Александър Геров

Пак есенен вятър ридае
в безкрайното равно поле
и смело се впуска в безкрая,
широко размахал криле.

Пак глухо и сиво небето
поглежда отгоре с тъга.
Там слънцето вече не свети.
Там стенат стихии и мрак.

В гората дърветата плачат,
погребват листата, и с тях
умират те бавно във здрача,
сразени от лудия смях.

Умират листата, цветята…
О, есен студена край мен!
Зъл вятър ридае в полята
и стене със глас настървен.

——————————

сп. „Венец”, кн. 2, 1940 г.