? После - сажди.” Не за пръв път я терзаеха подобни мисли.
Всеки ден правеше обиколка на квартала. Понякога с усилие, но не се отказваше. Първо минаваше по “Шишман”, после по “Графа”, през “Славейков” и обратно до градинката на “Седмочисленици”. Ако беше хубаво времето, сядаше на някоя пейка. Не говореше с никого. Не очакваше нищо да й се случи. Поседяваше и тръгваше отново. Пак пресичаше улицата и през малките “Пет кьошета” се прибираше в мрачния си партерен апартамент.
Днес разходката й беше особено тягостна. Стана й студено с шлифера. Салфетките, които бе подложила в обувките си, отдавна бяха мокри и краката й подгизнаха. Чорапогащите й се смъкваха, ластикът им се бе охлабил от много носене. Едната презрамка на сутиена й хваната с безопасна игла, непрекъснато падаше и когато Искра се опитваше да я намести, капки дъжд се стичаха по врата й и я смразяваха още повече. Косата й се спускаше на мокри кичури по раменете, но въпреки всичко тя вървеше бавно. Приличаше на механична кукла, чиято пружина скоро или щеше да се скъса, или да се развие докрай. И тя щеше да спре ей така, посред улицата. Толкова бе дистанцирана от околния свят, че ако някой я наблюдаваше би си помислил, че тази жена не е съвсем с акъла си.
Нищо подобно. Акълът й си беше на място. Само дето животът я бе изиграл. Убедена беше, че точно това се е случило с нея.
Искра Харизанова, която преди време всички познаваха от кориците на модните списания и календарите на БГА “Балкан”, вече сама не можеше да се познае. За нея тогава се съревноваваха най-видните мъже на столицата. Беше една от желаните жени, а днес!? Нищета и самота. Първа дойде нищетата, после и самотата. Тя беше като зло куче, но Искра я повика и успя да я опитоми. Заживя с нея. Бе й прилепнала като ръкавица.
На четирийсет и пет се пенсионира. Днес скромната й пенсия не стигаше за нищо. Една година преди това се бе развела. Върна се към професията си на журналист. Стана репортер в БНТ. Нищо друго не можаха да й предложат. На нейните години - репортер! Тя, която беше създадена за екран, сега щеше да “гони оня дето духа”. Беше й обидно, но нямаше накъде. Бързо повехна и от предишния й блясък не остана нищо. Занемари се. Пушеше и пиеше наравно с мъжете. Острият й език не прощаваше никому. След един скандал я уволниха.
В изминалите години всичките й дрехи овехтяха, съсипани от носене и пране. Купуваше си по нещо от втора употреба, но само в краен случай. Мразеше тези магазини, заради миризмата им. А днес трябваше да иде точно в такъв магазин. Беше отделила малка сума с много лишения. Щеше да си търси бельо в купчините с парцали. Така им казваше Искра и мазохистично ровеше в тях. “Докъде го докарах!”
- Искра!? - почти извика високият мъж, застанал на пътя й.
Тя вдигна гневен поглед - “Кой пък ме позна!?”
Не можа да каже и дума повече, защото насреща й стоеше Петър.
Елегантен, уверен, строен, красив - самият Петър! Не беше го виждала от последния курс на Университета. “Точно сега ли трябваше да те срещна!” - и колкото беше смазана, се смаза още повече. Преглътна на сухо няколко пъти, преди да успее да изрече:
- Петре, каква изненада!
Той я хвана за ръката и я подслони под чадъра си.
- Вир-вода си, защо си тръгнала така! Да идем отсреща, да се постоплим, бързаш ли? - и посочи към ъгъла.
Петър говореше без да спира, развълнуван, че я вижда. Тя се остави да я води. Нямаше сили да се противи. Една единствената мисъл я занимаваше, как да скрие бримката на чорапа си, която предателски пълзеше от глезена на левия й крак нагоре.
- Време да искаш от мене. Имам в изобилие, чак не зная какво да го правя.
И двамата прекосиха улицата със сребристия чадър над главите си.
Докато Петър говореше с момичето на бара, тя успя да го огледа. От него лъхаше не само на скъп парфюм, но и на успех. А той дали я беше преценил, никой не можеше да каже, защото по нищо не личеше, че видът й му бе направил впечатление.
- Казвай къде потъна! Следях всичко, което правеше, но преди десетина години те изгубих от поглед. Помислих, че си заминала. Чак тогава успях да се отърся от мисълта за теб и да продължа. Колко бях влюбен! Ти разби сърцето ми, но вече не ти се сърдя, не ме гледай така, вярно е! Сега съм добре и се радвам, че те виждам. Кажи, защо си тръгна тогава? Аз ли бях виновен?
