ПЕСЕН НА ЖИТНОТО ЗЪРНО
ПЕСЕН НА ЖИТНОТО ЗЪРНО
Бедно житно зрънце,
жадно зарад слънце!
Майко земьо, то е с тънка риза -
не го пускай вънка да излиза.
Стряхата пробита,
студ отвред налита.
Сестро зимо, прела - недопрела,
разпростри завивката дебела.
Дълга нощ безгласна,
без другар по-страшна.
Братко ветре, ти го навестявай,
приказки разправяй му, разправяй.
ПРОЛЕТНО СЛЪНЦЕ
Ранобудно, слънцето разтвори
необятните небесни двори.
Равен път пое, далеч поглежда
как земята буди се с надежда
Тръпне млад юнак, сърце припада -
ще прегърне годеница млада.
Росни китки кичат й гърдите
и венци зелени по косите.
Срещат го със песни - скъпи дари,
отдалеч калесани сватбари
И на всички слънцето поднася
с радост пълна златната си чаша.
СКРЪБ
Хоризонтът губи се в мъгли -
ощ от заранта дъждът вали.
Като призраци в градини глухи
дървеса стърчат безлистни, сухи.
Улици безлюдни; дом до дом
зад огради крий се мълчешком.
Тиха скръб разлива над града
музиката скучна на дъжда.
1911
БОГОРОДИЦА И МАГДАЛИНА
Кога изчезна към града тълпата
и нейний шум заглъхна в здрачината,
по пътя, към Голгота що върви,
вървяха бавно две жени. Едната
на другата тогава промълви:
„О, сестро, ето слънцето се скрива,
от мойте дни един си ощ отива,
загърнат в траурен вечерен здрач.
Как сетен лъч гори кат рана жива,
как сетен звук ридай кат тайнствен плач!
Душа ми, сестро, с мъка е обзета!…
Пръв път ще го прегърне майка клета -
о, ще прегърна вече труп студен,
защо приживе любовта му света
към чужди го отнемаше от мен.
О, сестро, моят ден си отминава
и мрачна сянка ми в душа остава,
и тая мрачна сянка е нощта -
къде погледна, всичко потъмнява,
къде вървя, не знам - аз съм скръбта.”
Уморена от път, тъжовно-бледа,
тя се запря и на земята седна,
сълзи зарониха се по лице,
а Магдалина нежно я погледна
и рече й, кат взе я за ръце:
„О, сестро, гасне слънце, но поглежда
на тиха нощ през тъмната одежда
небето, озарено от звезди -
как всяка грей звезда като надежда,
как кат молитва всеки звук трепти!
Сърцето ми е за любов готово -
Той само не изсипа с мощно слово
връз мене хули - паднала жена;
Той с любовта ме прероди отново,
защото любовта е светлина.
О, сестро, моят ден сега изгрява,
душата ми се вече просветлява,
на утрина душата ми е глас,
къде погледна, всичко оживява.
Върви след мен - надеждата съм аз.”
Сияеше озвездено небето,
мълчане чудно беше вред разлято;
а две жени възкачваха се там,
в нощта на хълма каменист, където
три кръстове мержейха се едвам.
1913
СЛЕД МЕНЕ
Какъвто знам приживе аз света,
такъв ще е и след смъртта ми той -
все тая алчност, злоба, суета,
все тоя шум и вой.
Род с род ще се сменява - ще живей
кой както може и кой както знай,
едному щастието ще се смей,
а други ще страдай.
И вместо да се радват в младостта,
безумци много до последен час
ще дирят на живота смисълта,
но вече не и аз.
1921
***
Някой пей в леса - отвъд реката-
глас звънлив се на вълни люлей.
Пълна е с копнежи тишината,
пълна е със спомени душата -
песен мен позната някой пей.
Всяка дума е могъщо страстна,
всеки звук ме трепетно владей;
някой пей за волята безвластна,
пей за любовта безумно сластна,
ах, за мойта младост някой пей.
Някой пей - зове душа незнайна
в тъмното мълчане на леса.
Дивно вечната зове ме тайна
на нощта тържествено сияйна
под безбрежни родни небеса.
1923
ОВИДИ
Син на Рим, певец на любовта,
чужд край го като свой прие в изгнане.
На морето само и нощта
поверявал своето страдане.
Сред рибари е живял. Невесел
скитал се е той по бреговете
и в гроб неизвестен е отнесъл
свойте тихи песни недопети.
Времето отдавна Рим катурна,
не изпепели то в свойта урна
дух поетов - кат морето трае.
И сега рибари виждат още
по брега там в лунни полунощи
сянката му скръбна да блуждае.
1924
ХРИСТОС
Ако срещнеш някъде Христос
спри се и стори му път смирено.
Ти ще го познаеш: той е бос
и с лице, от слънце обгорено.
Братски теб ръка ще стисне той,
скръб и труд познал по земни друми.
На полето святият покой
ще те лъхне с топлите му думи.
И в очите му ще видиш ти
отразен под небеса далечни
да се разлюлява и пламти
шир от ниви със надежди вечни.
1925
