Юлия Дивизиева

КАК СЕ РИСУВА МОРЕ

Море се рисува лесно -
малко синьо за водата,
малко бяло за вълната,
жълто - пясъкът да свети,
блясък за черупката на мида
и зеленото да не забравиш,
за дълбокото начало,
откъдето всичко идва.
За червеното ще вземеш
няколко петна от изгрев,
който бавно се въздига,
осветява битието,
после залезно се гмурва
в края на полето.
Охра малко от скалата,
и сребристо от перата,
черно за крилото,
точица от него за окото на забързаната птица,
и отново синьо, синьо…
Свършил ти е терпентина -
четката тогава топвай във масло от див пелин
и сълзата на смокиня.
И индиговата буря
непременно нарисувай
със кобалтови нюанси -
в нея зимното море на воля да бушува.
Розово от хоризонта,
пурпура на здрача,
нощното мастило…
Колко лесно е море да нарисуваш -
вземаш сто боички,
смесваш цветовете
и рисуваш не с ръка,

а със сърцето.

ПО СРЕДАТА НА ЗАЛЕЗА

На хоризонта пламналият заник
е сипал в чашите розе.
Тръстиката поклаща се,
аха да падне
от нея палаво врабче.
И сянката на птица долетяла,
на мислите ми безпорядъка реди.
Редува обич със страдание.
Редува радост със сълзи.
Оставам да изпия хоризонта,
а заникът се спуска,
плиснал шупнало розе.
И хвръква ятото опиянено
незнайно накъде…

ПРОГНОЗА ЗА ВРЕМЕТО

Морето изумя и стана лавандулово -
небесносиньото го ръсна с теменужена вода.
На юни във очите лавандули луднали
потрепват нежно в избуялите поля.

Избухват във лила по мравешките пътища,
премяната им светла - с буфан ръкав и много цвят.
Огледани в небесно огледало сънища,
заченати с любов във виолетов зрак.

Две лястовици пият в захлас от венчелистчета -
на Еньовден от тайната - мълчаната вода.
На поход котки тръгват с похотни помислия,
и младо лято зрее във тръпнещата ми снага.

А старците със вплетени в живота пръсти,
отпиват жадни глътки лилаво вино с тънък аромат -
те даром топлеха кръвта си,
със влетия в телата им от Бога - благодат.

Прогнозата за времето е светлосиня -
със облаци във резеда и шеметна лила.
Равнецът подравнява стъпките ни сънни -
умиваме телата си във лавандулова роса.

ПОСЛЕДНИТЕ ТРОХИ НА ЛЯТОТО

Септември се удави във морето.
Не каза сбогом и не спря.
Звездите - риби във небето -
го грабнаха… и полетя.
Сирената не го дочака,
а хлътна в тъмните води.
Преди да скочи му помаха.
Да плува ли или да полети!?

Удави се от обич по химера! -
крещеше зъбер-вълнолом.
Септември нея може да намери,
но няма да намери дом!
Сирената подмамва всеки,
от Одисей навърта се насам -
мърмореше си фарът, и засвети
насред деня - с око на капитан.

Септември се удави във морето -
отнесе птичите ята.
В замяна ръсна злато по дърветата,
кармин по дивата лоза.
Последните трохи на лятото
кълвяха палави врабци.
Септември запиля се някъде
и хоризонтът се смали.

Врабчетата не търсят ято,
а ние не умеем да летим.
Те, под стрехите -
ние - със тъга по лятото,
потъваме в мечти от синкав дим.

ОПИЯНЯВАЩО

Онази леност на следобеда,
пълзяща нежно по бедрата,
опънала на тежък сън триножника -
рисува огън по водата.
И няма никакво съмнение
постелите са съхнали на вятър
със аромат на слънце, билки и гора,
донесли срещи - много истински и летни,
когато виното е свършило, но спомените
са обърнати с хастарите.
И някой в тях следобедно на пръсти
стъпва сред чимширите.
Щурци не свирят,
не жужат пчелите в жегата -
и чуваш как те викат зад оградата.
Пък тя е толкова неистинска -
тръстикова, със пръти от реката.
Тревата е сено и сенокосът е в ръката ти
със щипка трепет и желание
да отдадеш докрай и тяло, и душата си
на онова момче със прашката и раните,
във пазвата си скрило круши,
а крушите са пламнали от слънцето,
когато кос ги люшне - падат
във нозете ти, там долу - в прецъфтелите петунии.
Поклаща се на баба ми жакета,
и малко смешна старичка барета.
А тя отдавна си е тръгнала,
но още много рано е да ме покани -
сега събирам само сънища и аромати,
които идват неповикани, но толкова желани.
Във този сън следобеден и с дъхави треви,
наложили от белези следи,
петел раздира тишината
с око-мънисто за пред слънцето.
Тръби, че вече няма топъл вятър,
да юрва сенките със лудото си помрачение -
илюзиите са на привършване.
Ще слезе скоро от билото чердата
на спешните нелепости -
ще трябва да се подчиня на времето,
че както си върви -
денят ще свърне зад дърветата,
пък аз не искам никак да си тръгне
онзи спомен за глухарчето…

ЛУНЕН СЪРП

Ах, този тънък лунен сърп,
надникнал във стъклото
и готов да реже!
С такава страст реди букет -
най-светлите звезди ожънал.
В постеля бяла ги разстила -
кому е съдено от любовта си да умира!
Дай Боже всекиму букет,
със лунен сърп събиран!
В постелята на тази светлоока нощ
не ще заспим, не ще заспим.