- Петре, засипваш ме с въпроси. Съжалявам за тогава. Ще бъда откровена, щом искаш да знаеш: - и тя продължи с равен тон. - Когато си тръгнах не мислех как се ще чувстваш, защото летях в облаците. Питах се, какво ли може да ми предложи той, който няма нищо - една гола любов ли!? Не ме прекъсвай, глупачка съм била, зная. Манекенството ме бе разглезило. Бях харесвана и ухажвана. Помниш ли, че ми казваше да не се захващам с тази работа. Но тя ми даваше всичко, за което едно момиче можеше да мечтае. Така си мислех, каква заблуда! Сигурно тогава някъде започнах да губя себе си. После станах “правителствена” снаха. След това започнах работа като стюардеса. Обикалях света. Непрекъснато отсъствах и това съсипа брака ми. И двамата с мъжа ми имахме вина, затова се разделихме без скандали. Често се сещах за теб в онзи период, но вече беше твърде късно да те търся. А и бях сигурна, че не си ми простил. Аз самата не можех да го направя. Но ето те сега, изникна изведнъж с този твой чадър, - въздъхна и продължи - не зная да се радвам ли, че те срещнах или да плача!? - недокоснала кафето Искра стана.
Тук не се чувстваше добре. Струваше й се, че всички я наблюдават.
Вкопана в собствената си несрета, тя дори от любезност не попита Петър каквото и да е за неговия живот.
Той обаче реши да я задържи възможно най-дълго. Затова я покани в дома си. Жал му беше да я гледа такава. “Това ли е недосегаемата красавица Искра Харизанова!?”
От огромните купчини пясък, под които Искра бе засипала мисли и чувства, се отрони една песъчинка. Мъничка беше, но започна да я гложди. “Дали пък съдбата…” и не продължи да разсъждава нататък. Не посмя.
- Да вървим! - му рече, щом се озоваха навън под чадъра, станал им отново покрив.
Апартаментът на Петър беше светъл - в кремаво и бяло.
Тя остана в хола, а той отиде да приготви питиета. Чакаше го, седнала вдървено на дивана, чудейки се къде да свре краката си в мокрите, вехти обувки. Мислите й се надпреварваха: “Сам ли живее? Защо ме доведе тук! Ами ако поиска да си легнем и види скъсаното ми бельо? Това не мога да понеса. Трябва да направя нещо. Мъж е, за какво ще ме кани, ако не е решил да ме вкара в леглото си!?”
Трескава, Искра стана и се отправи към банята. Намери я лесно. Влезе и заключи вратата. Беше объркана. С тези парцали по себе си! Единственият изход бе да ги махне. Съблече се. Съвсем гола. Сгъна дрехите си така, че да не се виждат издайническите местенца по тях. После се върна тихо, на пръсти. Седна отново на дивана, сърцето й биеше като лудо. Започна да диша дълбоко, за да овладее пулса си.
През това време от кухнята се носеше подрънкването на чаши и прибори. Щом чу стъпките на Петър да приближават, отново я обхвана паника. Видя вестник на масичката. Грабна го и мигновено се покри от гърдите до скута с него.
Той стоеше срещу нея с чашите в ръце и не можеше да повярва на очите си. Беше сащисан. Дойде му наум да избяга. Бе я поканил да поговорят, може би щеше да успее да й помогне. Окаяният й вид го беше притеснил, а тя какво си бе помислила! Преди да й обърне гръб, запазил привидно самообладание, каза:
- Облечи се, ще настинеш! И вземи чадъра на тръгване, навън продължава да вали.
Искра не искаше да е жива, не искаше да диша в този миг. Искаше й се да е онази малка песъчинка, която я бе подвела. Да се смали до нейните размери и да потъне в огромната пустиня, откъдето се бе отронила.
Облече се бързо. Не каза довиждане. Петър не се чуваше. Взе чадъра, оставен до вратата, и когато излезе навън, го хвърли в първата кофа за боклук.
“Много ли искам, Господи - дом и човек до себе си, нищо друго, но не ми се полага!”
Едва сега, в този дъждовен ден, една внезапно блеснала искра, я накара да разбере защо не бе успяла да се спогоди с живота. И вината за това си беше изцяло нейна.

Отново вървеше сама под дъжда, но този път изгаряше от срам и не усещаше студените му капки. Има ли дъжд, който някога щеше да отмие този срам!?