МОЖЕ БИ

Ако ме попиташ в пристъпа на лятото горещо
коя съм -
ще ти кажа -
момичето в ателието, изгарящо от лято.
Не трепва и прашинка - само спомен на перваза…
Скъсени сенки сме по пладне - неприбрани вкъщи -
и мълнията, разсякла сухото небе на две, не ни смути,
а само кестените зрееха набързо
и тропаха зелени още
по гърбовете на смълчаните коли.
Върху платното с терпентинови въздишки,
със морен рок и “Let it be”,
рисуваше ми пладне също толкова горещо,
а помежду ни - сенчести треви.
Как криеха ни, щом захващахме
да сътворяваме вини
и толкова е безобидно всичко,
и толкова е сладостно,
че птиците разчели ребуса ни - литват,
и не оставят след летенето следи.
Отминалото време ни прощава -
отдавна други сме - не по-добри,
дъхът на терпентин отново ни подклажда,
рисуваме - не сме завършени - рисуваме,
че може би…

В ОЧАКВАНЕ НА ДИВАТА КОБИЛА

Заплетен мак във конска грива,
конят - бял и полетял.

Изпрани облаци, просъхвали на вятър,
от който всеки кон би полудял.

Синчец, изправил раменца в тревата,
отръсква капчица роса.

Търкулва я на коня във краката -
сферичното й огледало целия го сбра.

На фокус макът се намести -
коприната му затрептя.

На коня в гривата - игриво цвете,
във ноздрите му - дъх от стъпкана трева.

Синчец - мънисто за закрила,
за сила - мак и лудост във кръвта.

Без дъх остана той пред дивата кобила -
море от макове ги залюля.

ЗВЪНЪТ НА СУХИТЕ ТРЕВИ

Звънът на сухите треви събужда стихнали послания
за дълги, дълги летни дни, изпълнени със разстояния,
които мисълта ми някога ще извърви,
ще припознае и места, и хора,
ще свърне в тихи утрини
и в слънчеви следобеди със птиците ще заговори.
Звънът на сухите треви е само кратък зов насред сезона,
от есенната шума ли трепти, или от стъпките във тях отронени!?
И този звън ме кара да летя над пътя, с искрени желания,
по който ще ме стигат други, със своите съдбовни предсказания.
Заслушана във сухите треви приспивам зимата във себе си,
с безсмислената й тъга, с мъгливите й предразсъдъци,
но иска ми се по-преди да съм отгледала два летни облака,
понякога дъждовни от залезни безсъници.

ПЪТЯТ НА ЧЕРВЕНОТО ЛАЛЕ

Ширнали са се полета
със хиляди лалета.
Бели, бели и едно червено,
стъпило на пръсти -
на полето във сърцето -
пулсът на лалетата!
Цветовете им са чаши
за кафе на феи.
С вятъра стебла поклащат -
чакат слънцето да ги налее.
Идват Нилсен и Иван -
подранилите берачи -
режат и в кутиите подреждат,
без дори да ги поглеждат.
Палачи! И полето със червеното лале
е покосено. Феите отлитат,
недокоснали кафето.
Тихомълком се превръщат в птици,
но без птича песен.

Полето винаги е храм -
олтарът често е сергия.

ПОСЛЕДНИЯТ МОНАХ

Монах във расо овехтяло,
в сърцето на скалата подслонен,
се вглеждаше в света -
прозрачно синьо огледало,
люлеещо вълните си в очите на тюлен.

Сега е празна Божата обител,
очите на монаха - тъмнина,
бездънното небе разказва на звездите
една и съща приказка за светлосини времена.

Напразно подранилите рибари
поглеждат към скалите всеки час,
допушват ядно свитите цигари,
и огънчета съскат по водата с най-острия си глас.

А споменът за стария тюлен живее -
тежи като онази канара.
Весла от безнадеждност пак разсичат
на чайките предвечерната самота.

Застигнат от злощастна участ -
от вдигната ръка на нечовек,
тюленът някъде отгоре вижда -
тя, седмата вълна, за всички ни приижда…

И скрие ли се слънцето оттатък,
и прилепите с писък в мрака засноват,
рибарите в ракия и псувни ще давят
пиявиците ненаситни на тъгата и гнева.

ЕДИНАК

Вятърът метеше сняг
от козината на вълка.
……………………………………..
Единак във мислите ни точи зъби.
Настръхнали са гърбовете
и безпокойствата за утре ни се зъбят.

Избрал си бе да бъде единак,
от студ в сърцето му снежинки да се пукат.
И няма кой да му омеси хляб -
самичък броди в земните неслуки.

Окото му излъскано от лански сняг -
стъкло - илюзиите сковало.
Студено е, но как да сети хлад,
като с куршумен вятър утро го е вяло.

И той лежи до черния ботуш -
ловецът вече му е господар,
помел снега от вълчия кожух,
за нечия яка ще прави дар.

Небето е оловно.
Стъклото тегне в празното око.
Случаен лъч леда смалява.
Коси замръзнала земя жетвар…
Душата на вълка
в душата на ловеца се вселява.
Не чувате ли вълчи вой!?

КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ

Когато самолетите надраскаха
след полунощ последните си щрихи,
една звезда примигна и угасна
във траекторията на късна птица.
За миг звезда и птица се докоснаха,
припламнали в космическо сияние -
възторг от тръпна невъзможност,
и грам изпепелено пожелаване.